Лин Ериксън
По тънък лед (15)

15

В понеделник сутринта Рик Огъстино вдигна телефона.

— Хайде, Калас — подвикна той, — тяло в кампуса на университета.

Нещо в гласа на възрастния мъж накара Майкъл да вдигне поглед.

— Студентка. Полицията в кампуса току-що е отцепила района. Мислят, че е била изнасилена — Огъстино съобщи с отвращение.

— Мамка му — едва чуто изруга Майкъл. — Ще си взема палтото. Искаш ли сам да го поема, Рик? Ще се радвам да…

— Не, не.

Майкъл знаеше защо Рик изглеждаше потресен. Дъщеря му също беше студентка, не в колорадския университет, но такова зверско престъпление се отразяваше зле на всички, особено на Огъстино.

Отидоха в кампуса, паркираха и един от полицаите ги отведе пеша до мястото малко преди десет сутринта.

— Зимно време тук е доста безлюдно — обясни им той. — Предполагаме, че е починала по някое време в неделя.

— Как така? Патологът не е ли…?

— Не, идва насам за първоначалния оглед.

Майкъл пъхна ръце в джобовете на якето си и сгуши глава в яката.

— Какво ви кара да мислите, че е умряла в неделя? — Полицаите в кампуса, помисли си той, бяха по-скоро охрана. Макар че този сякаш си беше на мястото. Поне беше предприел правилните действия — незабавно се беше обадил в полицейския участък и на патолога. Въпреки това…

Полицаят поклати глава.

— Много е… замръзнала.

— Ъ-хъ — разбра го Майкъл.

— Някакви лични данни? — попита Рик.

— Да. Оставил е раницата и. Има студентска карта и разни други неща. В колата ми са.

Майкъл изруга.

— Не биваше да ги пипате.

— Ами, аз… аз внимавах. Дори си сложих ръкавици.

Майкъл изстена.

На пръв поглед тялото изглеждаше само като тъмна купчина на снега между два малки бора на петдесетина метра по пътеката зад Фитнес центъра. После се приближиха, като много внимаваха да не унищожават уликите на местопрестъплението повече, отколкото вече бяха. Снегът беше пресен — от бурята в събота. Майкъл добре си спомняше. Бутилката бренди, унищожителния махмурлук в неделя сутринта.

— О, човече, как мразя това — задъхано изстена Рик.

Тогава Майкъл застина на място и внезапна болка прониза гърдите му.

Жертвата лежеше просната по очи в снега. Имаше къса тъмна къдрава коса, чиито връхчета бяха заледени. Беше облечена в дълго черно вълнено палто.

За него това беше Ели. Красивото й лице притиснато в плътния сняг. Стомахът му се сви на топка.

Рик приклекна, сложи си латексови ръкавици и лекичко повдигна главата й.

Майкъл се загледа внимателно. Не беше Ели.

След пристигането на патолога, който направи предварителен оглед, няколко снимки и измери температурата на трупа, Майкъл и Рик прекараха часове на местопрестъплението с техническия екип и фотографа на полицията, като ги инструктираха да снимат и вземат проби от всичко, дори от боровите иглички. Никога не се знаеше къде могат да открият влакна. Имаше и много стъпки, така че след като ги снимаха, Майкъл поиска да извадят и сложат в пликове снежните отпечатъци, за да анализират калта и влакната, след като се стопят. Можеха и да извадят късмет.

Определено изглеждаше като изнасилване. Под палтото дрехите й бяха разкъсани. Но не беше удушена. Според първоначалната преценка на патолога, похитителят я е ударил с тъп предмет по главата отзад. Но предстоеше да определи точната причина и часа на смъртта и дали смъртта е настъпила преди или след изнасилването.

И макар че Майкъл знаеше, че почеркът в това престъпление бе съвсем различен, той си мислеше за Расмусен. Винаги го правеше.

А Ели — по дяволите продажната душа — бе прекарала уикенда с този човек. Ами ако Расмусен…?

Не можеше да си позволи да мисли за това. Нещастното момиче лежеше мъртво в снега, а убиецът бе на свобода. А трябваше да се съобщи и на семейството й. На кого ли щяха да възложат да го направи? Дали живееха в Колорадо? Може би направо в Болдър. Исусе.

— Предполагам ще започнем с известните извършители на сексуални престъпленията после ще разширим кръга — разсъждаваше Рик.

