Лин Ериксън
По тънък лед (8)

8

В понеделник сутринта Майкъл стана рано и се приготвила отиде в съда, чудейки се какво ли са му подготвили от екипа на Цимерман този път.

Облече официалния си костюм — тъмносин вълнен, безупречно чиста, колосана бяла риза, дискретна вратовръзка. Зареди кафеварката и си направи две яйца.

Мислеше за Ели, за нежната целувка, която му дари на сбогуване пред дома й миналата вечер, чудесния ден на ски, който бяха прекарали заедно, когато телефонът звънна. Тръгна към него и погледна часовника си. Седем и петнайсет. Доста рано.

Като вдигна телефона и чу кой беше от другата страна, забрави за всичко: за процеса, за Ели, за ранния час.

Беше полицейският инспектор от мексиканското градче, където Фин Расмусен беше на почивка. Майкъл се бе обаждал шест пъти, но все не го откриваше и оставяше съобщение.

Английският на човека беше приличен и със сигурност по-добър от испанския на Майкъл. Това нямаше значение, защото Майкъл искаше да знае само най-главното. Имало е изнасилване и убийство чрез удушване по време на американския празник Ден на благодарността в града и е последвал арест.

— С неговия шал е била удушена chica^[1] — обясни полицейският началник. — Защо сте толкова заинтересован?

Майкъл го излъга. Най-малко му се искаше този човек да се обади в полицейския участък на Болдър. Той благодари на полицая, каза му, че това престъпление не се е оказало онова, за което си е мислел и затвори.

Стоеше в средата на дневната си и сърцето му бушуваше заради убийството. Още едно младо момиче малтретирано и убито; още един невинен човек в затвора. За колко още жертви можеше да понесе да чуе, преди да вземе закона в свои ръце?

Закуската му остана недокосната на кухненския остров, докато записа този последен инцидент в тетрадката си. Някой ден всеки един от случаите, всяка дума щеше да бъде пирон в ковчега на Расмусен.

Той пристигна в съдебната палата навъсен. Имаше нужда да се освободи от притесненията си, да се концентрира върху процеса и показанията си. Затова започна да мисли за Ели и изтика Расмусен в едно тъмно ъгълче на съзнанието си. Ели. Да. Щеше да я види след няколко минути. Боже, как се надяваше да го дари с една от онези усмивки. Имаше нужда от това.

Мина през главния вход, провериха го с металния детектор и рентгена, макар че хората от охраната го познаваха от години. Бен Торес го чакаше в офиса.

— Върви добре — каза областният управител. — Изключително добре. Мисля, че Гарднър днес ще приключи с теб. Искам да се заема с някой от другите свидетели. Пазя видеокасетите за накрая, да оставя заседателите с признанието на Радуей, преди защитата да представи случая си.

— Така си и мислех.

— Значи си напълно готов? Кафе?

— Не, благодаря.

Торес погледна часовника си.

— Имаме още няколко минути. Ще проверя нещо. Чувствай се удобно, детектив.

Ели трябва да е в някоя друга стая, а може би вече и в залата. Той излезе в лобито и седна на един от столовете в ъгъла.

— О, здравейте, детектив Калас — поздрави го една от рецепционистките.

— Здравей, Мери.

— Чух, че върви добре.

— Така мисля. — Той стана и отиде до високия плот, където се облегна на лакът. — Мисля, че днес съм тук за последно.

— Бързо и готино — подхвърли Мери.

Да не би да флиртуваше?

— Такъв съм аз — отвърна той, — бърз и готин. — Бе удивен от остроумната си закачка.

Съдът се събра точно в девет. Напомниха му, че още е под клетва, и от свидетелското място Майкъл забеляза Ели. Тя седеше между двамата асистенти на областния прокурор — една чернокожа и един ориенталец. Той виждаше единствено Ели. Погледите им се срещнаха за кратко през пространството. Едва забележима усмивка се появи на устните й и изчезна. Той се разтопи и трябваше с усилие да се откъсне от спомена за голото й тяло, за устните й, ръцете й. За хлипането й.

Този ден Гарднър бе избрал един от колегите си да води кръстосания разпит на Майкъл, красив млад чернокож с най-скъпия костюм, който Майкъл някога бе виждал. Казваше се Луис Паркс. Той бодро се приближи до свидетелското място. Държеше се много наперено.

