Лин Ериксън
По тънък лед (10)

10

Когато беше в пети клас, Фин започна да се осъзнава. Беше едър за възрастта си, висок, силен и добър в спортовете. Нямаше близки приятели, но беше добре приет от съучениците си заради физическите си качества, а от възрастните — заради учтивото си поведение и бързия ум.

Все повече се отчуждаваше от семейството си. Брат му Скот беше петнайсетгодишен и все имаше проблеми заради бягствата от училище. Сестра му Джини, тринайсетгодишна, беше невзрачна.

Баща му Кийт продължаваше да пие много. Вече бе загубил работата си, отнеха му шофьорската книжка. Вече работеше за друга фирма за коли под наем, но само ги миеше и почистваше боклуците на хората.

Майка му се остави животът да я победи. Битките бяха все по нарядко. И накрая Беки се предаде.

Фин се срамуваше от семейството си. Учителите му съчувстваха и го наставляваха. В пети клас имаха учител, първият мъж, който му бе преподавал, и той научи много за поведението на мъжете от господин Лундгрен. Когато се прибираше, повтаряше жестовете и думите му пред огледалото в банята. Често оставаше след часовете и заемаше книги, които учителят му предлагаше: „Том Сойер“, „Черната красавица“, „Тарзан“. Четеше всяка думичка, като криеше книгите под дюшека си, защото брат му би ги накъсал на парчета, ако ги откриеше.

През тази дълга студена зима в Милуоки Фин започна да си търси работа. Изриваше снега от тротоарите и алеите пред къщите, почистваше натрупания лед по улиците. Парите, които спечели, му донесоха диво задоволство. Не си и помисляше да ги похарчи. Тях също криеше от Скот.

Криеше отвращението от баща си, криеше сълзите си от срам и безнадеждност. И гняв. Дълбоко загнезденият и сподавян гняв на едно дете от несправедливата му участ.

Фин излизаше за четвърта поредна вечер с трета жена. Първите две вечери беше със Сузан. Третата — с Дона, а сега придружаваше Джули на „Лешникотрошачката“ от Чайковски по случай откриването на сезона в „Аудиториум Тиътър“ в Комплекса по изкуствата в Денвър.

Коледа наближаваше и програмата на Фин беше пълна.

Той сгъна програмата на две и я пъхна в джобчето на смокинга си, после хвана ръката на Джули и я поведе към местата им на първия ред на мецанина.

Джули Бароу изглеждаше много изискана. Беше двайсет и три годишна, модел, висока сто и осемдесет сантиметра, с дълга, лъскава, кестенява коса и фигура като тръстика — цялата бе крака, деликатни ръце и бяла лебедова шия. Беше облечена в семпла, елегантна рокля от зелено кадифе, стигаща до средата на прасците, с остро деколте, което разкриваше не много естествено пълната й пазва. Ръкавите бяха дълги и дрехата й прилепваше като ръкавица. Бижутата й бяха наниз перли и малки обици на щифт. Почти нямаше грим. Не й беше нужен.

Фин обичаше да показва жените, с които излиза пред обществото в Денвър. Махна за поздрав на семейство Бъкли и семейство Роумър. Хънтли, Бътлър й Грингард всичките му кимнаха. Дейвид Чу широко се усмихна на избора на Фин за тази вечер. Веднъж, не много отдавна, двамата бяха споделили три жени в един хотелски апартамент. Преживяването беше интересно, но не беше по вкуса на Фин. Неговият беше по-различен.

Осветлението угасна и той повдигна дългите пръсти на Джули към устните си, целуна ги и ги пусна обратно в скута й, без да отмества своите.

— Помня „Лешникотрошачката“ от детството си — прошепна в ухото му Джули и той усети спазъм в слабините. Това го развълнува. Не му се случваше често жена да му въздейства толкова бързо. Може би тази вечер щеше да стигне до кулминацията.

Балетът беше прекрасен — всички тези възхитителни малки танцуващи момичета, които се гънеха и въртяха на пръсти, херувимските им личица, гримирани за сцената, усмивките им докосваха сърцето на Фин.

Във второ действие на сцената излезе едно ново момиче, вероятно на малко повече от двайсет години. У нея имаше нещо — някаква особена грация в движенията й, късата, къдрава тъмна коса, ограждаща красивото й лице, и начинът, по който цялата публика внезапно отговори на присъствието й, сякаш разпръскваше светлина по сцената.

