Лин Ериксън
По тънък лед (1)

1

Металносиво мразовито небе бе надвиснало над Болдър Каунти. По прозорците на Съдебната палата почукваха заледени снежинки. Отвратителен петъчен следобед. Идеално, помисли си Ели Креймър. Добрият усет й подсказа, че тъкмо в това е нейният шанс.

— Ще ми е приятно да те откарам до вас — предложи областният прокурор Бен Торес. — Почти на път ми е.

— О, не, не, няма проблем. — Ели свали очилата си и го погледна. — Останаха ми още няколко жалби.

— Сигурна ли си? Всички други си тръгнаха.

— Напълно. Ще се прибера пеша или ще взема автобус.

— Ако дойде в тази буря.

— Ще се оправя. Наистина.

През тясното прозорче зад гърба на Торес Ели забеляза, че целият двор вече бе затрупан със сняг. Веднъж и синоптикът да излезе прав, за всеобща радост в Областната прокуратура. Ски сезонът щеше да започне още през ноември. При това в петък. Но най-доволна от всички бе Ели. Още в четири часа, колегите й вече си тръгваха. Не само служителите от прокуратурата, а и обслужващият персонал. Съдебната зала се опразни, кафенето затвори. Бяха останали само дежурните охранители в офиса на шерифа на втория етаж. Всички бяха офейкали преди часа на голямото задръстване.

— Ще кажа на Нейт, че още си тук. — Торес си взе куфарчето и хвърли поглед през прозореца: — Майчице, каква буря.

— Да, наистина — съгласи се тя.

Нейт. Беше забравила за охраната. По дяволите! Приятен човек, но малко се престараваше. Вероятно щеше да се чуди какво ли прави тя в „Архива“, когато всички останали са се прибрали. Мамка му, изруга наум тя. От години бе чакала тази възможност и нямаше да позволи да й се изплъзне.

— Приятна вечер — пожела й областният прокурор.

— Подобно — отвърна Ели, напрегната като струна.

Тя продължила пише на компютъра си, докато не се увери, че Бен Торес наистина си е тръгнал. Бялата сграда — винаги жужаща като кошер — сега бе необичайно притихнала. Тишината я смущаваше, но щеше да й е от полза. Така можеше да чуе стъпките на Нейт.

Ели излезе от канцелариите, прекоси коридора и със служебния си код отвори вратата към Архива. Чу как ключалката се превъртя и бутна вратата. Съвсем тихо. Слезе по стъпалата, притиснала към гърди куфарчето си. Тръгна по дългия коридор покрай затворените врати.

Архивът.

Щом отвори вратата, веднага я удари миризмата на стара хартия и влажен цимент. Толкова позната и странно успокояваща. Всеки редови служител прекарваше часове наред в подземието сред прашните папки.

Пресегна се към ключа за лампата, поколеба се, после го натисна. Просто си върши работата, би обяснила на Нейт, ако я завареше там. Трябваше да е уверена, да се придържа към версията си. Щеше да блъфира.

Мушна се в един от многото редове. Знаеше точно къде отива. Бе открила кутията с досието, което бе търсила безброй много пъти. Да. Ето я. Стои си непокътната повече от десет години.

Дело номер 6973: Жителите на Колорадо срещу Джон Крандал.

Остави куфарчето на земята и си пое въздух, после бавно, шумно го изпусна. Свали кутията. Това е. Най-сетне.

Запретна пола и седна върху леденостудения под. Придърпа по-близо тежката кутия и повдигна капака. Ръцете й трепереха от вълнение.

Посегна към най-горната папка — ще започне от самото начало. Някакъв странен шум я накара да замръзне. Почукване… Мишка? Едва ли. Над главата й, на нивото на двора, имаше малко прозорче с решетка, по чието стъкло потропваха твърдите снежинки. От бурята е. Разбира се, помисли си тя и положи папката в скута си. Полицейско досие. Папката беше претъпкана и няколко черно-бели снимки се подаваха измежду листата. Издърпа ги и ги вдигна пред очите си. Загледа се в първата, без да помръдва.

— О, Боже — промълви тя. В ръката й беше снимката на Стефани Морис в болнично легло. Очите на момичето бяха затворени — лежеше в безсъзнание. По клепачите й личаха петна от спукани капиляри; вратът й бе в синини.

Ели рязко пое въздух. Полицаите трябва да са ги направили в болницата, в онази нощ преди много години.