— Добро утро, детектив Калас — подхвана той.

Майкъл кимна.

— Приготвил съм ви няколко въпроса тази сутрин. Само да изясним някои моменти.

— Ъхъ. — Той погледна съдебния стенограф, после добави. — Това е добре.

— Миналия петък съдът изслуша показанията ви за признанията на Хю Радуей. Бих искал да навляза в някои подробности относно разкаянията на господин Радуей.

Майкъл виждаше, че Торес започнала беснее.

— Да, сър, моля.

— Два въпроса. Вие или някой в полицейския участък на Болдър познавахте ли Радуей или нещо за него?

— Не.

— Знаехте ли, че има полицейско досие в Калифорния, Орегон и Аризона?

— Проверихме го, когато научихме за него. Така че вече знаехме, да.

— Този човек е бил в затвора — Паркс се приближи до масата на защитата и прочете от един лист — четири пъти за дванайсет години. Бил е арестуван още седем пъти, но не е бил осъден. За кражба, въоръжен грабеж и измама. Измама.

— Да, сър.

— Хю Радуей бил, според вашите вчерашни показания, предал се убиец.

— Да, сър.

— И въпреки това областният прокурор и полицията приемат безусловно тази история?

— Да, сър, напълно.

— Защо, детектив? Радуей е мошеник до мозъка на костите си.

— Признанието му е истина.

Паркс разпери ръце пред него, повдигна рамене и се намръщи.

— И всички вие, опитни детективи, повярвахте на изповедта му?

— О, да.

— Детектив Калас вече отговори на въпроса ви. Продължавайте нататък, господин Паркс — подкани го съдията.

— Да преминем към веществените доказателства. — Паркс се обърна към заседателите и се усмихна. — Няма да отнеме много, дами и господа, защото няма веществени доказателства.

— Протестирам — обади се Торес.

— Въздържайте се от коментари, адвокат. Продължете. Да продължим шоуто. — Сред публиката се разнесоха хихикания.

— Добре. На местопрестъплението е открита жена, починала от рана, причинена от куршум двайсет и втори калибър, който патологът впоследствие извади от главата й. Не е открито съответствие на оръжие нито при вас, нито във ФБР. Така ли е?

— Да.

— И никакъв метал? Това означа — обясни той на заседателите, — че липсва изхвърлената гилза.

— Не. Радуей каза, че я е прибрал.

— А вие открихте ли я?

— Не, изхвърлил я е.

— Открихте ли оръжието на престъплението?

— Не, отървал се е от него в една заложна къща преди години.

— Няма гилзи, няма оръжие на престъплението. Някакво друго доказателство?

— Не много. Радуей носел ръкавици и обувки с гладки подметки.

— Никакви веществени доказателства. — Паркс замълча драматично. — Да продължим. Парите, които Цимерман му е платил. Успяхте ли да ги проследите?

— Били са в брой — от укритите от ресторанта на Цимерман. Не могат да бъдат проследени.

— Значи няма доказателство, че господин Цимерман всъщност е платил нещо на някого.

— Имаме признанието на Радуей.

— Ах, признанието.

— Да, признанието — тихо повтори Майкъл и погледът му попадна върху безизразното лице на Стив Цимерман на масата на защитата.

— Въобще някога откривали ли сте доказателство, че Радуей е получил парите? Депозит или нещо подобно. Или дори нова кола, която е купил?

— Не, това не са били от онези пари, които човек внася по личната си сметка — сухо отвърна Майкъл.

— Добре, значи тук имаме — поправете ме, ако греша, — един уважаван член на обществото, със сто надеждни алибита, арестуван и съден за престъпление, извършено от някой друг, за което няма никакви физически доказателства?

— Имаме признание — повтори Майкъл.

— А, да, целият случай се крепи на така наречената предсмъртна изповед на един престъпник. Престъпник, който, несъмнено, е обучен от полицията на първо място, принуден да…

— Протестирам! — изрева Торес и скочи.

Паркс вдигна ръка.

— Оттеглям изказването си, ако това ще удовлетвори съда.

След това не последва нищо важно. Торес отново изложи тезата си чрез директен разпит и Паркс още веднъж се опита при кръстосания да накара Майкъл да признае, че изповедта на Радуей е изфабрикувана. Но аргументът му не беше убедителен и Майкъл най-после беше освободен точно преди обедната почивка.

