Лин Ериксън
По тънък лед (7)

7

Майкъл превключи на по-ниска предавка и изпревари един влекач, който пъплеше нагоре по шосето към тунела „Айзенхауер“. Пътят тук, на почти три хиляди метра височина, беше заледен, независимо че бе опесъчен.

— Боже, как ме изнервят тези гъсеници с осемнайсет гуми — подразни се Ели.

Майкъл включи мигача и се прибра отново в дясната лента.

— Доколкото разбирам, не караш често.

— Колкото е възможно по-рядко. Особено зимно време.

Израснала е в Ледвил, помисли си той, градче, изолирано от света, а дори не шофираше. Въпреки това у нея имаше класа и зрялост, които постоянно го объркваха.

Тръпката да проникне в мислите й се превръщаше в мания и за нищо на света не можеше да си представи защо се интересува от него. И не само това, по дяволите. С доста думи му бе показала, че се стреми към връзка. Защо ли така рязко промени решението си?

Е, вече е с него. И двамата са на път към семейната вила във Вейл. И не по работа, а на ски. Щяха да хапнат, да пийнат ида скочат в леглото. В общи линии това е връзка. Голямата работа.

Проблемът беше, че на Майкъл не му минаваха тези номера.

Тя пусна някаква касета и се облегна назад, докато преминаваха тунела. Изглежда се чувстваше добре с него, макар че не беше особено приказлива. Това му допадаше. Комфортно мълчание.

Ения пееше натрапчиви галски ритми и той надзърна с края на окото си към Ели. Беше с черни ботуши, джинси и пухено елече в избеляло зелено върху дебело домашно плетено поло. Късите, тъмни къдрици ограждаха красивите черти на лицето й. Бе забелязал, че има грим на очите под големите си слънчеви очила и малиново червило, вече поизядено. Усмивката й разкриваше бели зъби и той не можеше да откъсне очи от кривото й зъбче. Тъкмо то го беше омагьосало.

— Семейната вила в самия Вейл ли е? — тя наруши тишината.

— На няколко километра по-далеч. Между Вейл и Минтърн.

— Знам къде е Минтърн. Оттам през прохода „Тенеси“ може да се отиде до Ледвил.

— Точно така.

— Там е Кемп Хейл. Или онова, което е останало от него. Знаеш ли, че ски спортът в Рокис е възникнал точно там през Втората световна война? На това място се е обучавала Десета планинска дивизия.

— Много добре, Ели. Явно си спец и по история.

— И какво друго съм?

— Имаш още много качества.

— Например?

— Сега ме спипахте, госпожо. Прекалено много са.

Той усещаше, че го наблюдава, докато караше край Дилън и започна да изкачва прохода Вейл. Може би се опитваше да го разгадае, точно както той искаше да надзърне в главата й. Не правят ли точно това хората в една нова връзка? Нещо като фехтовка. Ту атакуваш, ту парираш и спаринг-партньорът следи всяко твое движение, нагажда се, един път напада, друг път се отбранява. Миналата вечер, когато Ели затръшна вратата, беше в отбрана. После вчера, изведнъж премина в атака. По никакъв начин не можеше да я разбере. Такава красива жена, с ум като бръснач, пряма, дружелюбна, с онова рядко излъчване… Защо точно той?

— Боже, колко се е разраснал Вейл — забеляза Ели, докато летяха по пътя край планинските хълмове отляво, стъпаловидно построените сгради и магазини — отдясно.

— Да, така е — съгласи се той. — Когато семейството ми купи земята и построи вилата, Минтърн ни се струваше на края на света. Сега се радваме на малкото спокойствие.

— Често ли идвате тук?

— Не много.

— О. Защо? Искам да кажа…

Но майка му и баща му бяха последното нещо, за което Майкъл искаше да разговаря.

— Дълга история — лаконично отговори той и отново почувства бдителния й поглед върху себе си.