— Да — смръщи вежди Майкъл. — Ще се заема със съквартирантите й и гаджетата, ако има такива. Боже, колко ще ми е неприятно да кажа на приятелите й.

— Тежко е. Но оценявам помощта ти тук.

Майкъл кимна. Знаеше, че е така.

Отне му по-голямата част от деня да открие съквартирантките й ида им съобщи новината. Всички те се оказаха второкурснички. Толкова безобразно млади. И през цялото време Майкъл се опитваше да се отърве от мислите си за Ели. Ели, изпечената лъжкиня. Ели, най-новата любима на Расмусен. Мозъкът на Майкъл пулсираше от образи, въпроси и още образи.

Дали беше съблазнила така и Расмусен? Беше ли го изчукала?

Той откри и приятеля на жертвата, който работеше по няколко часа в заведение за бързо хранене в Арапахо. Заведе младежа до едно по-отдалечено сепаре в дъното на ресторанта и му съобщи новината. По-скоро, опита се. Момчето дълго време не можа да спре да плаче, за да отговори на въпросите на Майкъл. Ако спонтанните реакции имаха значение, Майкъл би се заклел, че това момче не знаеше нищо за убийството и изнасилването на приятелката си. Беше тежък разговор, най-тежкият след този с родителите. Майкъл си помисли колко вярна е китайската мисъл, че няма по-жестока съдба от тази да надживееш децата си. Както родителите му надживяха Пол.

Напусна ресторанта няколко минути преди два следобед и се срещна отново с Рик в управлението, където разбра, че в лабораторията вече имат следа. Явно, макар и съвсем рано, нещо бе попаднало в пластмасовия плик с разтопен сняг — един от отпечатъците беше на ключ от кола. Ако ключът беше оригинал и ако серийният номер можеше да бъде проследен, можеха да очакват бърз арест.

Най-досадната работа за полицейските служители бе да пишат официални доклади. Някои от бележките, които Майкъл си бе правил, обикновено тези от местопрестъплението, се разчитаха по-лесно. Но записите на разговорите създаваха проблеми, защото трябваше да бъдат предадени съвършено точно. Майкъл предпочиташе да пише всичко на компютър. Той от край време си целеше клавишите като кълвач и слава богу, че имаше програма за правописа.

Ели Креймър, по-скоро Крандал. Играта й беше очевидна. Тя подозираше, че той или Расмусен имат нещо общо с присъдата на баща й, може би заради свидетелските им показания. Например банданата на Джон Крандал. Джанис Крандал бе подавала сигнали месеци наред, дори след приключването на процеса, за подхвърлени улики и подправяне на доказателства.

Джанис Крандал. Цяло чудо бе, че не я бе познал по-рано.

Какво ли очакваше да открие Ели? Сигурно се опитваше да докаже, след толкова изминало време, че баща й е невинен и че е бил натопен.

Майкъл писа около минута и после отново се отдаде на мислите си.

Дали подозренията на Ели не стигаха по-далеч? Дали не мислеше, че един от тях двамата е изнасилвачът? Ако беше така, значи беше напълно луда да се заиграва с който и да е от тях.

Дали Ели го бе мислила за изнасилвач, докато се любеше с него?

Седеше, загледан пред себе си. Ако беше така, би се възхитил на смелостта й, на факта, че бе преодоляла стотици задръжки, за да стигне дотук. Не трябваше ли да уважи куража й? Тя тенденциозно влизаше в интимни отношения с един изнасилвач. Заради баща си.

Как ли бе открила Фин? Спомни си как тя се бе опитвала да изкопчи информация от него. „Обзалагам се, че партньорът ти е бил жена…“ Бе казала нещо подобно, за да го подведе.

През целия следобед му бе трудно да се концентрира. Трябваше да я информира за Фин. Ами ако се срещнеше с него отново, дори още тази вечер? Трябваше да й каже. Мили Боже, каква луда, дръзка, безстрашна жена беше тя.

В четири следобед внесе доклада си, след което придружи Рик до патолога в Общинската болница на Болдър. Това беше веселата част, мрачно си помисли той — да гледаш голото тяло на младо момиче, безсрамно и безмилостно опънато върху студената метална маса за аутопсия, чиято кръв изтичаше в канала. Много силно се надяваше неговият час да настъпи в огън, за да не остане нищо за патолога.