Момичето изглеждаше толкова младо и сякаш бе заспало. Но не беше точно така.

Още снимки. Отново на Стефани. Къщата на семейство Морис, избата, снимана от различни ъгли. Мрачно, пълно с боклуци помещение с една-единствена лавица за бутилки вино.

На колко години бе момичето? На шестнайсет. Четири години по-голяма от Ели тогава. Сега Стефани трябваше да е почти на трийсет. Но тя не празнуваше рождените си дни.

Разумът подсказваше на Ели да не губи време със снимките, но не можеше да откъсне поглед от тях. Не можеше да се овладее. Стефани, красиво, младо момиче с дълги руси коси. Дали бе страдала много? Дали все още изпитваше страдание, прикована на легло в комата си?

Била е изнасилена и после душена. Дали похитителят е искал да я убие? Или просто не си е свършил работата докрай? Или пък е искал да я остави жива?

Ели се замисли върху тези въпроси. Може би е искал жертвата му да остане жива, за да разказва постоянно за ужасните си страдания. Но Стефани Морис едва ли ставаше за свидетел. Бе допуснал грешка — бе душил момичето малко по-дълго.

Или бе променил почерка си, или просто се бе усъвършенствал след този случай. Следващата му жертва, от преди десет години, бе умряла. И другото момиче — преди седем години — също бе умряло. И двете са били изнасилени. И двете удушени. После нещо се бе объркало. Не само бе оставил живо едно от момичетата, но и без мозъчно увреждане. Ели бе чела полицейския доклад за оцелялата жертва от Пуебло. Нещо го бе прекъснало. Няма съмнение, че се е канел да я убие.

Глухо почукване на метал стресна Ели и тя се ослуша. Спомни си къде е и какво прави. Сигурно е Нейт или някой от портиерите, проверява вратата. Това е. Всичко е наред. Наред е. Дишай. Беше си подготвила обяснение, а тя бе първокласна лъжкиня.

Дълго време стоя загледана в мрачните полицейски снимки на Стефани Морис, после ги пъхна най-отзад в папката. Сега пред нея бяха бележките, направени от първите двама полицаи, пристигнали на местопрестъплението. Тя вдигна напечатания на машина лист и погледна подписа. Така. Патрул Майкъл Калас. Още един лист, подписан от патрул Фин Расмусен. Новобранците. Проклетите новобранци. Героите.

Тя стисна зъби и разгледа протоколите от първоначалния оглед, извършен от Калас и Расмусен. Бяха изпълнили задълженията си безпогрешно, не можеше да го отрече. Внезапно погледът й се замъгли от сълзи. Да, бяха спазили всички изисквания, но бяха допуснали една голяма грешка — бяха избързали с ареста на невинен човек. Това ли е законът? Това ли е правосъдие? По дяволите, как бяха допуснали такава грешка?

Дълго време остана зачетена в докладите, мислите й препускаха бясно. Не обръщаше внимание на студения под, изтръпналия си ляв крак, дори не забеляза как металносивото небе стана черно. Навън бурята фучеше, огъваше голите клони на тополите, а снегът се трупаше по ъглите и по пейките в двора. Нищо не я интересуваше. Светът й се бе свил до мига, до папката в ръцете й. През всички тези години тя бе чакала, бе градила планове, бе мамила, само за да стигне до този ден.

Отварянето и затварянето на вратата към стълбите рязко я върна към действителността и я хвърли в паника.

Дали е Нейт?

Ами ако я забележеше, ако кажеше на Бен Торес? Нямаше причина да е в архива тази вечер. Нейт не знаеше това, но Торес знаеше. Затаи дъх за малко и се ослуша. Нервите й бяха опънати до край. Нищо. Не последва никакъв звук.

Изправи се сковано заради изтръпналия си крак и напъха папката в куфарчето. Трябваше да я разгледа на спокойствие. Щеше да я върне в кутията в понеделник и да вземе за вкъщи следващата. Вече нищо не можеше да я спре.

Изкачи се по стълбите, изчака заслушана до тежката метална врата, после пое по коридора и се върна в Прокуратурата. По горната й устна и под мишниците й бе избила пот. Ако Нейт я видеше сега, всичко щеше да изглежда наред. Съвсем нормално. Престараваща се стажантка. Никой никога не проверяваше куфарчето й. Не и когато напуска сградата. Но в понеделник щеше да се наложи да мине през охраната. Съдържанието на чантата и куфарчето й щяха да се гледат на скенер. Голяма работа. Има ли чиновник без папки? Щеше да мине.

