Лин Ериксън
По тънък лед (22)

22

Делото Цимерман приключи. Бяха го предали на съдебните заседатели предния ден и всички в офиса на областния прокурор бяха на тръни. Никой не можеше да се концентрира. Служителите се събираха на групички, обсъждаха, правеха догадки, анализираха в ежа дума от заключителните пледоарии на Торес и Ричард Гарднър.

Общото мнение бе, че обвинението си бе изпълнило дълга към гражданите на Колорадо, но никога не можеше да се разчита на съдебните заседатели. Никога.

Ели седеше на бюрото си и се опитваше да свърши някаква работа. Бяха й дали доклада на полицията от разпита на Алан Сорели, главният заподозрян по делото Жирар и всички транскрипции на записите. Момчето се бе пречупило и бе признало, но Торес не искаше никакви пропуски и Ели трябваше да прегледа всяка дума отново, да си води бележки. Трябваше да назначи и ДНК тест на Сорели, за да се провери дали съвпада със семенната течност, открита от Валери Жирар.

Обичайната работа. Задължения, които преди би вършила старателно, горда от своята прецизност и предвидливост. Но не можеше да се концентрира, заради Фин и своя провал. Край на задачата на живота й.

Прочете две страници от дебелото досие по делото Жирар, но не разбра нито дума. Беше безсмислено.

А и Майкъл — не го бе чувала вече цяла седмица след онази нощ. Момчетата я бяха закарали до дома й с микробуса. Майкъл бе отменил операцията и дотам. Нито дума, нито обаждане.

Постоянно й се плачеше. Загуби апетит, не можеше да спи, не можеше да мисли. Съквартирантките й постоянно я питаха какво става, но тя не можеше да им обясни. Отново тайни. Грозни тайни.

Най-лошото бе параноята. Опита се да се убеждава сама, че е просто изтощена, че е от безсънието и депресията. Но все й се привиждаше джипът на Фин. Естествено, привиждаше й се. Въобразяваше си, че я дебне като другите си жертви, че я следи, наблюдава, планира покушение.

Отчаяно й се искаше да сподели с Майкъл. Мечтаеше за присъствието му, за закрилата му. За прошката му. Не можеше да му се обади с подобни параноични мисли. Трябваше той да я потърси. А тя знаеше, че няма да го направи.

Отмести папката и започна да пише молба за ДНК теста на Алан Сорели, двайсет и шест годишен, адрес… Натисна на компютъра „Съхрани“ и отпусна глава в ръцете си.

— Какво става? — един глас се обади зад нея.

Тя се изправи стреснато и се завъртя на стола си. Бен Торес.

— Нищо особено — излъга тя.

— Изглеждаш, сякаш светът се е стоварил на плещите ти.

— О!

— Хей, Ели, не искам да любопитствам, но… напоследък беше доста заета. Имали някакъв проблем?

Опита да се усмихне и каза:

— Не, добре съм, просто леко главоболие — но едва изричаше думите.

— Ели?

Очите й се наляха със сълзи и тя вдигна поглед към него.

— Аз… съжалявам… аз…

Той се наведе и сниши глас.

— Да не би да е заради мен, нали знаеш, заради… онзи ден, когато те поканих да излезем. Исках да знаеш, че все още съжалявам. Беше глупаво.

— О, господин Торес, наистина…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Премислих много неща, Ели. С жена ми, ами, не съм сигурен дали ще се получи между нас, не знам, но напоследък говорим по тези въпроси.

— Това е добре.

— Да, добре е. Ще изясним ситуацията. Така че не се тревожи за мен.

— Не е… не е заради теб… Аз…

— Тогава какво?

— О, Боже, аз…

Леко загриженото му изражение се смени с каменната физиономия, типична за адвокатите.

— Ела в кабинета ми — веднага реши той.

Тя го последва. Затвори врата и я покани да седне. През цялото време Ели беше убедена, че това е краят, че това е денят на разплата. Нямаше Повече енергия да лъже.