Хижата беше разположена на около сто и петдесет квадратни метра, на два етажа, съвършено копие на къща, която родителите му бяха видели по време на сватбеното си пътешествие преди около милион години. Беше старомодна и прекалено малка за съвременните представи. Имаше бяла облицовка, контрастираща с тъмнокафявите кепенци на прозорците, с изрязани швейцарски мотиви — лалета, дори сърца. По цялата ширина на втория етаж имаше балкон с дървен тъмнокафяв парапет, на който излизаха и трите спални, разположени една до друга.

Майкъл спря на покритата със сняг алея, оградена от борове и внезапно, с болезнена яснота си спомни една битка със снежни топки между него и брат му Пол точно на този балкон. Майкъл бе загубил битката и се бе втурнал вътре да плаче на рамото на майка си. Тогава беше на шест години. В един друг живот.

— Прекрасна е — бодро извика Ели и скочи долу в секундата, в която той паркира под навеса.

Майкъл вдигна рамене и също слезе.

— Преди всичко е истинска антика. От трийсет години не строят такива в Рокис. Само за огрев е.

Тя си свали очилата и премигна:

— За какво е?

— За огрев. Нали знаеш — някой купува имота заради земята и събаря къщата.

Тя се обърна и се загледа в постройката:

— Шегуваш се.

За малко да я попита как така, за Бога, никога не е чувала този израз, но се отказа. Явно в Ледвил си живееха в къщите, които купуваха.

— Е — продължи той, — така разбират нещата във Вейл.

Той се усмихна закачливо, леко притеснен, после извади чантите от каросерията на пикапа и ги остави на снега. Свали ските и обувките.

— Нови ски? — забеляза той.

— Назаем са. От съквартирантката ми — почти се извини тя.

Истинска загадка. Коя всъщност беше тя? Коя е Ели Креймър? Той занесе багажа до вратата, последван от Ели, и потърси ключа на връзката си. Отключи и я покани с глава, понеже ръцете му бяха заети с чантите.

— М-м-м — затрепери тя и обви ръце около себе си. — Имали термометър тук?

— В кухнята е. Сигурно е около тринайсет градуса. Както казах никой не…

— Знам — обърна се тя към него, — рядко някой идва тук.

— Хм — отвърна той и пусна чантите на земята, несигурен къде да ги остави. Когато бе идвал тук, по няколко пъти зимно време, бе спал горе в старата си стая. Не в тази на родителите си. — И абсолютно никога не отваряше стаята на Пол.

Изведнъж осъзна, че никога досега не бе водил жена. Не че бе имал много в живота си. Тук-там по някоя среща. Никакво обвързване.

— Я, камина — възкликна тя. — Мога ли да я запаля? Дали се намират дърва?

— Да, и да — отвърна той, отивайки по скърцащия под към кухнята, където започна да проверява хладилника и пежата. — Дървата са навън, зад къщата. След минута ще донеса.

— Не, не, аз ще отида. Никога не съм имала камина, Майкъл, моля те, остави на мен.

— Е… добре.

Печката даде на късо. Докато оправяше бушона на таблото под стълбите, Ели донесе дървата.

— Подпалки? О, и вестник. Опа, сигурно няма да се намери. А кибрит?

— Почакай, ще видя какво мога да изровя.

Накрая той седна на прашния диван с тапицерия на цветя, сгъна ръце зад главата си, разкрачи колене и взе да наблюдава Ели как стъкмява огъня. Тя нямаше никаква представа какво трябва да прави. Това някак си го развесели по детски. Ето че имаше нещо, което не правеше съвършено.

Най-после той се обади:

— Така няма да тръгне огън.

Тя се изправи и изтупа ръце в бедрата си, в прелестно заоблените си бедра.

— Добре де, тогава как да го подредя?

— Ето, аз ще…

— О, не. Аз се захванах с това.

— Така да бъде. Най-сигурният начин е като подредиш дървата на пирамида. Така кислородът може да достигне подпалките. Точно така. Сега навий вестника и го пъхни отдолу…

В крайна сметка запали огъня и хижата бързо се затопли. Тогава тя седна до него на дивана, подви крака под себе си и му се усмихна победоносно.

— Успях. Още един първи път. Нали знаеш, че винаги има първи път в живота?