Торес го тупна по гърба:

— Браво, детектив. Защо не дойдете с нас на обяд? Поръчали сме сандвичи, за да можем да обсъдим стратегията.

Майкъл прие, със съзнанието, че го прави единствено, за да види Ели. Иначе никога не би допуснал да го видят да се храни в компанията на областния прокурор.

Тя седна до него на заседателната маса, докато Торес вадеше сандвичите от голям хартиен плик. Деликатесни сандвичи с песто и зехтин, и сушени домати, и гуакамоле, и разни други от този сорт.

— Справи се много добре тази сутрин — похвали го Ели.

Той сви рамене и махна някакви странни парчета чушка и маслини от сандвича си.

— Това е част от работата ми. Правил съм го и преди.

— Знам, но все пак…

Торес обсъждаше следващия свидетел, патоанатомът на област Болдър, който бе извършил аутопсията на Даниел Цимерман. Асистентът Джералд Шап щеше да води разпита и двамата преглеждаха списъка с въпроси.

Ели сниши глас:

— Исках отново да ти благодаря за уикенда. Такава мускулна треска имам, че едва се движа. — После осъзна какво каза и се изчерви. — От ските — добави тя.

— Сигурно — леко се усмихна той.

— Бих искала пак да го направим. Тъкмо започнах да наваксвам.

— Разбира се, ще отидем. Както ти казах, вече никой друг не използва къщата.

Тя отхапа от сандвича си и задъвка. Беше толкова хубава, облечена в черно този ден. Черен костюм с бледозелена блуза по врата й отдолу. По деликатния врат, който бе целувал в тъмното, виждаше как пулсира артерията й.

— Спри да ме гледаш така — прошепна му тя.

— Извинявай — отхапа няколко хапки от сандвича си, отпи сода и преглътна. — Довечера — подхвърли той.

Тя килна въпросително глава.

— Искаш ли да дойдеш в моята хижа? Ще ти сготвя нещо.

Очите й светнаха.

— Допускаш ме в светилището си?

— Само питам.

— С удоволствие…

— Ще те взема в…?

— Пет и половина, добре ли е? Дотогава трябва да си приключил.

— Да, Добре.

Той набързо дояде сандвича си, благодари на Торес, който бе потънал в разговор с Шап, и си тръгна без повече приказки.

В пет и половина я чакаше пред Съдебната палата, моторът на камиона тихо мъркаше, за да поддържа топлината в кабината. На път за срещата се бе отбил в „Сейфуей“ и бе купил две пържоли, картофи и нещо за салата. Бутилка червено вино мерло, което продавачът му бе препоръчал. Беше се поизръсил, но пък колко ли често канеше жена на вечеря?

Ели излезе от сградата с куфарче в ръка. Носеше дълго черно палто и червен шал около врата си, беше сменила леките си обувки с черни кожени ботуши.

Той излезе и й отвори вратата.

— Здрасти, закъснях — извини се тя.

— Току-що пристигам и аз.

Помогна й да се качи на седалката и забеляза, че ръката й отново е студена, както обикновено.

Качи се на своето място и завари Ели да наднича в плика с покупките, сложен между двамата.

— Вино — забеляза тя, — чудесно. И някакво месо, салата. Много добре.

— Не съм много по готвенето.

— Нито пък аз. Е, къде се намира хижата ти? Накъде ме отвличаш?

— Нагоре по Кениън Булевард.

— Уха.

— Намира се на няколко километра извън града.

— Нямам търпение. И си я построил съвсем сам?

— Да.

— А има ли топла вода, външна тоалетна или как е?

— Има вода, едната баня е напълно завършена, другата — донякъде. Някой ден ще я завърша.

— Кога успяваш да правиш всичко това?

— През уикендите. Вечер. През отпуските. Отне ми три години. — Искаше му се да смени темата. — А как мина твоят следобед?

— Много добре. Яви се патологът. Не успяха да го пречупят, особено с онези глупости на защитата за Синдрома на внезапна детска смърт.

— Ъхъ. Сериозен човек е доктор Сандерс. Разбира си от работата.

— Ти някога, искам да кажа, ти присъствал ли си на аутопсия?

— О, да. Всъщност бях на тази на Даниел Цимерман.