Областният прокурор седна. Патрицианското му лице с хубави черти остана безизразно, освен една бръчица на челото. Подпря се на бюрото и събра пръстите на двете си ръце.

— Добре, да чуем.

Думите започнаха да се леят от устата й, за първи път искаше да се изповяда пред някого.

— Не съм тази, за която ме мислиш. Не се казвам Креймър. Името ми е Крандал. Елинор Крандал. Баща ми беше Джон Крандал.

— Джон Крандал…?

— Осъденият изнасилвач. Преди тринайсет години. Ти не си бил областен прокурор тогава, но сигурно си спомняш…

— Джон Крандал? Исусе Христе, делото Морис?

Тя кимна. Сведе глава.

— Твой баща?

Тя го погледна в очите.

— Той беше невинен, знаех го и трябваше да го докажа. През целия си живот оттогава се опитвам да открия кой всъщност изнасили Стефани Морис. Постъпих в юридическия факултет, за да разбера как трябва да постъпя. Кандидатствах за тази работа, за да мога да имам достъп до документите. Тези, които са тук в архива. Следствието, полицейските доклади, всичко.

— Взимала си папки от архива?

— Да.

— Ели, това е…

— Знам.

Най-накрая по лицето на Торес се появи следа от емоции.

— Не вярвам в това, не мога да повярвам, че би го направила. Знаеш правилата.

— Но се наложи, заради баща ми. И се получи. Захванах се с двамата полицаи, работили по случая, онези, които го бяха „решили“. Онези, които дойдоха в дома ни и арестуваха баща ми, а после свидетелстваха срещу него.

— Боже, Ели.

— Излъгах, откраднах и те използвах. Но открих кой причини това на баща ми. Знам кой е, но не мога да го докажа.

— Чакай, намали темпото.

Тя му разказа за Майкъл и за Фин. Разказа му всичко: за записките на Майкъл, за следенето, за микробуса, задругите жени, изнасилени и убити от Фин, за провала си да измъкне от него нещо, което да го уличи.

— Калас? Детектив Калас? И си излизала с онзи човек, с Расмусен? И сте подслушвали? Нямах никаква представа. Абсолютно никаква. И това е одобрено от съдия? Мили Боже.

— Расмусен е виновен и нямаше друг начин. Има улики, но всички са косвени, а ни трябват солидни доказателства. Опитахме се. Направих всичко по силите си да измъкна нещо от него, но не се получи. Нищо не стана и вече приключи, а аз…

— Фин Расмусен. Разбира се, спомням си името от времето, когато работеше в отдела. Беше добър полицай. С такова впечатление бях останал.

— Добър полицай.

— Кой би могъл да знае? — Торес повдигна рамене. — Убиец. Исусе.

— Четири, не, пет, за които знаем. И ще го направи отново. Не мога да го спра.

— Ако всичко това е вярно…

— Вярно е. О, Боже, вярно е.

— Ще говоря със Сам Кофи, ще започнем разследване. Ще работим по това, Ели. Трябва да има нещо…

Тя поклати глава.

— Нищо повече не мога да направя. Приключих. Лъгах, мамих и не заслужавам да работя тук. Не заслужавам да се дипломирам като правист. Свършено е с мен. Напускам. Не мога да правя това повече.

— Не взимай важни решения точно сега. Разстроена си.

— Да, така е.

— Трябва да призная, че се нуждая от известно време, за да премисля какво си свършила в офиса.

— Знам.

— Да си дадем няколко дни. Ще помисля по въпроса.

— Ти помисли, аз не мога. Не мога.

— Ели…

— Всичко е лъжа. Животът ми е една лъжа. Исках да открия истината, но живях в лъжа. Мислех, че бих могла да помогна на други хора, но не мога да помогна дори на себе си.

— Дай си малко време. Ти си умна жена. От теб ще излезе страхотен адвокат.