Беше му нужен само миг. После се сети. Момичето му напомняше за Ели.

Опита се да изхвърли Ели Креймър от мислите си. Фин имаше десетки причини да не иска да си я спомня и най-сериозната бе фактът, че е от Болдър и то студентка по право, за Бога. Той избягваше всичко, свързано с този снобски град, където бе допуснал аматьорска грешка с онова момиче Морис. Мразеше този спомен, мразеше и Болдър заради него.

Забрави я, казваше си той. Можеше да има всяка жена, която си поискаше. Нито му трябваше, нито желаеше жената Креймър.

След балета Фин заведе дамата си в заведение в центъра на Лоримър Скуеър. Голяма част от публиката се беше пренесла там. Цареше предпразнично настроение. Джули стана истински хит сред елегантната част от човечеството и Фин забеляза, че погледите на много мъже се приковаха в нея за неудоволствие на собствените им жени. Джули беше трепач. Почувства се горд, че очите й, пълни с обожание, бяха насочени към него и само към него.

Но тогава в съзнанието му пак изникна Ели. Той се намръщи от раздразнение. Ами ако беше приятна, пламенна, искрящ огън в студен свят? Точно такива бяха много момичета, особено много младите с напъпили тела. Нямаше нужда от някаква си умница, студентка по право да му обърква подредения живот. От нея лъхаше на проблеми. Освен това, помисли си той, не му се видя много отзивчива. Я да не дърпам дявола за опашката, реши той и насочи целия си хипнотичен чар към Джули.

— Знаеш ли — обърна се той към нея, — че всеки мъж на това място те желае.

— Не ставай глупав — прошепна тя.

Но той се разсмя.

— Така е. Повярвай ми. И за нищо на света не мога да разбера откъде този късмет у мен.

— Притесняваш ме. — Макар че никак не изглеждаше притеснена, а съвсем доволна.

Любиха се в спалнята на дома му в Чери Крийк. Изгаси осветлението, преди да започне да я съблича, като си представяше, че е едно от неговите млади момичета, може би Пита. Изкуствено увеличените гърди на Джули бяха проблем, затова избягваше да ги докосва, а се съсредоточи върху тесния й, почти момчешки ханш.

Докато проникваше в нея, в главата му се завихри множество от разчленени образи: Стефани, Наоми, Ейми, Холи, Пита — носове, устни, очи. Всичко се въртеше пред очите му. Дори прошепна в ухото на Джули да се съпротивлява. „Това е просто игра, скъпа. Глупаво е, но ме възбужда.“

Очевидно това въздействаше и на Джули. Справи се доста добре. О, да, щеше да стигне до край. Представи си лицето на Пита и как се бореше под него, ужасена.

Внимателно, контролирано обви с ръце врата на Джули. Само как му се искаше да стисне пръсти ида впие палци. Можеше само да отприщи въображението си. Но и така беше хубаво. Тласкаше задъхано. Добре. Да. Да. Беше почти накрая…

И тогава видя Ели, Ели под себе си. И сякаш някой му прекъсна въздуха. Той се отдръпна, сви се.

Какво ставаше по дяволите?

— Фин? Какво има?

Изведнъж му се прииска да я шамароса, да размаже това съвършено лице.

Знаеше, че трябва да каже нещо. Каквото и да е.

— Не е в теб причината, скъпа — прошепна той в тъмното нежно, грижовно, омайващо. — Абсурдно е и толкова съжалявам…

— Но…?

— Просто стара травма от футбола. Понякога се появява. Стара травма в слабините, която си има собствено мнение. Ей сега ще се оправя.

Знаеше, че няколко минути нямаше да му помогнат. Щеше да се оправи някак с Джули. Беше се оправял с десетки Джулита досега.

По дяволите, помисли си той, стана и отиде до банята.

— Ще видя дали един душ няма да ми помогне — каза той с извинителен тон. — Ти си светица, Джули.

Дълго стоя под горещата вода. После пусна студена. Знаеше, че Джули го чака, разочарована, но още пълна с надежда. А той продължаваше да вижда само лицето, онова особено лъчезарно лице на студентката по право Ели Креймър. Искрено я намрази.

 

 

Ели вдигна поглед от тефтера си, свали си очилата и се усмихна с откровено съчувствие на Холи Ланс.