Рик влезе в залата, но остана на вратата с извърнат поглед. Добре, че лекарят беше истински професионалист и имаше нужното уважение към покойната. Това невинаги се случваше в Болдър. Преди години бяха имали един млад лекар — пълна откачалка, който постоянно пускаше изтъркани отвратителни шегички, докато изследваше мозък или съдържанието на вътрешностите. Майкъл така и не бе проумял дали онзи го бе правил за собствено удоволствие, или заради полицаите, но не виждаше нищо смешно в това.

Истината бе, че ненавиждаше тази част от работата си. Някои свикваха с времето. Не и той. Имаше нещо в миризмата на човешка кръв, органи и отпадъци, което провокираше първичен страх дълбоко в него.

Патологът му кимна и поздрави Рик, който продължаваше да гледа настрани.

— Тъкмо приключвам — информира ги мъжът.

— Ъ-хъ — каза Майкъл с ръце в джобове. — Е, какво открихте?

Той никога не бе могъл да понася гледката на труп. Кой ли можеше? Не бе видял Пол веднага след инцидента, но на погребението, за няколко минути му бяха позволили да се сбогува в присъствието на най-близките си. Беше истински шок. Отначало си помисли, че брат му просто е заспал. Че някой бе направил ужасна грешка. Но след известно време бе осъзнал страшната безнадеждност — че там лежи само една празна опаковка. Мозъкът му бе отхвърлил тази мисъл и той си бе казал не, не, Пол просто е заспал — погледнете цвета на лицето му, едва забележимата, спокойна усмивка. Събуди се. Събуди се. За Бога, Пол, събуди се.

— Смъртта е настъпила между девет и десет вечерта в неделя — снощи — уточни патологът.

Майкъл си пое въздух:

— Добре. — Записа си нещо в бележника. — Имали изнасилване?

— Определено. Има и семенна течност.

— Добре. Добре. — Водеше бележки. — Не прилича на серийно престъпление — предположи Майкъл.

— Не, не бих го определил така. В днешно време серийните изнасилвачи обикновено не оставят такива улики след себе си.

— Хубаво. Какво още?

— Причина за смъртта: хипотермия вследствие загуба на съзнание от удар с тъп предмет в тила. Всички технически данни ще бъдат записани в доклада, но между нас казано, Калас, бих го определил като камък — гладък камък, не по-голям от юмрука ми. Недодялана работа, макар че няма тъкани като дърво в раната. Ако не откриете точното оръжие и кръв по него, няма да ви бъда от голяма полза в съда.

— Кога е ударена — преди или след изнасилването?

— Определено преди. Какво мисля за това? Бих казал, че вашият човек се е изплашил. Може би само е искал да й затвори устата за достатъчно дълго, докато си свърши работата. Може да не е имал намерение да я убива. Вероятно не, иначе би имало по-дълбока рана или няколко рани и то определено в по-конкретно избрани зони на врата.

Майкъл си помисли за приятеля на момичето, но отново го отхвърли. Беше казал, че той и жертвата са имали активен сексуален живот. Съквартирантките й го бяха потвърдили.

— Вижте — продължи лекарят, — бих искал да почистя наоколо. Родителите — и той погледна часовника на стената, — трябва да пристигнат след по-малко от час.

— Разбира се — съгласи се Майкъл, — каквото ни трябва, ще го прочетем в доклада ви.

— Някакви заподозрени?

Майкъл поклати глава, но Рик отговори:

— Ще пипнем малкия перверзник. И дано не съм сам, когато го намеря.

Майкъл и лекарят се спогледаха.

Така и не успя да се обади на Ели, докато остави Рик в участъка и се качи на собствената си кола. Признаваше си, че отлагаше обаждането, откакто я видя с Расмусен, начина, по който я докосна, целуна, притиснал я до себе си. Сякаш я притежаваше.

Забрави, каза си той, седнал в пикапа, след като погледна часовника си. Скоро щеше да излезе от Съдебната палата. Фин е добрият в нейните очи. Защо не? Фин, снажният красавец, любимецът на жените. Господин Харизма. А Майкъл — мълчаливият самотник, Робокоп. Естествено, че Ели ще определи него за откачен изнасилвач.