— О, Боже, беше ли… беше ли ужасно?

— Не е приятно.

— Стига. Съжалявам, че попитах.

— Не е съвсем подходяща тема за интимна вечеря — съгласи се той и смени темата. — Мислиш ли, че Торес ще призове несговорчивия свидетел, онзи, когото Цимерман е питал за наемен убиец?

— Хмг добър въпрос. Човекът действително не иска да свидетелства. Той е бизнесмен, знаеш. Би изглеждал… е, най-малкото доста странно.

— Да, предполагам.

— Мисля, че Торес е много доволен от начина, по който върви делото. Искам да кажа, мили Боже, трябва да видиш лицата на жените заседатели всеки път, когато се спомене бебето. А и снимките, които патологът показа днес… — гласът й се прекърши и той й хвърли бегъл поглед. Ядоса се, че Ели бе видяла тези снимки. Че изобщо се занимава с този потресаващ случай. Защо, по дяволите, и е притрябвало да става адвокат? При това защитник на обвиняеми. От друга страна, ако не изграждаше такава кариера, никога не би я срещнал.

Известно време пътуваха смълчани, излязоха от града по Кениън Булевард, нагоре през тесен проход в планината, по серпентините на Болдър Крийк. Движението беше натоварено, защото хората се прибираха от работа. Ели гледаше през прозореца си, но едва ли виждаше нещо в тъмнината навън.

— Пристигнахме — съобщи той, като зави наляво по тесен дървен мост над потока. Този мост бе построил лично. Продължиха нагоре по алеята, натисна дистанционното на гаража и пред тях изникна един осветен квадрат.

— Класика — забеляза тя, — автоматична врата. Гараж.

Влязоха в хижата през гаража, по коридор, който водеше към кухнята. Щракна ключа на лампата и остави продуктите на острова в центъра.

— О, боже мой — извика Ели. — Колко е красиво. Представях си малка хижа в гората, нали знаеш, нещо схлупено.

Тя си събу ботушите и взе да обикаля по чорапи, да разглежда шкафовете, уредите и печката, да опипва гладкия гранитен плот. После отиде в дневната. Застана в средата и бавно се завъртя.

— Нямам много мебели — извини се той.

— О, Майкъл, толкова е красиво. Всички тези големи дървета. Как изобщо…?

— Малко ми помогнаха за тях. Мога ли да ти взема палтото?

— О, да, разбира се.

Той се приближи зад нея, докато тя изхлузваше палтото си. Прииска му се да целуне извивката на врата й, да вдиша аромата й.

Тя се обърна много бързо и погледите им се срещнаха. И веднага разбра точно какво изпитва той.

— Благодаря ти — нежно каза тя, — че ме доведе тук. Знам, че това е много специално място за теб.

Той само кимна.

Закачи палтото й в дрешника до външната врата. После прибра и своето и преметна кобура с пистолета си на дръжката на вратата.

— Какво е това? — посочи тя парапета на емпорето.

— Главната спалня.

— Има още една спалня, ето там, но не е довършена. Сам съм. Не ми трябва повече място.

Тя отиде до втората стая, светна лампите и остана на вратата загледана. Той знаеше какво има вътре — една гола крушка, циркуляр, купчина дъски и трион.

— Дизайнерът ще дойде утре — пошегува се той.

Тя се обърна усмихната.

— Гладна ли си? — попита той.

— Умирам от глад.

— Започвам. Ще опека картофите на микровълновата, а пържолите ще сложа на скарата.

— Дай да ти помогна.

— Можеш да сложиш салатата в купа. На вратата на хладилника има сосове. Избери си.

Беше странно, много странно да готвят в кухнята двамата с Ели. Майка му никога не бе идвала в дома му. Никой, освен няколко приятели веднъж на покер и един колега, изгонен от жена си, които спа на дивана няколко седмици миналото лято.

Ели не спря да задава хиляди въпроси и явно не се притесняваше от мълчанието му. Тя сложи две подложки за хранене на острова, салфетки и различни чаши за вино.

— Още нямам маса.

— Не е проблем. Обзалагам се, че се храниш прав през повечето време. Хайде, признай си.

— Понякога.

Тя отвори плика и изсипа салатата в купа, поразрови из чекмеджетата, вдигна шум и накрая откри приборите за салата. После се настани на една от високите табуретки, подпря брада на ръката си и взе да го наблюдава.