Тя отново хвана главата си.

— Слушай, да поговорим след известно време. Трябва да се приготвя за присъдата на Цимерман.

— Няма за какво повече да говорим.

— Един адвокат винаги има какво още да каже.

— Аз не съм адвокат — глухо каза тя.

Присъдата по делото Цимерман бе произнесена в четири следобед. Обадиха се на Торес. Офисът кипеше от любопитство, притеснение и нетърпение. Торес излезе и каза няколко думи на служителите:

— Какъвто и да е резултатът, ние си свършихме работата, колеги. Гордея се с вас.

Той грижливо закопча сакото си и тръгна по коридора към съдебната зала. Всички го последваха и се струпаха пред затворената двойна врата, но само Торес и двамата асистенти бяха допуснати вътре. Пресата също се беше събрала в коридора. Навън на паркинга имаше нови микробуси и оператори, телевизионни журналисти.

Ели остана в офиса. Този ден не можеше да гледа хората. Не беше разговаряла почти с никого. Събра всичките си вещи в една кутия и се приготви да излезе за последен път от Съдебната палата.

В нея остана само една мъничка искрица професионално любопитство и реши да изчака да чуе присъдата. После щеше да се прибере и да реши какво да прави нататък.

Чу възторжените възгласи в коридора и разбра какво означаваха — признаваха Цимерман за виновен. Най-сетне щеше да плати за престъплението си. Но Ели не можа да изпита задоволство. Всичко й се струваше безсмислено и незначително.

Колегите долетяха обратно в офиса, всички се усмихваха, говореха, викаха и се прегръщаха. Влезе Торес. Усмихнат, щастлив от успеха.

Ще запази работата си, помисли си Ели. Ще бъде преизбран вече със сигурност. Но за нея това нямаше значение.

Тя хвърли последен поглед на офиса. Нямаше да се сбогува. Просто щеше да се измъкне.

Но Торес имаше други идеи. Приближи се до бюрото й и се надвеси над нея.

— Ели ти ми беше голяма помощ. Ти допринесе за осъждането на Цимерман, колкото всички останали.

— Хм — отвърна тя, без да вдига поглед.

— Не прибързвай с нищо. Почини си няколко дни. След това ще поговорим за Расмусен. Ставали, Ели?

— Вие говорете. Аз съм дотук.

— Ей, Ели, чакай…

Но тя си взе кутията, палтото и новото куфарче и излезе от офиса.

 

 

Фин си бе набелязал едно момиче.

Той шофираше из Лиймън. Беше излязъл от работа в ранния следобед и без да се осъзнае, усети, че се отправя към изход 1–7 — към малкото градче в прерията.

Картините изникнаха в главата му, докато караше. Не можеше да ги контролира. Напоследък често му се появяваха, обезумели, изкривени лица, отворени безмълвни устни. Ярки цветове, застинали сълзи.

Дойде на себе си навреме, за да не изпусне изхода за Лиймън. Едно от лицата в главата му бе на момичето от Лиймън — високата ученичка. Нейният образ се въртеше пред очите му. Имаше нужда от нея, искаше я под себе си, трябваше да я завладее, за да се успокоят мислите му.

Видя я с приятелите й пред училището. Но тя не приличаше на образа в главата му. Косата й беше права, носеше широки дрехи и в крайна сметка не беше много привлекателна. Докато я наблюдаваше, му се стори, че лицето й се размаза и се превърна в друго — в това на Ели, но с тялото на момичето.

Ели, Ели.

Виждаше я навсякъде. Не можеше да спре да мисли за нея. Мразеше я, обичаше я, не можеше да й прости онова, което му причини. Но и не можеше да живее без нея.

В главата му се зараждаше план. Бавно. Засега неясен, но полека-лека се оформяше. Щом не можеше да я има, щом не можеше да задоволи нуждите си с нея, трябваше да се освободи от това обсебване. Животът му нямаше да бъде нормален, докато не я изтриеше от мислите си, от душата си, от спомените си.