Но трябваше да я предупреди. Ако не го направеше, ако се дистанцираше от нея заради егото си, значи я оставяше изцяло на благоволението на Расмусен. Майкъл бе открил истината за нея и съвсем сигурно щеше да го направи и Фин. Расмусен беше откачен, но не и глупак.

Майкъл набра номера й от мобилния си телефон и много се надяваше да се е прибрала вкъщи. После си помисли, че я е изпуснал. Наближаваше пет.

Свърза се с нея почти веднага. Гласът й, образът й, после пред очите му изникна хубавата студентка в снега и замръзналата й коса и всичко това му дойде в повече.

— Трябва да те видя довечера — изрече той и остана поразен от себе си, когато осъзна, че гласът му се задави. За малко да се разплаче. Не бе плакал, откакто бяха заровили ковчега на брат му.

— Майкъл?

Исусе.

— Трябва да те видя, Ели. Важно е.

Тя се поколеба. Естествено. За нея той беше виновен.

— Ами тъкмо щях да… — започна тя.

— Виж — рязко я прекъсна той, — това не може да чака. Говоря сериозно. — Дори само произнасянето на името й беше мъчение. Стегни се, човече.

— Е, добре, разбира се, щом е важно.

— Важно е. Мога да дойда, да кажем, след десетина минути.

— Ще те чакам отпред. Къде ще отидем?

Притеснена е. Гласът й звучеше много напрегнато.

— Някъде ще вечеряме — беше всичко, което й каза и после затвори. Нямаше ли да е чудесно да можеше да я заличи от живота си със същата лекота?

Даде назад на паркинга и завъртя волана, докато гумите не заскърцаха. Ели с онзи болен копелдак. Как може да е толкова сляпа? Как може всички жени около Расмусен да са толкова заслепени?

Не спря на знака на излизане от паркинга на полицията и патрула го изгледа накриво. Зави по Арапахо, без да обръща внимание на тежкия трафик. Пусна се в него и премина в най-лявата лента под съпровода на клаксона на някакъв побеснял шофьор. Ярост на пътя. Докато прекоси Двайсет и осма и се отправи по Болдър Крийк, едва удържаше нервите си.

Ели в леглото с Расмусен. Да се чука с него.

Зачуди се, докато чакаше на един светофар, дали бе плакала след това.

 

 

Ели стоеше на паркинга и следеше за пикапа му. Стоеше на тръни. Въпреки уверението на майка й, когато най-после се свърза с нея по телефона, че Майкъл не е разбрал нищо съществено от нея, Ели не можеше да е сигурна. Знаеше само, че бе отишъл в Ледвил на път за риболова си, защото е имал някакви подозрения за нея. Надушваше истината и когато постигнеше целта си…

Какво ли би направил? Не че тя бе доказала, че той е изнасилвачът. Въпреки това, само един Господ знаеше какви мътни води текат под повърхността. Щеше ли да се опита да й затвори устата?

Студен вятър проникваше през палтото й и тя прегърна куфарчето си и сви раменете в нетърпеливо очакване на топлия му пикал, ужасена от мига, в който ще го види отново. Явно, че съдбата й се присмиваше, Майкъл, Фин, Майкъл — единият от двамата бе чудовище.

Тя вдигна поглед, насочи вниманието си към пътя и го видя. Сърцето й внезапно подскочи.

Той спря до тротоара, наведе се през пасажерското място и отвори вратата. Дори в сумрака на настъпващата зимна вечер, тя веднага долови напрегнатото му изражение и искрите в златистите му очи.

— Здрасти — поздрави го тя и затвори вратата. — Студено е навън.

— Много. Да усиля ли парното?

— Не, не, така е добре. — Имаше нещо… — Лош ден ли имаше?

— Хм — отвърна той.

И тогава си спомни — в офиса не спряха да коментират изнасилването и убийството в колорадския университет.

— Ти беше ли ангажиран с онова… — тя не можа да изрече думата „изнасилване“ — с онзи случай в кампуса?

— Опасявам се, че да.

— Ужасно — прошепнати с вперен в пътя поглед. Възможно ли бе да води този разговор с някакъв изнасилвач, убиец? Почеркът беше съвсем различен. Беше ли възможно Майкъл да изнасили, да удуши, да разкъса душата на една жена на парченца, преди да й отнеме живота?

Сърцето й крещеше „не“. И все пак кой беше той?