— Кога постъпи в следствието? — попита го тя изневиделица.

— Направо от колежа. Преди петнайсет години. След академията две години бях униформен, после се преместих.

— С униформа.

— Бях патрул. С кола. С партньор. Имахме район.

— Харесваше ли ти?

— Отначало да, после разбрах, че искам по-големи предизвикателства.

— Харесва ли ти да си детектив?

— Да. Добър съм.

— Не те ли потискат всички тези ужасни неща, които хората си причиняват?

Той провери температурата на скарата и пържолите.

— Понякога, Като например бебето на Цимерман. — Той сви рамене. — Повечето пъти, когато на някой му се случи нещо лошо, си го е заслужил.

— Хайде де.

— Повечето пъти е така. Но има и други случаи. Няколко…

Тя си играеше с вилицата до чинията.

— Със сигурност е имало други случаи, когато човекът не го е заслужавал.

— О, да, един-два.

Той провери картофите. Още пет минути.

— Ще отвориш ли виното? Трябва да подиша.

Подаде й тирбушона, после извади маслото от хладилника. Сол, пипер, сос за пържоли. Усещаше, че тя го наблюдава през цялото време.

— Баща ми би харесал хижата ти — гласът й прозвуча тъжно. — Казах ли ти, че беше предприемач?

— Ъ-хъ.

— Но всъщност повече му харесваше самото строителство. Да изгражда неща.

— Трябва да е било трудно да строи в Ледвил. С тези дълги зими.

— Какво? О, да, сигурно.

— Как предпочиташ пържолата?

— Средно опечена.

— Добре, още минутка.

Вечеряха, кацнали на високите столчета, върху гранитния плот на острова му. Виното беше хубаво, на светлината изглеждаше искрящо гранатено-червено. Пържолата беше крехка, картофите вдигаха пара, като ги раздробиха, макар и леко гумени, помисли си той. От микровълновата фурна е.

— Хубаво е — оцени тя. — Не ми казвай, че вечеряш това всеки ден.

— Тогава няма да ти кажа.

— Не го правиш.

— Позна.

Тя отпи от виното и си отряза парче месо.

— Разкажи ми за времето, когато си бил униформен. Участвал ли си в преследване, каквото дават по филмите?

— Не, повечето случаи бяха пияни шофьори, обири, семейни побоища, нарушаване на обществения ред в студентските общежития.

— О, супер — тя сбръчка нос. — С кого работеше? Мъжки екип ли бяхте, като на екрана?

— Моят партньор? — Братле, беше пълна с въпроси. И тогава усети, че хубавичко го разпитва.

— О, обзалагам се, че е била жена. Имал си партньорка, много бойна, която е побеждавала лошите — закачливо подхвърли Ели.

— Не, не беше жена.

Тя наклони глава.

— Беше новак като мен, но имаше няколко години повече зад гърба си от мен. Казваше се Расмусен, Фин Расмусен.

Тя не отговори, само вдигна чашата си и отпи глътка. Но можеше да се закълне, че видя безпогрешно изражение на лицето й — мрачен, смразяващ поглед, който скри зад чашата с вино.

— И той ли стана детектив? — продължи да рови тя.

— Не.

— Просто не?

— Толкоз.

— Значи не останахте близки?

— Никога не сме били близки.

— Ясно. — Тя помълча известно време и после подхвана други теми.

Присъствието й в жилището му го напрягаше. Не знаеше точно как да реагира. Изглежда се чувстваше удобно, но с Ели беше така навсякъде. Майкъл беше добре само тук или в полицейския участък, и, трябваше да признае, на местопрестъплението.

Чудеше се дали ще остане за нощта. Копнееше за близостта й. Самата мисъл, че може да бъде с него в леглото му, му причиняваше болка. Беше му трудно да мисли за каквото и да е друго, когато тя беше толкова близо. Сякаш беше под въздействието на афродизиак, който забавяше кръвообращението му, усилваше ударите на сърцето му, опъваше нещо зад ребрата му. Хапче, въздействащо на съзнанието му.

Въпреки това знаеше, че Ели не беше точно това, което изглеждаше — приятна млада дама, работеща в прокуратурата. Не, тук имаше нещо и той искаше да я държи наблизо, да я проучва, да разкрие тайната й.

