Лин Ериксън
По тънък лед (24)

24

Не можеше да мисли. Имаше чувството, че сънува, че е воайор, че стои неподвижна и наблюдава как Майкъл извлича Фин за ръката.

Фин я гледаше смаяно. Дори след като Майкъл го избута, дивият му поглед не се откъсна от нея.

Искаше й се да каже толкова много неща, да злорадства, да чуе изумлението му, ала никой от тях не проговори.

Къде изчезна завладяващото триумфиращо чувство, което бе очаквала от толкова дълго време?

Усещаше само вътрешна празнота.

В главата си дочуваше разни гласове. Майкъл, който даваше инструкции на някакъв униформен офицер да регистрира Фин. Семплър наставляваше клиента си да не изпада в паника. До утре ще те измъкнем. Това е пародия.

Зад нея се чу гласът на Торес.

— Да видим дали някой съдия ще приеме гаранция. — Торес се ухили триумфиращо. — Никакъв шанс.

Къде отиде нейният триумф?

Мислите й се завъртяха. Нямаше да има повече изнасилени и убити момичета, нямаше да има повече зачернени семейства, нито несправедливо осъдени невинни мъже. А Торес щеше да се погрижи всички тези несправедливо осъдени мъже да бъдат освободени.

Друг униформен полицай се появи, мина с едно рамо напред покрай Ели и стовари едрата си ръка върху тази на Фин. Той не спираше да бръщолеви, по горната му устна и в ъгълчетата имаше слюнка. Изглеждаше пречупен, смазан. Изведнъж се смали.

За миг погледите им се срещнаха, но беше изведен извън стаята. Погледът му стана безумен:

— Ти, кучко, курва… — дишаше тежко и Майкъл, застанал зад него, го удари силно между лопатките на раменете.

— Това е задето удари Ели — процеди той през стиснатите си зъби.

Семплър започнала протестира, отбеляза си всички обвинения, които щеше да повдигне срещу отдела, закле се, че ако Майкъл докосне отново Расмусен, ще му отнеме значката.

Майкъл само се усмихна.

Въпреки това гласът на Ели бе заседнал в гърлото й.

Къде беше триумфът? Беше направила каквото трябва — беше го спипала. Но на каква цена?

Когато стаята се опразни, той не я погледна. Тя се спогледа с майка си, която стоеше между началник Кофи и Рик Огъстино. Джанис се усмихна и кимна на дъщеря си — и беше може би единствената сред множеството хора, която истински разбираше празнотата на отмъщението.

След като отведоха Фин, с отпуснати рамене, без арогантно поведение, присъстващите в коридора се увеличиха. Забеляза много познати лица, дори Паркър и Къркнър, момчетата от микробуса за проследяване. Атмосферата беше като при произнасяне присъдата по делото Цимерман. Усмивки, поздравления, смях. Дружески потупвания по гърба. Коментари на полицаи: „Разби го, Калас.“ „Няма повече носът да си покаже навън.“ „Видя ли го как превъртя там вътре?“ „Помислих, че ще нацапа гащите, когато момичето влезе.“

Накрая Джанис дойде и я прегърна. Никоя от тях не продума дълго време. Едва сдържаха сълзите си. Ели се вкопчи в майка си. Тогава Джанис й каза на ухото:

— Баща ти щеше да е много горд, Ели. Толкова горд.

Не можаха да си кажат нищо повече, защото се появи Рик.

— Хайде, дами. Сега е моментът да празнуваме. Отиваме да обърнем по няколко бири и вие двете идвате. Като почетни гости.

За изненада на Ели, Джанис веднага прие.

— По дяволите — каза тя, — защо не? С Ели ще ви последваме с моята кола.

Но Ели помоли да я извинят.

— Сигурна ли си, Ели? — попита Рик.

А Чамблис я подкани:

— Само по едно-две?

— Не, наистина — усмихна се тя. — Трябва да си събера багажа и какво ли още не. Наистина.

И заради Майкъл. С когото не бе разменила и една дума, откакто я бе посрещнал в петък вечерта в Аспен пред „Бентлис“ и я бе докарал до Денвър.

— Оставете я на спокойствие, момчета — намеси се той. Това беше всичко. След като я измъкна, той изчезна.

Огъстино помогна на Джанис с палтото.

— Ще се видим в къщата малко по-късно — обеща майка й.

— Добре, мамо, забавлявай се — искрено й пожела тя.

Почти всички бяха излезли, когато някой я потупа по рамото. Майкъл? Оказа се Торес.

— Е, пипнахме го. Боже, какъв заговор. — Той й се усмихна пя хвана за ръката. — Казах на майка ти, че ще помоля губернатора да оправдае баща ти. Макар и посмъртно.

— Благодаря.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Той се поколеба, после каза: — Ели, върни се на работа при мен. Дипломирай се. Не пропилявай таланта си. Можеш да си ми полезна в това дело. Има толкова много работа. Знаеш, че адвокатите на Расмусен ще изровят всяко правно основание.