Тъкмо закопчаваше куфарчето си и се опитваше, да се успокои, когато външната врата на офиса се отвори.

— Има ли някой? — подвикна глас.

Кой ли беше? Само да не е Торес. Само не той.

— Ъ-ъ аз съм, Елинор Креймър — весело подвикна тя. Тогава го видя — Нейт.

— О, Ели, мили Боже. Забравих, че Торес ме предупреди, че ще работиш до късно. Имаш късмет, че не те гръмнах — разсмя се той.

— Да, имам късмет — отвърна тя.

— Скоро ли ще тръгваш?

— Веднага.

— Добре. Тогава ще те изпратя.

— Разбира се — прие тя, — благодаря. Само да угася лампите.

Излезе навън в бушуващата буря. Притисна куфарчето към дългото си вълнено палто, приведе рамена, подтичвайки по пътеката към Кениън Булевард. Вървеше пеш, тичаше към дома си само за да се отдалечи от Съдебната палата. Бурята не я притесни. Не осъзнаваше нищо, освен че бе осъществила плана си без никакъв проблем.

 

 

Бурята продължи през цялата нощ и когато вятърът утихна, започна да се сипе сняг. Болдър и района на Роки Маунтинс бяха парализирани. Но екипите за поддръжка впрегнаха големите оранжеви снегорини и до осем сутринта главните пътища между Денвър, Болдър и останалите селища бяха проходими.

Селест Стедман, която цели шест години бе съквартирантка на Ели в Университета на Колорадо, я разтърси, за да я събуди:

— Отиваме на ски. Ей-Бейзън и Копър Маунтин са отворени от тази сутрин. Хайде, Дженифър и Бони вече стягат багажа.

— На ски ли? — Ели седна в леглото и разтърка очи.

— Да. Не се ли сещаш? Онзи зимен спорт с двете дълги тараби и големите обувки.

— Аз нямам ски, Селест. Много добре знаеш.

— В мазето има десет чифта, а резервните обувки на Джен ще ти станат. Хайде ставай. И не започвай да се оправдаваш с картата за влака. Аз черпя. Няма да спорим. — Селест сниши глас. — Да ти призная Джен и Бони ми лазят по нервите, когато теб те няма.

Господи, Ели така се изкушаваше да приеме предложението на приятелката си. Първият истински зимен уикенд в планината. Ски, приятели, забавление, мъже.

Тя погледна Селест и прехапа долната си устна.

— Кажи „да“. Хайде.

Щеше да е толкова лесно да се поддаде. Ели мразеше да е обект на благотворителност, но знаеше, че някак си ще се реваншира на най-близката си приятелка. Винаги го правеше, било то като поеме всички домакински задължения, или като пише на компютъра материалите на Селест. Ели държеше на чистите сметки още от първата им година в университета. Сега и двете учеха право и споделяха една къща на Марийн Стрийт заедно с още две студентки — Дженифър Коен и Бони Брукс. Макар че Ели бе прекъснала за година и работеше като сътрудник в Областната прокуратора, за което получаваше дебел чек, парите все не й стигаха за екстри. Не само че наемът и допълнителните разходи бяха високи, а тя трябваше да изплаща и заема, получаван през годините, въпреки стипендията си.

От друга страна, Селест винаги беше пълна с пари. Баща й — гений от Силиконовата долина — пращаше чекове всеки месец, независимо дали тя ги искаше или не. За рождения й ден й подари „Рейндж Ровър“. Тази Коледа семейството й предприе круиз по Амазонка с частна яхта.

Ели въздъхна и погледна към слабата си, висока приятелка, към издълженото й лице, големите смолисточерни очи, подстриганата до раменете, боядисана в червено коса с бретон. Тази година Селест бе в готическия си период. Предишната бе пепеляворуса, носеше каубойска шапка — същинска фермерка. Но сега наблягаше на черното. „Търся себе си“, обичаше да казва тя.

— Наистина не мога. Не и този уикенд — извини се Ели.

— Заради парите е.

— Не, не е. Честно.

— Не мога да повярвам, че ще ме оставиш с Джен, която преследва всичко живо в панталони, и стенещата Бони. О, моля те.