— Сигурна съм, че ви е много трудно — предположи тя.

Холи въздъхна:

— Някога била ли сте изнасилвана, госпожице…?

— Ели. И не, не съм. Съжалявам за думите си. Беше глупаво изказване. Исках да кажа, че не мога да си представя колко е ужасно дори само като си мисля за случилото се. Ако тези въпроси не бяха толкова важни, не бих се озовала тук да ви подлагам отново на това.

— Майка ми ли ви даде адреса ми? — учуди се Холи.

— Не, всъщност тя не искаше въобще да говоря с вас.

— Тогава как…?

— Разбрах, че сте във Форт Колинс от една съседка на майка ви. Обадих се в Университета на Колорадо и взех номера ви от Секретариата.

— Обикновено не дават такава информация — Холи погледна подозрително Ели. Не беше глупава.

— Не, не дават. Направиха го по молба от кабинета на областния прокурор на Болдър. Както ви казах, работя там… — Лъжи, лъжи, лъжи.

— Знам какво казахте. Просто не знам защо областният прокурор на Болдър би се интересувал от мен.

— Не специално от вас, Холи. Създаваме нова база данни за жертви на изнасилвания. Сигурно разбирате колко е важно данните да са достъпни за властите в друга градове по Фронт Рейндж.

— Разбира се — съгласи се момичето. — Да приключваме по-бързо.

— Съгласна съм — потвърди Ели. Едва ли искаше нещо повече. Беше й омръзнало от лъжите, полуистините, от жонглирането. Понякога имаше чувството, че хвърля някоя от топките прекалено нависоко и всички щяха да се сгромолясат на земята. Просто беше въпрос на време. Работата й, шефът й, съквартирантките й, Майкъл — о, той вероятно беше най-опасната игра, която играеше, — а сега и Фин. С него беше надскочила възможностите си. Беше се движила твърде близо до ръба и загуби. Едва ли можеше отново „случайно“ да се натъкне на него. Трябваше да покаже повече интерес. Остави егото й да я води. Тъпо, тъпо.

Въздъхна и отново се съсредоточи върху Холи:

— Добре, само още няколко въпроса, може ли?

— Давайте.

Ели отново си сложи очилата.

— Видяхте ли похитителя си, дори само за секунда, преди да ви удари?

— Вече ви казах — бях на горния етаж да проверя брат си. Вторият ми баща ме удари отзад. Беше тъмно. Почти нищо не си спомням. Слава Богу — горчиво призна тя.

Ели кимна.

— Трябва да ви попитам нещо, което може да ви прозвучи странно. Ще ме изтърпите ли?

Холи издаде неясен звук.

— Добре. Четох доклада на полицията и вашите показания, разбира се. Но никъде не забелязах да твърдите, че ви е нападнал Боб Ланс.

— Исусе, какво се опитвате да докажете? Какво…?

Ели вдигна ръка.

— Просто ме изтърпете, моля ви. Питам ви дали сте сигурна, че е бил вторият ви баща.

— Разбира се, че беше този негодник! Как бихте се…

— Моля ви — упорстваше Ели, — просто помислете. Защо сте толкова сигурна, че е бил той?

— Защото омота колана си около врата ми, за Бога, госпожице!

Ели кимна.

— Да, знам, че е бил неговият колан. Но имаше ли и нещо друго? Неговият ръст, структура? Дрехите му? Ароматът на афтършейва? Каквото и…?

— Изнасили ме Боб Ланс! Да не сте луда? Какво става? Искам да знам…

Ели свали очилата си, сложи ги в кутията и затвори тефтера си.

— Разстроих ви — разкая се тя и стана. — Много се извинявам.

Холи Ланс нищо не каза. Просто гледаше втренчено Ели, без да прикрива сълзите си. Ели напусна студентското общежитие няколко минути по-късно. Подкара колата на Селест извън студентския район на Форт Колинс, дори не спря да зареди, както си беше наумила, и се качи на магистралата за Болдър. Чувстваше се микроскопична като мравка.

 

 

Бен Торес седеше зад разхвърляното си бюро, събрал пръсти на пирамида под брадата си, отдаден на любимото си разтоварващо занимание — да наблюдава Ели през отворената врата на офиса си.