— Е, никога не бях мислил по този начин.

Тя отпусна глава назад на облегалката на канапето и се загледа в него. Лъч зимна слънчева светлина проникна през прозореца и озари косата й, а очите й превърна в разтопен катран. Още миг и щеше да се удави в тях.

— Толкова много неща чакат да бъдат направени, научени — продължи тя. — Дори такива като паленето на огън. Боже, още прачовеците са знаели как да палят огън.

— Само защото са го видели от светкавиците.

Тя вдигна вежди.

— А, значи си скептичен. Или циничен? А може би и двете. Всички ли в семейството ти са цинични, Майкъл?

— Наистина нямам представа.

— О, загадъчен мъж. Може би дори изобщо нямаш родители.

— Точно така. Изпълзял съм изпод скалите.

— Съмнявам се — отвърна тя закачливо.

— Ами ти, Ели?

— Вече ти казах, че съм момиче от Ледвил. Майка ми все още живее там. Аз обаче се измъкнах.

— А баща ти?

По лицето й премина сянка.

— Баща ми почина преди няколко години — тя сведе поглед.

— Съжалявам, Ели, не знаех.

— Как би могъл?

— Трябва да е бил млад човек.

— Да. Беше.

— Инцидент ли претърпя? Или беше болен?

Тя се взе в ръце:

— Мили Боже, детективът в теб не спи. Отпусни се.

Той повдигна рамене, без да сваля очи от нея.

— Разбира се — каза той. — Просто навик.

Какво имаше у нея? Е, да, беше жена, а за Майкъл всички жени бяха съвкупност от загадъчни противоречия. Но у Ели имаше и нещо друго. В даден миг беше деликатна, женствена и лъчезарна, в следващия — предпазлива, а бе доловил и една амбиция, неутолима страст, която пламтеше зад милата усмивка. Нещо го човъркаше да премахне тези пластове и желанието да разкрие същността й го подлудяваше. Но по-лошото беше — нямаше какво да се лъже, — страхуваше се, че хлътваше по нея.

Той смръщи вежди. Беше същият мухльо като областния прокурор с единствената разлика, че Майкъл не беше женен. По дяволите, помисли си той и вътрешно стисна очи.

— Какво има? — поинтересува се тя.

— Хм?

— Къде се отнесе?

Тогава той стана, твърде рязко и избегна погледа и.

— Мислех си, че ще е по-добре да се качим на пистите.

— О, да. Да покараме ски. — Ели също се изправи. — А къде да се преоблека? В твоята или в моята стая?

— Стаята ми е на горния етаж. Последната врата вдясно. Ти върви, а аз ще проверя бушона на печката. Веднага се връщам.

— Разбира се — отвърна тя. После се спря: — Мислех, че вече го смени.

— Така е. Но не държи. Ти давай.

Изпроводи я с поглед и се заслуша в поскърцването на дюшемето. После приседна за момент на подлакътника на дивана и тихичко подсвирна. Досега никой, нито една жена не го бе завладявала толкова силно. Тя го подлуди, накара кръвта му да кипне. Не го желаеше. Не се нуждаеше от това. Нещо като грип — не го искаш, но той си идва. Проблемът беше, че нищичко не можеше да направи срещу това.

 

 

Майкъл се нареди на опашка, за да купи карти за половин ден, а Ели го изчака отстрани, където бе стоварил екипировката. Изглеждаше страхотно в яркочервената си грейка и той се зачуди дали и тя бе взета на заем. Дори и да беше така, стоеше й, сякаш бе правена специално за нея. Интересно, мислеше си той, докато бавно се придвижваше към касата, ето още нещо за Елинор Креймър. Откри още едно парче от пъзела, но не беше сигурен точно къде му е мястото — Ели беше бедна.

— Две карти за половин ден — обясни той на момичето на касата и плъзна кредитната си карта.

Трябваше да се досети, защото Ели му бе казала, че е прекъснала следването си, за да работи. Знаеше, че няма кола. Беше пропуснал тези факти. Обличаше се добре, имаше класа и определено не правеше впечатление на човек, живеещ в бедност.