Но Ели не можеше да отстъпи. Тя неволно погледна към куфарчето си върху единственото им бюро под островърхия свод на спалнята. Щеше да е сама и да има на разположение цели два дни да чете досиетата. На пълно спокойствие. Не можеше да си позволила пропилее това време.

Колко по-лесно би било да каже истината на Селест. Да свали от плещите си тежкото бреме, което носеше от съвсем малка. Но това би извадило тайната й на бял свят и би я направило ужасяващо уязвима.

Как да кажеш на някого, дори на най-добрата си приятелка, че когато си била едва на дванайсет години, баща ти е бил арестуван за изнасилването на шестнайсетгодишно момиче? Как да кажеш: „Знаеш ли, аз всъщност не съм Ели Креймър, аз съм Ели Крандал. Помниш ли Джон Крандал? Предприемачът, който беше осъден за изнасилването на Стефани Морис? Е, това е баща ми. Беше ми баща и аз го обичах, и продължавам да го обичам.“

Как можеше Ели да направи такова признание?

Неделното утро дойде кристално ясно и ужасно студено. Толкова студено, че в таванската стаичка на Ели, водата в чашата до леглото й бе образувала коричка лед. С тракащи от студ зъби, тя намъкна кожената си шуба върху пижамата и изтича надолу, където откри, че термостатът бе оставен на тринайсет градуса.

Тръбите.

— О, не — ужаси се тя и се втурна към кухнята, за да пусне чешмата, молейки се. Само това й липсваше — огромни разходи за ремонт.

Бяха наели стара къща, от онези, облицовани с дъски, в жилищен квартал на няколко пресечки от кампуса на университета. Беше боядисана в жълто, лимоненожълто, с бели детайли и малка бяла веранда, чиято боя се лющеше. Предната и задната фасади имаха размери на пощенски картички, толкова бяха малки. Отпред растяха два люлякови храста, а от двете страни на имота бяха засадени кипариси, от които се носеше силна миризма. Бони все си мислеше, че котките на съседите използват шубрака за тоалетна.

Ели заемаше таванското помещение, някога преустроено в прилична спалня от бивши наематели. Преди две години я беше боядисала в цвят „сьомга“ и дори сама поднови дървения под. Миналата Коледа Селест й подари килимче от истинска вълна „Навахо“. Това бе най-ценната й вещ. Сивкавобялото пухено шалте върху разнебитеното месингово легло бе големият й удар в магазина за втора употреба в Болдър.

— Струва двайсет и пет долара — закова продавачът.

— Но аз имам само осем.

В крайна сметка Ели го взе за осем долара, защото, поне този път, казваше самата истина.

Най-после температурата в къщата се покачи до седемнайсет градуса. В мансардата, въпреки законите на физиката, температурата се покачваше само през горещите летни месеци. През зимата рядко достигаше седемнайсет градуса. Затова притежаваше най-богатата колекция от употребявани пуловери в Болдър. Този ден тя облече джинси, дебел зелен пуловер и се сгуши в хола, близо до прозореца към улицата. Тъй като беше сама, разтвори папките на малката маса, а голямата чаша топъл шоколад постави на помощната масичка до лилавата лампа на Джен — най-неугледният предмет, който Ели бе виждала.

Предишния ден бе прегледала всички папки. Два пъти. Днес щеше да ги разучи, съвсем подробно и да си направи бележки. Не можеше да не признае отличната работа, която бяха свършили полицаите. Въпреки подозренията си към двамата униформени, първите пристигнали на местопрестъплението в дома на семейство Морис, нямаше как да не им даде най-високата оценка за усилията.

Първото нещо, което Ели бе научила в университета, бе, че обикновено самите полицаи унищожават по всевъзможни начини уликите. Като начало — не съществуваше понятие непокътнато местопрестъпление. После онова, което бяха пропуснали да запишат първите пристигнали — обикновено дежурният патрул, защото са били наблизо, — винаги беше първото доказателство, което изискваше защитата. Друга даденост беше, че обикновено първият пристигнал е най-некомпетентният полицейски служител.

Но от всичко прочетено Ели разбра, че нито един от тези принципи не важеше за случая на Стефани Морис.