Чувстваше се потиснат както никога преди. Но не заради работата. Обичаше работата си. Не беше и заради делото Цимерман, което вървеше доста добре от гледна точка на обвинението. Беше заради брака му.

Вече три месеца — не, почти четири — той и Мери не бяха правили секс. Четири месеца главоболия, цикли, разтегнати гърбове от вдигане на маси, изтощение, телефонни разговори, които изобщо не можеха да почакат, срещи, благотворителни събития и дори ужасния сутрешен дъх.

— О, Бен, скъпи, трябва да си измия зъбите. — Наистина ли го бе казала?

Той дори вече не искаше секс. Исусе, та той просто искаше да я подържи в прегръдките си. Пет минути. Това бе всичко.

Наблюдаваше как Ели стана от мястото си и тръгна към вратата. Крепеше папки. Обзалагаше се, че беше се запътила към „Архива“.

Не го прави. Забрави за това, наставляваше се той. Изобщо не го прави.

Ръката на Ели се стрелна към гърдите й, тя зяпна и изпусна досието на Крандал на студения циментов под.

— Бен… господин Торес — задъхано изрече тя, — уплашихте ме до смърт.

— Извинявай, Ели, не исках да те стряскам.

Беше притисната в ъгъла с него. Сърцето й лудо препускаше. Съвсем сами в сумрачния ъгъл на „Архива“. Но по-лошото бе, че я хвана с досиета, които изобщо не биваше да чете, още по-малко да носи вкъщи.

Бен подпря ръка на боядисаната циментова стена точно до главата й и се наведе към нея.

— Какво носите тук, госпожице Креймър? — Усмихнат той гледаше към досието с дванайсетгодишните показания на Фин Расмусен по време на процеса на баща й. По дяволите, по дяволите.

Ели също се усмихна и закачливо скри досието зад гърба си.

— Исках да ви изненадам. Мислех, че това може да е последният пирон в ковчега на Цимерман.

— О, нима? Сигурно ще мога да ви помогна?

— Не, не — избърза да отговори тя. — Искам да кажа, че не излезе това, което очаквах.

— Тогава позволете ми да погледна. Спомням си тези стажантски времена, проучванията, всички досиета и учебници. И аз бях доста добър. Може би, ако се захванем заедно…?

— О, Боже — опъна се тя, — наистина си мислех да го направя сама. Не че не оценявам…

Той леко се отдръпна и доби сериозно изражение.

— Слушай, не е заради работата, Ели. Всъщност се надявах, че двамата с теб бихме могли да… Е, много не ме бива в това — изсмя се притеснено. — Виж, дали би искала да пийнем или нещо такова след работа?

Сърцето на Ели слезе в петите й:

— Господин Торес — започна тя. После се поправи: — Бен, аз, аз не знам какво да кажа.

— Тогава кажи да.

Беше толкова близо до нея. Ръцете й стискаха здраво папките зад гърба й, което я караше да се чувства изключително уязвима. Трябваше да се измъкне от тази ситуация без да го настройва срещу себе си. Съобщавайте за сексуален тормоз на работното място, мрачно си помисли тя и тогава осъзна защо имаше толкова малко сигнали. Хората просто се страхуваха да го правят.

Тя си пое дъх:

— Виж, Бен, ще бъда откровена. Ти си много привлекателен мъж. Не го казвам само от любезност. Но също си женен. За мен това има значение. Но ако не беше… искам да кажа, ако ситуацията се промени някой ден…

Той се изправи.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да. — После отново се изсмя притеснен. — Чувствам се като мръсник. Никога досега не съм го правил. Дори уволних един, който го правеше. Исусе. — Той прокара ръка през хубавата си тъмна коса.

Изведнъж й дожаля за него. Не биваше, но беше така.

— Бен, аз не съм разстроена или нещо подобно. В никакъв случай. Напротив, поласкана съм. — Това беше истина. — Ти нищо лошо не си направил. Просто ме покани на питие. Не е кой знае какво.

— Така ли мислиш? Искам да кажа, че би могла да се втурнеш по стълбите и да се разпищиш, че си подложена на сексуален тормоз, нали знаеш?

— Не ставай глупав.

— Значи между нас всичко е наред?

— Всичко е съвършено наред. Хайде да се качваме, става ли?

— И още как, Ели. Да вървим — съгласи се той.

Това бе последният път, когато тя се опита да измъква материали за вкъщи.