Изминаха част от пътя в мълчание, което й подсказа, че имаше нещо много сериозно. Може да бяха събитията от деня. Сигурно.

Тя се осмели да хвърли поглед към профила му.

— Е, къде отиваме? И какво толкова важно има?

— У нас.

— О!

— Притесняваш ли се, Ели? — попита я дой и я стрелна с поглед.

— Не, разбира се. Не ставай глупав. Да спрем ли в някой магазин по пътя? Умирам от глад. — Дрън-дрън. Опитваше се да обмисли ситуацията.

Притесняваш ли се, бе попитал той и думите му паднаха като камък в тъмните води на съзнанието й. Притеснена. Защо ли би задал такъв въпрос? Освен, разбира се, ако наистина трябва да има причина да е притеснена. Възможно ли бе Джанис толкова да греши? Беше ли разбрал коя е?

— Знаеш ли — каза тя след малко, — трябва да кажа на Селест и момичетата къде отивам. Днес имаме уговорка да играем карти. Мога ли да се обадя от твоя телефон?

— Падна ми батерията.

— О — лаконично отвърна тя.

Минаха по дъските на алеята му над Болдър Крийк в пълна тъмница. Когато слезе, Ели осъзна, че наоколо цари пълен мрак и тишина. Имаше чувство, че каньонът и небето се стоварват върху й, затова й се наложи да си поеме дълбоко, въздух. Беше добре. Щеше да бъде добре. Тази мантра постоянно се въртеше в главата й.

Той отвори вратата на гаража, задържа я, за да влезе и тя, и светна лампите. Чувството, че нещо съвсем не беше наред не я оставяше и нарастваше. В гърдите й се надигаше тревожно очакване.

Пое палтото й и го закачи. Тя му се усмихна патетично.

— Е?

— В шкафа има бутилка вино. — Кимна той нататък. — Искаш ли да я извадиш? Трябва да се преоблека. Смърдя на морга.

— Разбира се, върви.

Той изчезна нагоре по стълбите.

Да се преоблече? Просто удължаваше напрежението, караше я да чака. И да се гърчи.

Ели крадешком заоглежда хижата, диво търсеше телефона му. Това беше единственото й спасение. Намери го на една поставка до дивана, сграбчи го и натисна бутона, после набра домашния си номер. Никой не отговори — рядко го правеха, освен ако не знаеха кой се обажда, — щеше да остави съобщение или да имитира разговор.

В къщата на Марийн Стрийт нямаше никого. Тя въздъхна и остави съобщение точно, когато Майкъл се появи и слизайки по стълбите взе да нахлузва през глава бежов пуловер.

— Добре, хайде, до скоро — изрече Ели в слушалката и после прекъсна връзката. — Ще донеса виното, става ли?

— Става. Аз ще запаля огъня.

— О, чудесно. Малко е хладничко.

Всъщност замръзваше. Поялата й кожа беше настръхнала под черната плетена туника и черния клин.

— Тази бутилка ли, Майкъл? — тя вдигна едно „Каберне Совиньон“.

— Да, точно тази.

Тя я отвори с тирбушона, който намери в чекмеджето до умивалника, като през цялото време проучваше гърба му, докато той стоеше приклекнал пред камината и пъхаше подпалки и дървета в огнището. Беше прекалено мълчалив. Извънредно мълчалив. И тя си спомни същата сдържаност от дните му на свидетелското място в процеса Цимерман. Колкото повече се ядосваше, толкова повече се затваряше, но ядът му трептеше около него.

— Виното е готово — подвикна тя.

— Идвам след секунда.

Щом огънят потръгна, той се изправи и избърса ръце в панталоните си. Обикновено това би й се сторило забавно, но не и тази вечер.

Ами ако бе разбрал коя е? Ами ако е научил къде е прекарала уикенда? И с кого?

Най-сетне се доближи до нея, вдигна чашата си и отпи голяма глътка, без да сваля очи от нея. Стоеше от другата страна на кухненския ъгъл. От лампите над главата му очите му сякаш искряха. Златисти като на котка и също толкова наблюдателни. Сърцето й биеше бясно. Той знаеше всичко. Колко глупаво бе постъпила?

Той шумно постави чашата си на плота.

— Добре — спокойно каза той, а погледът му я пронизваше, — имаш две минути да се оправдаеш, Ели.