Никога не бе страдал така, нито когато баща му беше пиян, нито когато майка му се отказа от децата си, нито когато чичо му… Но вече не беше дете. Трябваше сам да контролира живота си. Можеше да направи каквото бе необходимо.

Паркира колата си и известно време продължи да наблюдава момичето, преди да реши, че няма да му помогне. Никой не можеше да му помогне, освен Ели.

Обмисляше следващия си ход дълго време. Пресмяташе, подготвяше всеки възможен детайл. Всичко трябваше да е точно по плана. Всичко зависеше от това дали тя ще каже „да“. Преди винаги го бе правила. И този път щеше да приеме. Със сигурност. Тя беше луда по него. Не му ли каза, че го обича?

Същата вечер й се обади. Имаше съвършен повод: присъдата на Цимерман. Вдигна една от съквартирантките и извика Ели. После тя дойде на телефона и лицето й изникна в съзнанието му, сякаш беше пред очите му.

— Ало?

— Ели, обажда се Фин.

Мълчание.

— Моля те, изслушай ме. Съжалявам за онази… онази вечер. — Говореше мило, омайващо, с извинение.

— Ти ме нарани.

— Знам, знам. Но това е, защото ме подлуди. Нали разбираш това?

Мълчание.

— О, Боже, бих искал… Слушай, не се обаждам затова. Исках да те поздравя за присъдата на Цимерман. Знам колко усърдно работи върху това дело.

— Благодаря.

— Трябва да се гордееш. Правосъдието е упражнено и ти допринесе за това.

— Надявам се.

— Разбира се, че е така. Имаш блестяща мисъл на правист.

— О, моля те, Фин.

— Ели, липсваш ми. Опитах се да не те търся, но трябваше. Мога ли пак да те видя?

— Не знам. Уплаши ме.

Той кратко се изсмя.

— Изплаших самия себе си. — Той замълча за момент. — Този уикенд отивам в Аспен. Била ли си някога там?

— Веднъж. Преди много време.

— Ще отседна в хотел „Джером“, страхотно място, реновирано и много красиво. Бихме могли да прекараме чудесен уикенд. Да караме ски, да отидем в най-добрите ресторанти, където поискаш.

— Не знам.

— Моля те, кажи „да“. — После се сети да добави: — В отделни стаи. Кълна се, че няма да те докосна, ако не искаш.

— Аспен — замисли се тя на глас.

— Красиво място. Градът, ските. Наистина знаят как да правят тези неща.

— Бих искала, но…

— Моля те. Късаш ми сърцето.

— Добре — каза тя след малко.

Той полетя от радост.

— Добре. Чудесно. Ще бъде страхотен уикенд. По-хубав от Сайта Фе. Съвършен уикенд.

— Надявам се.

— Така ще бъде. Ще видиш. Ще те взема. Можеш ли да излезеш по-рано от работа? Да кажем в един?

— Аз… предполагам.

— Тогава до скоро.

— До скоро. Фин.

Той затвори, обзет от безумна радост. Всяка клетка от тялото му жадуваше за удовлетворението, което само тя можеше да му достави. И тогава картините се появиха отново. Калейдоскопът от лица. Очите, сълзите, цветове и коси и кожа и бради. Отворените пищящи усти.

Но този път всички лица бяха еднаква, те бяха Ели.

 

 

Майкъл разговаряше по телефона с бащата на Валери Жирар. След като приключи наблюдението на Расмусен, той отново се зае с този случай, макар че почти беше готов с него.

— Да, господин Жирар — казваше той, — момчето призна. Няма мърдане.

— Искам смъртна присъда за този мръсен убиец, за това, което направи на дъщеря ми. Ще искате ли смъртна присъда?

— Аз нямам право да искам каквото и да е. Областният прокурор на Болдър решава това. Но трябва да ви кажа, господин Жирар, че той няма да иска смъртна присъда.