— Няма да им минат номерата — заяви тя.

— Не, няма, но трябва добре да се подготвим. Такава ни е работата. Да обвиняваме престъпниците. Хайде, Ели.

— Ще помисля — излъга го тя. Вече беше решила.

— Направи го. Ще ти пазя мястото. Имаш време, колкото искаш, за да решиш.

— Добре — отвърна тя и Торес си тръгна.

Остана сама в коридора. Чувстваше празнота. Но нищо повече не можеше да направи. Всичко приключи. Тринайсет години бяха изминали от ареста на баща й. Тринайсет години планиране и подготовка. Защо ли не можеше да ликува?

Намери палтото си на една пейка до стълбите и страшно й се прииска да отиде до отдела на следователите и да зърне Майкъл. Не трябваше ли да му каже нещо? Поздравления? Благодаря? Извинявай, че спах с теб?

Взе си палтото. О, Боже.

Дочу гласа му:

— Почакай, Ели — сърцето й се сви.

Тя се обърна.

— Добре се справи — похвали я той и й подаде ръка.

Тя я погледна слисано за миг, после подаде и своята.

— Благодаря, Майкъл. Заслугата е изцяло твоя.

— Не. Не, не е. Знаеш това.

— Е, както и да е, довиждане. Трябва да тръгвам вече — искаше да дръпне ръката си от неговата възможно най-бързо, защото допирът беше истинско мъчение. Топлата му кожа, здравото ръкостискане. Мина й щурата мисъл, че би могла да обича този мъж, но бе провалила всичко. Цената се оказа прекалено висока.

— Довиждане, Ели.

Тя тръгна надолу по стълбите, нахлузвайки палтото си. Навън валеше сняг. Не бе спирал пял ден. Тя вдигна яката на палтото си и омота червения шал около врата си. Имаше нужда да повърви пеша. Да изплаче сърцето си. Край. Всичко свърши.

Прекоси черния мраморен под на фоайето, покрай извитата, покрита с мрамор рецепция и двете стоманени колони, черните кожени пейки. Отвори вратата и излезе навън във виелицата.

Вятърът я забрули, тя преви рамене и тръгна към улицата. Дочу някакъв звук. Първо си помисли, че е от воя на вятъра, но й се стори настоятелен и тогава разбра, че някой вика името й.

Спря, вдигна глава и се обърна.

Майкъл. Крачеше след нея, без палто, без шапка, без ръкавици, вятърът вееше косата му.

— Чакай, Ели, само минутка — застана той пред нея.

— Вече се сбогувахме, Майкъл. Недей…

— По дяволите, Ели, няма да ти позволя просто така да си тръгнеш. Всички близки хора в живота ми просто си тръгват и взе да ми писва от това. Този път ще направя нещо. Аз съм страхливец. През всички тези години заради Пол и родителите ми. Никога не попитах, нито се опитах да открия защо…

— Виж, не знам правилата в любовта. Аз съм един неудачник. Нямам никакъв опит. Но, Ели, кълна се, няма да прекарам дните до края на живота си в чудене къде си, дали си добре. Кой кучи син се е оженил за теб, как ли изглеждат децата ти. Аз… искам те, Ели. Искам твоите деца да са от мен.

Тя стоеше напълно смаяна, сняг се сипеше по палтото й, по лицето й, караше я да премигва.

— Мамка му. Кажи нещо.

— Не знам какво да кажа.

— Исусе, може би аз… Може би съм те разбрал напълно погрешно. Мислех, мислех, дявол го взел, мислех, че ти и аз…

— Изпитваме нещо един към друг? — попита тя.

— Да. Поне аз… аз те искам, Ели. Искам да опитаме. Двамата да се научим да се доверяваме.

— И ти… ме обичаш?

— Казах, че те обичам.

— Не, ти каза…

— Не се дръж като адвокат.

— Нали се обичаме?

— Да, изяснихме това. Ели, направо ме убиваш.

— Майкъл…

— Хайде. Правя се на маймуна тук и при това замръзвам. Да или не.

— Не е толкова просто — замаяно отвърна тя.

Той поклати глава.

— Откъде мога да знам? Струва си да опитаме, предполагам.

— Сериозно ли говориш, Майкъл.

— Мислиш ли, че ще стоя на този студ и ще си играя игрички?

— Не — задъхано отвърна тя.

— Слушай, върни се в Областната прокуратура. Дипломирай се. Забрави за Ледвил. Ще се оженим и ще бъдеш близо до училището и до работата си. — Той се пресегна и докосна лицето й. — А после, когато започнем да увеличаваме семейството — той направи гримаса — май ще трябва да добавим още стаи в хижата.

— Семейство.

— Точно така — заяви той. — Отне ми трийсет и седем години да събера смелост и сигурно ще ми трябват още толкова, за да го повторя. Просто ми кажи, Ели — да или не.

Тя премигна веднъж.

— Да — прошепна тя в бурята. После повтори по-ясно: — Да, да, да.