— Позволи ми да измия чиниите — предложи тя, когато приключиха с вечерята.

Той седна на единия стол и взе да я наблюдава. Бе свалила сакото си и остана по зелената блуза с дълъг ръкав. Толкова й отиваше този цвят на светлата кожа и тъмната коса.

Трябваше да й даде възможност да избере дали да остане, или да си тръгне. Тя решаваше. Независимо колко много я желаеше, трябваше да й предостави този избор. Особено след съботната нощ. Наистина ли плачеше?

Не я разбираше, а искаше. Отчаяно го искаше.

Тя довърши чиниите и се обърна към него усмихната.

— Готово.

Време беше.

— Искаш ли, а-а, да те закарам у вас?

Тя го погледна през кухненския остров:

— Искаш да се отървеш от мен ли?

— За Бога, не.

— Просто си помислих…

Сърцето му подскочи.

— Искаш ли да останеш?

— Бих искала, ако обаче ме хвърлиш до вкъщи сутринта. Трябва да се преоблека.

— Разбира се.

Тя се наведе през острова и докосна с пръсти ръката му.

— Не съм си взела четка за зъби.

Имаше големи, черни, бездънни очи.

— Може да се намери някоя.

— Подготвил си резервни за жените, които водиш тук?

— Не, искам да кажа, аз не… Аз не водя жени тук.

— Не ти вярвам.

Той сви рамене.

— Искаш да кажеш, че аз съм първата?

Той замълча.

— Защо?

— Не знам. Мислех, струва ми се, че си допадаме.

— Какъв неубедителен отговор — разсмя се тя. — Добре, няма да те притискам повече. Имам чувството, че те притеснявам. — Тя се протегна. — Боже, колко съм уморена. Процесът направо ме довърши.

— Процесите имат това свойство. — Той замълча. — Искаш ли да гледаш телевизия? Обикновено пускам Си Ен Ен, за да чуя новините.

— Ще заспя.

— Няма лошо.

Седнаха на дивана — единствената мебел в дневната му, освен една разнебитена малка масичка, затрупана със списания за строителство и обзавеждане.

— Няма да е зле да звънна на съквартирантките си — досети се Ели, — за да не се тревожат.

— Какво ще им кажеш?

— Имаме си код: „Ще спя у един приятел“. И никой не задава повече въпроси.

— Ти и съквартирантките ти често ли преспивате у приятели?

Тя закачливо му се усмихна:

— Струва ми се, това не е твоя работа.

— Не е.

Обади се от кухнята и той дочу как се разсмя на нещо, което човекът от другата страна на линията й каза. Жизнерадостен, игрив смях. Изведнъж му се приискала може да я разсмее така, но не знаеше как.

Когато тя затвори, той я попита за съквартирантките й. Какво е да живееш с още трима чужди хора.

— По дяволите, аз дори не мога да си спомня кога не съм живял сам.

Ели се спря между кухненския остров и дневната и повдигна вежди.

— Сигурно е прекрасно и ужасно едновременно. — После му разказа за хленчещата Бони и мъжемелачката Дженифър и за най-добрата си приятелка Селест. Дори драматизира характера на Селест.

— Миналата година тя беше ту каубой, ту каугърл. Носеше джинси и ризи в стил „Уестърн“ и каубойски ботуши. Косата й беше златисторуса.

Ели му показа походката на съквартирантката си — пъхнала важно палци в джобовете си.

— А сега как изглежда?

— О, сега е в готическия си период. Тази година се носи в черно. Имам предвид напълно черно. Косата й е тъмночервена и не се показва на слънце. Бледа е като призрак.

Той не можа да сдържи смеха си. И въпреки че Ели се шегуваше с приятелката си, му беше ясно колко са близки. Ели обичаше това разглезено богато момиче. Естествена, проста обич. И се чудеше: дали Ели бе обичала някой мъж така?

Накрая отиде и седна до него, сви краката си на дивана и опря бедро в неговото. Той пламна и преглътна. Беше толкова невероятно непринудена във всичко. Искаше му се да я попита какво изпитва към него, какво действително чувства, но думите останаха заключени дълбоко в него на онова място, където таеше всичките си надежди и желания и въпроси. Това място беше заключено и никой, нито дори самият той, нямаше ключ.