— Той заслужава да умре.

— Заслужава да бъде наказан, напълно съм съгласен.

— Искам да страда — дрезгаво отвърна господин Жирар. — Имам чувството, имам чувството, че всичко се изплъзва и Валери, моето малко момиче, няма да получи нищо — никакво отмъщение, а това момче, това отвратително момче ще се измъкне.

— Това няма да стане, господи Жирар, обещавам ви. Алан Сорели ще бъде обвинен, както повелява законът.

— Надявам се да сте прав. Силно се надявам да сте прав.

Майкъл затвори. Горкият човек. Дъщеря му беше безсмислено убита. Чудеше се дали Жирар има и други деца и ако има, как ли се справят. Надяваше се семейство Жирар да се отнася по-добре с децата си от неговите родители.

Пол. Всичко се свеждаше до Пол.

Седна и опъна крака, подпря главата си с ръце отзад. Рик го погледна в очите, смръщи се, а Майкъл само сви рамене, когато началникът Сам Кофи се появи на прага, току-що пристигащ от ски ваканция със семейството си.

Мамка му, помисли си Майкъл.

Кофи се отправи директно към бюрото на Майкъл.

— Ела в офиса ми, Калас, веднага.

Денят бе започнал зле и отиваше на по-зле.

На отворената врата на кабинета му шефът на Майкъл му прочете едно конско. Игла да паднеше на пода, щеше да се чуе.

— По дяволите, Калас, аз съм на почивка в Брекънридж и ФБР ми се обажда в хотела да ме направят на нищо, че си задържал оборудването им със седмици напразно.

Лицето на Майкъл не трепна.

— И отгоре на всичко трябваше да обяснявам на съдията защо не се е получило. Първо на първо, не искаше да издаде заповедта за наблюдение. Имаш ли представа колко неудобно се почувствах? Приличах на глупак.

— Хм — отвърна Майкъл. А Кофи знаеше ли той как се чувства?

— Какъв е резултатът от всичко това? Купища ролки, пълни с глупости.

— Точно така — съгласи се Майкъл.

— Тогава искам записките ти. Всичко, което си събрал.

— Всичко е косвени улики, сър.

— Не ме интересува. Искам всичко в един файл. Всичко.

— Да, сър.

— Твърдиш, че някакъв убиец се разхожда на свобода и не можем да направим нищо. Освен това си изложил на опасност едно цивилно лице. Ако това излезе наяве, с нас е свършено.

— Да, сър.

— Отивай, изчезвай оттук. Трябва да помисля.

Майкъл излезе от кабинета на началника. Всички инспектори в отдела надигнаха глави, погледите им запъплиха по него като малки буболечки.

По-късно същия следобед му се обади Пит Стоун.

— Расмусен пак се е задействал — съобщи Стоун. — Непрекъснато обикаля. Няколко пъти беше в Лиймън. Но не по работа.

— Лиймън.

— Странно, а? Мисля, че му е изпуснал края. В „Маунтинтех“ се говори, че се държи странно в редките случаи, когато е там.

— Интересно.

— Лисичката, онази, която каза, че познаваш, не е била с него от известно време.

— Добре, Пит, благодаря. Търсят ме по другата линия. Ще затварям.

— Да продължавам ли да го следя?

— Разбира се.

Двамата с Чамблис получиха два сигнала същия ден — един от магазин за алкохол и друг за нарушаване на обществения ред. Нищо необичайно. Слава Богу, Чамблис не коментира нищо за скандала, който Майкъл отнесе пред всички колеги. Не че това би влошило повече нещата.

На път към магазина за алкохол обаче Чамблис каза нещо:

— Не знам дали чу…

Той се поколеба.

— Какво? — Майкъл гледаше разсеяно през прозореца на пасажерското място.

— Приятелката ти Ели е напуснала Областната прокуратура.

— Хм.