Следващите няколко дни промени стратегията си и започнала прекарва всяка свободна минута в библиотеката на университета, за да гледа микрофилми на вестници и списания, издавани в Денвър. Интересуваше я всичко, свързано с Фин Расмусен, желания ерген. Имаше доста писано за него.

Неясни черно-бели снимки на Фин на различни обществени събития, благотворителни балове, културни програми, откриване на изложби в Музея на изящните изкуства.

Явно зает човек. И всеки път на ръката му висеше по някоя красива млада жена.

За него пишеше в „Денвър Поуст“, „Роки Маунтин Нюз“, „Уестуърд“, „Колорадо Експрешън“. Красив, почти винаги в смокинг, усмихнат. Научи, че той дава доста средства за благотворителност, че обича да кара ски през зимата и да плава през лятото. Риболов в открито море и гмуркане му бяха любими занимания.

В една от статиите прочете за частната му фирма „Маунтинтех Секюрити“. За бързия й възход, за качествата му на добър бизнесмен, за перспективата фирмата му да се разрасне. Дори имаше малко информация за професионалното развитие на собственика — за службата му като полицай в Боддър и повишението, което получил, заради разкриването на случая Морис.

— О, Боже — прошепна Ели и бутна назад стола си, свали очилата и остана така замислена за кратко.

Тя знаеше, че е бил в дома на Морис. Разбира се, че знаеше. Той и Майкъл. Но й беше трудно да го види написано черно на бяло — просто не беше подготвена. Седеше в тишината на библиотеката и си мислеше за деня, който бе прекарала в компанията му, и не можеше да си представи, че този дружелюбен, лъчезарен мъж беше убиец.

После мислите й се завъртяха на сто и осемдесет градуса. Съдеше само по опаковката, а трябваше да е по-наблюдателна. Точно такъв е бил и Тед Бънди. Типичният американски колежанин.

Трябваше да опознае Фин. Но той не се обаждаше и с всеки изминал ден шансовете й избледняваха.

На следващата сутрин тя се събуди болна. Течащ нос, възпалено гърло, кашлица. Нагълта шепа витамин С и със сетни сили тръгна за работа. Джобът й бе пълен с лекарства.

Бен остана в съда целия ден, но Ели си стоя в офиса, кашляше, кихаше, духаше нос, докато пишеше материали за един обир, чакащ ред след случая Цимерман. Чувстваше се отвратително.

— Защо не си идеш вкъщи? — предложи й момичето от регистратурата Мери. — Изглеждаш ужасно.

— Ще си ида. Искам само да довърша това. — Главата я цепеше и й се искаше да легне и да спи с часове.

— Пий повече течности и си почини — посъветва я Мери.

— Ще се опитам.

Телефонът на бюрото й иззвъня три пъти точно когато дописваше последните изречения. Вдигна, покашля се, за да прочисти гърлото си, и въпреки това гласът й прозвуча дрезгав.

— Ели? Ти ли си?

— Да. Настинала съм. Майкъл?

— Да. Аз съм. Звучиш зле. Защо не се прибереш?

— Ами, имам да довърша едни…

— Зарежи това. Ще дойда да те взема и ще те закарам. След двайсет минути?

Поколеба се. Не се бяха виждали повече от седмица. Той бе имал две нощни дежурства, тя беше заета в библиотеката с проучването на Фин. Последваха няколко несериозни извинения от страха, че ще прояви слабост и ще се поддаде. Но така никога нямаше да стигне до истината.

— Ели?

— Двайсет минути? — повтори тя. — Ще бъда отпред.

Чакаше го до входа. Видя го да приближава. Покатери се във високия му черен пикап и въздъхна.

— Страхотно — призна си тя.

— Трябва да се грижиш за себе си, Ели. — Той потегли от паркинга, на Съдебната палата.

— Същото казва и майка ми. — Извади кърпичка от джоба си и издуха носа си. — Извинявай.

— Може би трябва да си останеш вкъщи няколко дни.

— Ще откача. — Тя въздъхна и се отпусна назад. Нещастна.

В крайна сметка той не само я закара, но настоя да я съпроводи вътре. Покани го в кухнята, където си направиха чай.

— Виж каква лудница — погледна тя към пълния умивалник. Стовари се на един стол до кухненската маса и отпусна глава в ръцете си.