Заглавията на новините по Си Ен Ен вървяха на екрана и той се престори, че ги гледа, но мозъкът му не възприемаше нищо, освен допира на тялото на Ели.

Тя подпря ръка на бедрото му съвсем естествено. Той почувства, че кожата му трепна, като на кон, накацан от мухи.

— Тук е хубаво — призна тя. — Уютно. С това златисто дърво наоколо, сякаш сме в гора. Но знаеш ли, трябва ти нещо за пода.

— Знам.

Тя се отдръпна.

— Извинявай. Не бива да ти казвам какво да правиш в собствената си къща.

— Не, няма проблем. На това място му липсва женска ръка.

— Може би нещо от Навахо или ориенталски килим. Ето точно тук пред дивана.

— А-ха.

Тя отпусна глава на облегалката на дивана и затвори очи.

— Нямаш и пердета, нито щори на прозорците.

— Наоколо няма кой да ни гледа.

— Това е добре.

— Усамотено е.

— Хм.

Той се загледа в ръката й, която лежеше на бедрото му от доста време. Накрая протегна своята и докосна пръстите й. Тя не помръдна. Той я взе в своята пя задържа. Този път беше топла. Малка, нежна и топла.

По Си Ен Ен говореше някаква тъмнокоса жена, но той нито чуваше, нито виждаше. Просто се наслаждаваше и дишаше. За миг затвори очи, стиснал ръката й. После вдигна свободната си ръка и погали лицето й с опакото на пръстите си. Тя отвори очи и лениво му се усмихна и се намести по-близо до него.

Мили Боже.

Прегърна я през рамената и остана толкова дълго в тази поза, че Ели заспа — дочу как се промени ритъма на дишането й.

Размърда се в съня си и той отметна от слепоочието й коприненомеките тъмни къдрици.

Чу я, че измърмори нещо насън, и отмести ръката си.

Жената от екрана говореше за Медикеър, но той не схвана нищо. Освен това не можеше да проумее как се озова в хижата си с една непозната млада жена, прекалено млада за него, но толкова прекрасна, толкова красива и умна. Една жена, която искаше да бъде с него. Защо? Како толкова имаше у него, та да притрябва на Ели Креймър?

Събуди я в девет.

— Казах ти, че ще заспя — каза тя с пресипнал глас.

— Искаш ли вече да се качваш горе?

Тя се прозина:

— Разбира се, и без това няма голяма полза от мен.

— Аз също си лягам рано.

— Уха, голяма веселба сме.

Той се изправи, схванат от продължителното седене в една поза и й помогнала стане.

— Ох — изпъшка тя, — как ме болят краката от ските.

Той я поведе нагоре по вътрешната стълба към спалнята на емпорето. Там беше леглото му, стар скрин и стол. Пухена завивка бе опъната отгоре му. В гардероба висяха дрехи, други лежаха сгънати в скрина.

— Банята е там — кимна й той.

— Кой ще е пръв — ти или аз? И, о, намира ли ти се някоя тениска или дреха, с която да спя?

— Разбира се. — Дръпна едно чекмедже, извади една и й я подаде.

— Първо ти отиди в банята — предложи тя. — Аз ще се преоблека.

Когато се върна, тя вече беше намъкнала сивата фланелка с надпис „Вейл“.

Отиде право към него, боса, с разрошена коса и го целуна по устните:

— Затопли леглото, аз идвам — прошепна тя.

Той се съблече и легна. Беше се вцепенил от страст и очакване. Чуваше я да се движи из банята, водата течеше, тоалетната шумеше.

Сложил ръце зад главата, той чакаше, тръпнещ, готов да изригне всяка секунда.

Вратата на банята се отвори и тя се появи, изгаси осветлението и се пъхна в леглото. Сгуши се до него и отпусна ръка на гърдите му.

— О, толкова съжалявам — промълви тя, — но току-що цикълът ми започна.

Той стисна очи разочаровано. Въпреки това я взе в обятията си, защото това беше извън нея. Искаше да я чувствало себе си. Искаше да спечели доверието й.

— Няма нищо — отрони той. — Не е проблем. Ще има и други нощи.

В отговор тя се сгуши в него, целуна го по брадата, по бузата.

— Не се сърди — въздъхна тя.

— Не се сърдя. — Той я притисна още по-силно и зарови лице в извивката на врата й. И това му стигаше.