— Благодаря — отвърна той и подписа разписката за плащането, преди да вземе двете карти.

Подаде й едната, а своята завърза на якето си.

— Откъде искаш да започнем? — попита я той.

— О, аз не познавам планината. Ти решаваш. Откъдето искаш — весело му предложи тя.

— Добре, да опитаме Рива Ридж. За загряване.

— Съгласна.

Поеха през град Вейл. Главното селище беше пешеходна зона — не се допускаха автомобили. Това беше трийсетгодишен курорт в Баварски стил. Груба мазилка, изрисувани кепенци, всичко много симпатично. Отзад се извисяваше планината Вейл, по която пъплеха лифтове — влекове и гондола, а скиори като мравки се спускаха по склоновете.

— Хубаво е тук — забеляза Ели.

— Идвала ли си преди?

— Не никога.

— Никога не си идвала във Вейл?

— Нито в „Крестед Бът“, нито в „Стиймбоут Спрингс“. — Тя повдигна рамене.

— Но ти си отраснала в Ледвил. Това е на една крачка.

— Е — усмихна се тя, — с майка ми нямахме много излишни средства. Ските са за богати хора.

Докато прекосяваха града, Майкъл продължаваше да се опитва да напасва парчето в пъзела. Бедно дете, никога не е идвала във Вейл, но пък вчера изглеждаше съвсем на място в съда. Носеше скъп костюм. Дори той можеше да каже кога една жена изглежда добре. Беше пълна с противоречия.

Отчаяно му се искаше да открие ключа към тези противоречия.

— Автоматите нагласени ли са за теб? — зачуди се той, когато стигнаха до върха на хълма.

Тя го погледна неразбиращо.

— Исусе, пъхни си обувката и натисни.

Направи го и автоматът щракна. Работеше. Ели се усмихна.

— Дженифър ми каза, че ще станат.

— Дженифър?

— Една от съквартирантките ми.

— С еднакви размери ли сте?

— Приблизително.

— Удобно — забеляза той.

Той си сложи ските — нов чифт „Саломон“, които бе купил тази есен. Човек трябва да следи техническите нововъведения в оборудването, ако приема този спорт сериозно: леки щеки, модерни ски, удобни обувки, супер безопасни автомати.

Придвижиха се до влека „Виста Бан“, заеха места и седалките ги подхванаха.

— Успях — задъхано установи Ели с порозовели от студа бузи.

— Какво точно?

— Качих се, без да падна.

— Да, това винаги е добро начало.

Той спусна набързо лесната писта по Рива Ридж и се отправи към среднотрудната за начало. Всеки роден и отраснал в Колорадо ще се справи с такава писта, мислеше си той.

Тя се спусна, като се опита да го следва отблизо, но след няколко завоя той спря и видя, че още е далеч нагоре в жестока битка със ските и трябваше да я изчака.

— Спускаш се много бързо — задъхваше се тя.

— Не съвсем. Но ти сякаш изоставаш.

— Е, не съм съвсем начинаеща. В училище ходихме няколко пъти на ски и малко се понаучих.

— Да, малко си се понаучила.

— О — разочаровано започна тя, — ти сигурно искаш да летиш по най-тежките писти.

— Не, не, нямах предвид това.

— Ще трябва да ме изчакваш — предупреди го тя, — ако искаш да караш ски с мен.

— Щом съм те поканил, не трябва ли да се съобразяваш с мен?

— Искаш да кажеш, че ти трябва да се съобразяваш с мен.

Заведе я на най-лесната писта, учебната и й даде някои указания. Ските й бяха хубави, съвсем нови карвинг „Волант“, и бързо се научи.

— Добре, сега натисни на външната ска, на външната, не, другата външна — обясняваше той, докато караше на рало успоредно с нея. — Сега прехвърли тежестта на другата ска, да, точно така.

— Забавно е — засмя се тя. Бузите й пламтяха и тя дишаше задъхано, защото правеше много по-големи усилия от него.

— Забий дясната щека, прехвърли, гледай надолу, не се накланяй към хълма, добре, прехвърли тежестта и завърти. Браво.