Показанията на Майкъл Калас и Фин Расмусен бяха приложени в досието. Очевидно двамата бяха спазили всяко едно правило, на което са били обучени. Никъде в къщата нямало техни отпечатъци. Всяка стъпка, всичко, което бяха видели, бе внимателно описано. Разположението на колата на семейство Морис на застланата с тухли алея. Часът на собственото им влизане.

Полицаите оградили периметъра, изолирали съседите, огледали дрехите, които носели родителите, дори какво се излъчвало по телевизията. Майкъл Калас бил този, който открил Стефани в избата.

После оставил обезумялата от скръб госпожа Морис в хола заедно с партньора си Фин и му поръчал да извика линейка, а самият той придружил господин Морис до избата, за да идентифицира жертвата.

И тъкмо от бележките на Калас станало ясно кога разстроеният баща видял дъщеря си.

Той естествено бил потресен. Държал дъщеря си, докато чакали линейката. Господин Морис забелязал, с очевидно отчаяние, синьо-зелената бандана около врата на детето.

Ели прочете на глас записките:

— В този момент господин Морис докосна банданата и каза: „О, Боже мой, тази е същата като на Джон. Той ни ремонтираше кухнята. Боже Господи, това е банданата на Джон Крандал.“

Забелязах, че точно в този момент часът бе 23:43. Около две минути по-късно пристигна линейката. Сложиха на жертвата кислородна маска и я откараха в Общинската болница на Болдър. Майка й, госпожа Морис, ги последва с личния си автомобил.

Приблизително в полунощ офицер Расмусен и аз предоставихме къщата за оглед на лабораторните експерти.

Докладът се изхлузи от ръката на Ели. Нито Калас, нито Расмусен биха могли да знаят по онова време, че случаят практически е бил решен.

Само че имаше един проблем. Ели знаеше, че баща й е невинен.

А това означаваше, че някой го е натопил.

Тя започна да препрочита досието, докато не я заболя главата. Тогава свали очилата си и разтри слепоочията си. Доказателствата, местопрестъплението бяха твърде съвършени. Това бе най-бързият арест и най-лесното обвинение в стогодишната история на полицията в Болдър. Джун и Ърл Морис, уважавани и заможни нови заселници в Болдър, били на новогодишно тържество на същата улица — сериозно алиби, — а Стефани останала у дома си, заключена, алармата била включена цялата вечер. Малко след девет и половина вечерта Джун позвънила на дъщеря си, просто за да я чуе. Все пак живеели там съвсем отскоро.

Не е имало влизане с взлом, поради което всички стигнали до заключението, че Стефани сама е изключила алармата и е отворила на похитителя си. Момичето дори още не посещавало местното училище, тъй като семейството се преместило в Болдър в началото на коледната ваканция. Тя не познавала никого, освен симпатичния мъж, който ремонтирал кухнята им, Джон Крандал. И тъкмо неговата бандана била завързана около врата на момичето.

Ели остана седнала на дивана, свали очилата си и отново притисна показалци в слепоочието си. На кого още би се доверило момичето? На някой съсед? Но всички съседи са били на въпросното тържество и всички са били разпитани от полицията. На кого още Стефани би се доверила инстинктивно и без колебание? На някого в униформа. На някого, преоблечен като полицай. Или, може би, на истински полицай.

Тя отново си сложи очилата и препрочете няколко папки, като с цялото си сърце се надяваше да забележи нещо ново, нещо, което всички други бяха пропуснали в надпреварата за раздаване на справедливост. Какво пропускаше тя? Какво бяха пропуснали всички те?

Мислите й постоянно се връщаха към Калас и Расмусен, към ролята, която двамата новаци бяха изиграли в онази далечна нощ. И двамата бяха направили стремителна кариера. По дяволите, те дори бяха наградени за отличната си работа. Но това естествено не беше сериозен мотив да натопят баща й. Пълен абсурд.

Ели метна очилата си върху купа папки, стана и се протегна. Отиде в кухнята, за да си направи сандвич. В главата й отекваха едни и същи въпроси, задавани години наред. Кой беше натопил баща й? Нищо не се връзваше. Знаеше, че шефът на полицията е искал да се докаже след провалено разследване на друго убийство. Дали двамата новаци не бяха помогнали на шефа си да блесне? Но и този сценарий й изглеждаше неправдоподобен.

Какво пропускаше? Какво?

В четири следобед тя прибра папките и бележките обратно в куфарчето си. Съквартирантките й скоро щяха да се приберат, освен, разбира се, ако не бяха срещнали интересни мъже, и тогава щяха доста да се забавят.