Майкъл направи чая и го подслади с голяма доза мед.

— Съквартирантките ти на лекции ли са? — той постави димящата чаша пред нея.

— Предполагам.

— Изпий това и после трябва да си починеш — настани се срещу нея.

— Ще се опитам.

— Пий.

Чаят беше вкусен. Усети, че от него се почувства по-добре, защото бе загубила обоняние. Искаше да му признае, че той още я вълнува, но се чувстваше прекалено зле, за да поддържа тази игра, да лъже.

— Как върви процесът? — поинтересува се той.

— Добре.

— Мислиш ли, че ще приключат до Коледа?

Ели бавно поклати глава.

— Съмнявам се.

— Това ще изнерви заседателите.

— Как така?

— Ти би ли искала да имаш две свободни седмици и после да се върнеш и да седиш там отново, да изтърпиш всичките стойки на адвокатите?

— Не, мисля, че не.

Входната врата се отвори и гръмко се затвори. Майкъл се обърна.

— Селест. Винаги тряска вратата.

Селест метна палтото си на дивана и подаде глава в кухнята.

— Сигурно сте детективът. Аз съм Селест, мозъкът на компанията.

Майкъл стана и й подаде ръка.

— Калас, всъщност Майкъл.

Селест го огледа.

— Удоволствието е мое. — Флиртуваше тя.

— Не сега, моля ви — изстена Ели.

— Охо — отвърна Селест, — още сме зле?

— Още по-зле.

— Е, тогава, ще ви оставя на мира. Така или иначе трябва да се преобличам. Имам романтична среща.

— Беше ми приятно — каза Майкъл.

— Ще трябва да повторим — усмихна се Селест, махна и изчезна. Стълбите заскърцаха.

— Отдавна ли сте съквартирантки? — полюбопитства Майкъл.

— От цяла вечност.

— Хм — лаконично заяви той. — Е, ще те оставя да си починеш. — Стана. — Аз… няма значение.

Ели го погледна:

— Какво?

Той сви рамене.

— Нищо.

— Не. Казвай.

Но той не пожела, а тя нямаше сили да настоява. Само добави:

— Ще ти се обадя.

— Ще чакам — отвърна, без да става, и тогава, би се заклела, дочу го да измрънка нещо като „Наистина ли?“ и в следващия миг вече си бе тръгнал. И с него ли успя да се провали? Както с Фин?

Главата й се маеше. Майкъл, Фин. Кой от двамата? Кой беше виновен? Или, може би, нито един, а тя бе загубила всички тези години — половината от живота си — в безсмислена гонитба.

До четвъртък Ели се почувства значително по-добре. Върна се на работа, макар че носът й продължаваше да тече и изглеждаше зачервен и олющен. Но най-тежката част от заболяването й беше преминала.

Майкъл не се бе обадил и тя се чудеше защо. Мислеше, че се бяха разбрали. Спомни си колко грижовен бе онзи ден, когато я закара до дома й. Той си беше една безкрайна загадка за нея. Винаги я оставяше в неведение.

Тя затвори куфарчето си, облече палтото си, ботушите и напусна Съдебната палата, за да се прибере вкъщи този следобед. Майкъл така и не се обади, а уикендът наближаваше. Не знаеше дали изпитва облекчение, или страшно разочарование.

Тръгна по обичайния си маршрут към дома си — по велопътеката на Болдър Крийк. А сега накъде? Нямаше никаква конкретна посока. Дотук с големите планове, добрите намерения, целта на живота й. Чудеше се с какво да се заеме, как да подходи. Дали отново да не започне да отмъква папки?

Като отвори старата разхлопана врата с голяма месингова топка, я лъхна приятната топлина на къщата. Все нещо щеше да измисли. Трябваше. Проучването и не можеше да спре дотук.

— Хей — провикна се Бони. — Хей, ти ли си, Ели?

— Да, аз съм.

— Имаш съобщение на телефона. Страхотен глас.

Съобщение. Тя влезе, погледна листа и прочете: „Обади се на Фин“ Само това: „Обади се на Фин“.

Ели рязко пое въздух. Най-после я беше потърсил, да му се не види. Беше я потърсил.

Тя метна куфарчето си на кухненската маса и направи един пирует.

— Какво по дяволите? — зачуди се Бони, влизайки в кухнята.

— Той се обади — заяви Ели. — Да. Дааа!