— Така става съвсем лесно — пъхтеше тя. — Ще опитаме ли и по друга писта?

Той я заведе на лифта и се качиха до други писти за начинаещи, където тя се справи доста добре и стана по-уверена. Майкъл не можеше да повярва, че е толкова неопитна. Децата в Колорадо се качваха на ски още с прохождането си. Но откри, че му е приятно, дори се забавляваше да наблюдава напредването на Ели и изпитва удоволствие от заниманията им. Сега нямаше игрички между тях, неловки моменти или деликатни теми, а само физическо натоварване, спорт, студ, хубаво време.

И Ели.

Тя настоя да опитат по-трудната техника фрийрайд и ето ти проблем — ските й избягаха, върховете им се вдигнаха при следващата бабуна и тя полетя надолу на кълбо от крака, ръце, ски и щеки.

Бързо отиде до нея:

— Ели, добре ли си?

Тя лежеше там, разперена като орел, с една ска и яркочервения си екип, контрастиращ на белия сняг. Шапката и очилата й се бяха разхвърчали.

— Ели?

— О, мили Боже — пъхтеше тя.

— Добре ли си?

— Помислих, че умирам.

— Нещо боли ли те? Как са колената ти?

— Добре съм — разсмя се тя. — Така хубаво си вървях, докато тази тъпа бабуна не се появи на пътя ми.

— Нарича се могул.

— Знам това.

Подаде й ръка и й помогна да се изправи, помогна й да изправи ските си, за да стъпи върху тях. После намери очилата и шапката й.

— Ще пробвам още веднъж — заяви тя, докато изтупваше задните си части с ръкавицата.

— Упорита си.

— Не. Помниш ли — просто инат.

Тя продължила се опитва, докато не спряха лифтовете. Падна още няколко пъти, но напредна. Беше упорита и куражлия. И невероятно инатлива.

Стигнаха до мястото, където беше паркиран пикапа, качиха ските си в каросерията и потеглиха към вилата. Вече се стъмваше, слънцето се спускаше зад планината, озарявайки небето с бледи отблясъци.

— Боже, колко съм изморена — изпъна се тя на предната седалка с глава опряна в облегалката.

— Трябваше да си запазиш малко сили за утре.

Тя изстена.

— Добре се справи — похвали я той.

— Постоянно падах.

— Как ще се научиш, ако не падаш.

— Кой го казва?

— Всеки, който кара ски.

— Глупости на търкала. — Тя се прозя съвсем неволно. Заприлича му на хамелеон — така добре се сливаше с околната среда. Чудеше се как ли успява да го прави.

— Умирам от глад — призна си тя. — Звяр съм.

— Можеш ли да изтърпиш, докато вземем по един душ и се преоблечем? Ще те заведа в един приятен ресторант във Вейл.

— О, мили Боже, върхът.

— Да не си мислеше, че ще те карам да готвиш вечеря?

— Не съм го помислила. Направо си го предвиждах. Макар че, трябва да ти призная, не съм много сръчна.

Помълча известно време, после се изправи в мястото си и се обърна към него:

— Благодаря ти за прекрасния ден — мило изрече тя.

Той продължи да кара, вперил поглед напред през стъклото и нищо не отговори. Но вътрешно… го заля топлина.

Вечеряха в едно ново заведение в западната част на Вейл, в стил от седемдесетте години на двайсети век, където сервираха месо и морски дарове.

— Умирам за една голяма пържола. Може и някой рак. Или може би сьомга вместо месо — обяви тя, след като си взе горещ душ. После, докато Майкъл се къпеше, бръснеше и преобличаше, тя заспа на дивана пред приятно пукащия огън в камината от покрити с мъх камъни.

Не му се искаше да я буди. Седеше там в чистите си сини джинси и поло и я гледаше как спи. Изпиваше я с поглед, чувстваше се като воайор, но не можеше да спре.

Тя се спря на пържола и омар и го погледна през очилата си над менюто.

— Сигурно ме мислиш за ужасна, че си поръчвам най-скъпото. Позволи ми аз да платя вечерята, за да не умра от чувство за вина.