— Не знаех дали си чул.

Майкъл сви рамене.

— Значи Цимерман беше осъден — смени темата Чамблис. — Чудя се колко ли са му дали?

— Хич не знам — отвърна Майкъл. Не можеше да събере сили да мисли за това.

Докато завиваха на паркинга, пълен с коли, Чамблис каза:

— Виж, знам, че не е моя работа, но с Огъстино си говорехме, че… — Че какво?

— Все пак нали сме приятели? Ами, мислим, че трябва да се обадиш на Ели.

Майкъл отвори вратата:

— Прав си, Чамблис. Не е ваша работа.

Прекара един час да оформи записките си за обира в магазина, после остана да седи пред компютъра, втренчил поглед в екрана, със свит на топка стомах. Каква бъркотия беше забъркал. Искаше му се да обвини Ели — трябваше да убеди някак си Расмусен. Но не можеше да стовари цялата вина върху нея. По дяволите, та той едва можеше да понася мисълта за нея, а какво остава да анализира ситуацията.

Най-после успя да забрави за нея и Расмусен за цяла една минута, когато някой се провикна:

— Трета линия, Калас.

Той вдигна слушалката, натисна бутона и чу гласа й.

— Майкъл, обажда се Ели.

Гласът й го порази като удар с тъп предмет. Той се изправи.

— Майкъл, чуваш ли ме?

— Да. Чувам те.

— Трябва да говоря с теб.

Той замълча.

— Можеш ли да минеш към квартирата ми?

— Чух, че си напуснала работа.

— Не искам да обсъждам това — каза тя. — Само ми кажи кога можеш да дойдеш.

— Сега?

— Да. Важно е.

— Расмусен?

— Просто ела, Майкъл, моля те.

— Дай ми няколко минути. — И той чу как тя затвори слушалката.

Докато пътуваше към дома й, главата му звънтеше от въпроси. Какво ли искаше? Пито за миг не си помисли, че е заради самия него. Мамка му. Това щеше да е много болезнено.

Спря пред занемарената жълта къща, мина по познатата алея. Трябваше му повече кураж, отколкото при залавяне на въоръжен престъпник.

Тя отвори вратата. Чакаше го.

— Майкъл.

Изглеждаше измъчена, носеше стари джинси и дебел черен пуловер, краката й по бели вълнени чорапи. Косата й рошава. Без грим. Сърцето му се сви.

— Заповядай — покани го тя.

— Има ли никой вкъщи?

— Не, всички са на училище.

Стояха в средата на дневната един срещу друг. Въздухът между тях беше напрегнат като опънат докрай ластик, който потрепваше и всеки миг щеше да се скъса.

— Да седнем — накрая предложи тя.

— Направо казвай какво искаш — и той остана прав.

— За Бога, Майкъл, седни и ми дай минутка, моля те.

Той седна на един от изтърбушените фотьойли, а тя се настани на подлакътника на канапето със скръстени в скута си ръце.

— Добре — подкани я той, — слушам те. — Тя изглеждаше изтощена, прекършена. Забеляза няколко чанти, подредени до стълбите. Дали напускаше Болдър? Исусе.

— Фин ми се обади миналата вечер.

Майкъл я стрелна с поглед.

— Покани ме да отида с него до Аспен този уикенд.

— Ти…

— Отивам, Майкъл. Вече приех.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Мислех, че трябва да знаеш. Това е последен шанс, още една възможност. Може би този път…

— Ти да не би да откачи? — Той рязко се изправи.

— Отивам, Майкъл.

— Затова ли си приготвила тези чанти? За пътешествие до Аспен?

— Не. Всъщност майка ми идва, за да ми помогне да се пренеса в Ледвил. Но преди това… отивам с Фин.

Той я гледаше недоумяващо толкова дълго, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Кажи нещо — накрая прошепна тя.

— Да кажа нещо? — Гласът му едва се чуваше. — Това ще стане само през трупа ми.