Занесе куфарчето в таванската си стая и се замисли за пропуснатия уикенд. Толкова много пропуснати приятни преживявания. Почти един живот. И тогава се сети за майка си, счетоводителка в мина за молибден в Ледвил, съкратена наскоро. Малко хора имаха по-тежък живот от този на Джанис.

Джанис би трябвало да си е у дома. Неделя бе почивният й ден от минимаркета, в който бе успяла да си намери работа в малкото планинско градче на Колорадо. Реши да й позвъни.

— Разказвай какво става в Прокуратурата — подкани я Джанис и Ели дочу как майка й слага чайника с вода на печката. — Изцеждат ли те като лимон?

— Почти — призна Ели.

— Е, ще си дойдеш ли за деня на благодарността?

— Не знам. Работим по едно голямо дело и са ми възложили задачи по предварителното производство.

— О, миличка… да му се не види. Надявах се, че…

— Няма проблем. Мога да си дойда за ден-два през някой друг уикенд. Ще хвана автобуса.

— Ще бъде чудесно.

— Мамо — подхвана тя, но се поколеба.

— Какво има?

— Ами, аз… аз… Попаднаха ми полицейските досиета, знаеш, онези, по случая Морис.

Последва мълчание. И после:

— О, Боже. О, Ели, миличка, по-добре недей. Искам да кажа, след всичкото това време. Каква полза от това?

Ели въздъхна.

— Справедливост, мамо. Посветих последните шест години на правото заради татко. Мисля само за това. Ами ако успея да докажа невинността му?

— Затова ли избра да учиш в Болдър? Затова ли се върна? Винаги съм си мислела, че… Искаше ми се да вярвам, че просто си се върнала у дома. О, Ели.

— Мамо, виж — предпазливо продължи тя, — не знам дали избрах университета на Колорадо и правото заради татко. Само отчасти.

— А работата в Прокуратурата? — продължи Джанис. — Да не би да прекъсна обучението си, за да се ровиш в миналото? Не разбирам как не се сетих по-рано. Просто бях прекалено горда с теб, прекалено щастлива заради всичко, което си постигнала… Има само едно обяснение. Отхвърляне. Аз отхвърлях действителността. Ели, зарежи това. Нищо добро няма да излезе. Гледай си живота. Ако някой открие, че ти си Ели Крандал, свършено е с теб. Не се залъгвай. Повярвай ми, спомням си как беше, преди да се преместим и да сменим имената си.

— Имаш предвид преди двете с теб да се превърнем в изпечени лъжкини?

— Не е справедливо. Направихме каквото трябваше. Направихме каквото пожела баща ти. Мислиш ли за това как би се почувствал той, ако знаеше, че отново се ровиш в това?

— Не знам — отсече Ели. — Горд, надявам се. Отмъстен. Нещо такова. Само знам, че не мога цял живот да си държа главата заровена в пясъка. Мамо, тук някъде има истинско чудовище. Ако мога да направя нещо, ако мога да…

— Само ще съсипеш живота си. Ако искаш да свършиш като мен, да живееш ден за ден, в някоя дупка, продължавай.

Ели долови прекършената нотка в гласа на майка си.

— Виж — започна тя, — ще говорим, като се видим. Ще се опитам да си дойда за Деня на благодарността. Наистина. Така добре ли е?

— Добре, добре. О, да му се не види. Чайникът се разсвири.

— Оставям те.

— Нали няма да предприемеш нищо, преди да поговорим?

— Не, няма, мамо.

— Обещаваш.

— Разбира се — излъга я тя. — Е, ще се видим скоро. Първо ще ти звънна. Става ли?

— Става. И, Ели, обичам те, миличка. Ти си всичко, което имам, знаеш това.

— Знам, мамо — отвърна тя. — И аз те обичам. — Поне това беше вярно.

Когато затвори и се захвана с прането, не можеше да спре да анализира думите й. Дали щеше да разсипе живота си в търсене на истината? Явно шансовете не бяха на нейна страна. Ако някой откриеше коя е в действителност, щеше да бъде изхвърлена, а може би оваляла в катран и перушина и извлечена извън града.

Имаше страшно голяма доза истина в думите на майка й. Та нали баща й прекара най-хубавите си години в затвора. Не бяха ли страдали достатъчно?