Той поклати глава.

— Аз ще си поръчам от същото, така че не се безпокой.

— Но ти купи картите за лифта.

— Знаеш ли какво — реши той, — от теб ще е закуската.

— Ами…

— Уговорено. Хей, не знаеш ли, че мъжете не обичат да спорят за сметките в ресторанта? Хвърляме стотачка на масата и приключваме.

Тя свали очилата си и вирна глава:

— Прав си. От мен е закуската.

— Дадено — успокои се той.

Не бяха обядвали и се нахвърлиха върху храната като диви зверове. Не й липсваше добър апетит, дори накрая си поделиха шоколадовия десерт. После тя се поизпъна, отпусна колана на черните си вълнени панталони, потупа стомаха си през изумрудения пуловер и се усмихна.

— Е, вече съм добре.

— Един коняк?

— В никакъв случай. Но може кафе. И без това няма да се спи след толкова ядене.

— Изглежда си права — той поръча две чисти кафета без кофеин.

— Е — накрая подхвана тя, — защо точно изпълнителната власт?

— Хм?

— Защо избра да работиш в изпълнителната власт?

Не искаше да й обяснява, че го бе решил заради пияния шофьор, който уби брат му. Затова й отговори по обичайния начин:

— Като дете имах приятел, който загина, блъснат от пиян шофьор с четири наказания заради шофиране в нетрезво състояние, без книжка, без нищо. Веднага разбрах, че ще стана полицай.

— За отмъщение?

— Точно така. Исках да сложа зад решетките всеки, който само дори се изплюе на улицата.

— Доста гняв си натрупал.

— О, да.

— Значи си бил в колеж? Учил си криминология?

— В университета на Колорадо.

— Не знаех това.

— Защо ти е да знаеш?

Тя сви рамена.

— Просто така. Значи ти си добрият герой.

Майкъл се разсмя.

— Едва ли. Мисля, че още първата година в университета личната причина ми се изплъзна и се впуснах в големия купон. Със сигурност не бях светец.

— Какво мислеха родителите ти за това?

Отговорът се изплъзна от устата му:

— Всъщност хич не им пукаше. Те са разведени от години и комуникацията между тях е нула.

— Значи си от децата с емоционални проблеми?

Изражението и тонът и не издаваха нищо, но инстинктът му подсказа, че въпросите й не бяха случайни. Защо ли? Какво, по дяволите, му убягваше?

Той й отговори уклончиво — не я излъга, но и не й каза цялата истина:

— Като всички деца на разведени родители.

— Хм — отвърна тя с изпитателен поглед. И после смени темата — Спортуваше ли в университета? Например футбол, атлетика?

— Атлетика. Но не стигнах далеч. А ти, Ели? Защо избра правото?

Но тя се ограничи само с отговора, че правото я е избрало нея и приключи — още едно парче от загадката Ели Креймър.

След вечеря се разходиха пеша до площада. Подметките им скърцаха по снега. Беше невероятно студена вечер, типична за най-кратките дни в годината. Дъхът излизаше от устите им като пушек, който сякаш замръзваше и увисваше във въздуха. Въпреки това наоколо беше пълно с хора, които влизаха и излизаха от хотели, барове и нощни клубове. Но Майкъл се вълнуваше единствено от това, че ще остане насаме с тази жена. У него вече пламтеше огънят на страстта. Чудеше се дали тя изпитваше същото. Бе приела да дойде с него във Вейл. Дори тя го беше потърсила, за да му каже, че иска любовна авантюра. Е, време беше.

— Искаш ли да се прибираме? — подхвърли той, докато разглеждаха витрините.

— Да. Разбира се. Честно казано, краката не ме държат.

— Сигурно — отвърна той и не можеше да откъсне поглед от нея.

Не беше предвидил онова, което в крайна сметка се случи. Просто се случи. Той отключи врата на вилата и й направи път да влезе. Топлината докосна лицето му и той я пожела на мига. Затвори вратата с крак и я хвана за ръката.

— Ела — каза с плътен глас и я привлече към себе си.

Целуна я. Първо нежно опита устните й, сякаш ги откриваше. Те бяха съблазнително студени, но той постепенно ги стопли и ги почувства меки, тръпнещи. Притисна я силно към себе си, почти повдигайки я на пръсти, езикът му проникна навътре, после мина по устните й.

Когато се отделиха, за да си поемат дъх, той предложи:

— Качи се горе. Аз ще светна лампите.

Зачуди се дали му се стори, че долови кратко колебание, но после тя кимна, обърна се и сваляйки якето си в движение, тръгна по стълбите.

В стаята му, онази, в която двамата с Пол бяха играли толкова често, той се приближи зад нея, смъкна изумрудения й пуловер през вдигнатите й ръце и го метна на стола. Тя остана с гръб към него. Той нежно докосна раменете й, после се наведе и целуна извивката на врата й. Главата й се наклони и се чу дълбоко придихание, което го възпламени.

Бавно, вкусвайки всяко от раменете й, замаян от деликатния аромат на парфюма й, той смъкна презрамките на белия й сутиен, разкопча го и го плъзна надолу по ръцете й. Не си спомняше някога да се бе любил с жена толкова бавно и знаеше, че щеше да запомни тези мигове завинаги.

Когато я обърна към себе си, усети, че сърцето й препуска: виждаше как бързо се повдигат гърдите й, красивите й гърди — не големи, но съвършени.

Погледна я в очите, докосна с ръка едната й гърда, а с другата я дръпна към себе си.

Кожата й бе копринено гладка, но след секунди, когато се наведе да я целуне отново, усети, че е настръхнала и трепери.

Устните му се долепиха до нейните.

— Замръзнала си — прошепна той, — ела в леглото.

Тя лекичко се отдръпна и кимна, после без помощ разкопча панталоните си и ги свали, а после и бикините си. Много бързо се мушна под пухената завивка и той се зачуди дали е толкова свенлива.

След няколко минути, лампите бяха угасени и той се пъхна гол до нея. Искаше я на мига и едвам се сдържаше, докато се долепяше до извивките на тялото й и я целуваше — отначало нежно, после — заради напиращата страст — бурно, ръката му галеше гърдите й.

Тя продължаваше да трепери.

Той повдигна глава, задъхан, готов да експлодира, но усети, че нещо не беше както трябва.

— Още ли ти е студено? — учуди се той.

— Аз… добре съм.

— Искаш ли да си сложа кондом? — прошепна той.

— Няма проблем — отвърна тя едва чуто.

— Ели, какво има? — по дяволите, помисли си той.

— Нищо, нищо, добре съм — и тогава тя го изненада с настоятелна целувка. Когато се отдръпна, той сведе глава към гърдите й, опита ги, дочу рязкото й придихание и забрави за треперенето й, за колебанието, за кратките мигове неловкост. Забрави всичко, освен бясното препускане на сърцето й, което отекваше в ушите му.

Бавно и нежно проникна в нея, спираше за малко, после продължаваше, пак спираше и така, докато и двамата зажадуваха кулминация. Ръцете й се заровиха в косата му, пръстите й се впиваха в рамената му, отпускаха се, отново се впиваха и пак, по-бързо и по-бързо. Тихичко изстена, после извика по-силно.

— О, Боже, о, Боже — тя страстно се вкопчи в него и той усети внезапната конвулсия дълбоко в нея. И тогава го връхлетя, помете, завлече на дъното сладката агония на страстта.

След малко — може би минута, а може би час — той се отпусна по гръб и я прегърна до себе си, главата й лежеше на гърдите му. Може да беше задрямал, но по някое време през нощта, той се събуди от треперенето на Ели, но разбра, че тя плаче и това го обърка.

На зазоряване отвори очи и почувства топлината на тялото й до своето. Лекичко се размърдай докосна с устни главата й, като се опита да се убеди, че плачът й е бил просто сън.

Но когато първите бледи лъчи на зимното слънце проникнаха през прозореца, той видя, че очите й са подути, а по лицето й личаха засъхнали сълзи.