Лин Ериксън
По тънък лед (11)

11

Майкъл си наливаше първата чаша сутрешно кафе в управлението, когато дойде сводката.

— Калас, Огъстино и Голдман — провикна се дежурният, — стрелба на Трийсет и седма до Бейзлайн Роуд. — Даде им точния адрес. — Два екипа вече са на път.

— Мамка му — измърмори Годцман, докато грабваше палтото си от облегалката на стола.

— Дори не съм закусил — изръмжа Рик Огъстино и се почеса по главата, хвърляйки закопнял поглед към плика с поничките си.

Майкъл нищо не каза. Остави пълната наполовина чаша кафе, взе си кобура с пистолета, който висеше на стола, и го надяна. Стрелба, помисли си той. Супер.

Качиха се на две коли без маркировка — Майкъл в едната, а Огъстино и Годцман в другата. Бейзлайн и Трийсет и седма не бяха далеч, така че според него полицаите трябваше да имат само няколко минути преднина. Всички слушаха за нови съобщения по радиостанцията, но очевидно съседката, която бе съобщила за стрелбата, бе по-възрастна и се криеше в къщата си.

По дяволите, помисли си Майкъл. Червената лампичка на таблото светна. Може да е било от ауспуха на някоя кола. Случваше се често.

Първото нещо, което Майкъл видя, когато стигна на адреса, беше патрулката, спряна под странен ъгъл до тротоара, после забеляза, че входната врата на скромната дървена къщичка зее широко отворена. Един от полицаите, приведен над нещо като покрит със сняг кипарис, щеше да си изповръща червата.

Дотук с ауспусите.

Майкъл излезе от колата и беше информиран от друг униформен, че вътре, точно до входната врата, лежи мъртво тяло, но според него, районът е чист.

— Ще проверим това — Рик Огъстино се приближи до Майкъл с извадено оръжие.

Оказа се, че двама съседи са видели нападателят да бяга. Дори бяха записали марката и модела на колата и част от регистрационния номер.

— Ще разбера дали имаме адрес на тази регистрация — предложи Годцман. — Хей, Калас, искаш ли провериш жертвата?

— Да, разбира се — отвърна Майкъл. Махна на Рик. — Хайде.

Откриха жертвата вътре точно до входната врата, където я бе видял и полицаят. Лежеше леко обърната настрани. Носеше халат. Лицето й бе отнесено.

— Исусе Христе — прошепна Рик и се обърна за миг.

Майкъл не каза нито дума.

Патологът пристигна бързо. Направи оглед налялото, снима го, и провери за рани, оръжие и лични документи. Говореше постоянно, обясняваше на Майкъл и останалите, сякаш имаше някакво особено прострелване, а не беше така.

— Така, ето сега, един изстрел право в лицето. Причина за смъртта. Големи поражения, виждате ли, момчета? Стрелецът си е взел оръжието и е побягнал като луд, предполагам. Някой познава ли я? Норма коя? Ето й чантата. Чакай, аз ще погледна. Трябва да спазваме реда.

Все още чакаше информацията за регистрацията на колата. Майкъл бе говорил с възрастната съседка, подала съобщението на 911, и беше почти сигурен, че извършителят е съпругът, с когото е била разделена. Беше разпознала синия му „Блейзър“.

Щяха да го заловят. Дори ако копелето беше избягало от щата, от страната, пак щяха да му закопчаят задника. Никой, нито един мъж не може да причинява това на която и да е жена. Защо жертвите бяха все жени? Все техните лица бяха размазвани? Пребивани, изнасилвани, убивани?

Докато техническият екип си вършеше неприятната работа, Майкъл стоеше в студеното декемврийско утро и си мислеше за Расмусен — онзи, който се бе измъкнал.

Майкъл го подозираше от години. Още когато бяха назначени като патрулиращ екип, да споделят една кола, много преди случая Морис, Майкъл изпитваше неприятни чувства към този мъж. Не бе открил нищо за него. Но той му остави неприятен вкус в устата.

Тогава през онази нощ — преди тринайсет години — Майкъл бе звънял многократно на Фин, за да го вземе на път за смяната им от десет вечерта. Никой не му бе отговорил. По-късно, на път към дома на семейство Морис, когато бе попитал Фин къде е бил преди това, Расмусен го бе излъгал нескопосано, че е говорил по телефона с някакво момиче.

— Човече, час и половина ли — беше се учудил Майкъл, но така и не му каза, че много пъти бе звънял на номера му й е давал свободно.

Имаше и други неща по случая с изнасилването на Морис, които бяха притеснили Майкъл. Едно от най-съществените бе самият Джон Крандал, образован, семеен човек, почтен, отговорен, и да вземе да остави банданата си, която всички са виждали, около шията на момичето. Другото беше Фин. Смразяващото кръвта сияние по лицето му през цялата онази дълга нощ. Чак след няколко години Майкъл бе прозрял цялата картина. След няколко години, още няколко жертви й повече опит, и тогава бе започнал да навързва фактите. Единствено му се губеше мотивът. Какво би могло да превърне Расмусен в сериен изнасилвач и убиец?

Няколко месеца. Няколко телефонни разговора и Майкъл откри мотива. Според един специалист по детска престъпност в родния град на Фин, Милуоки, самият той е бил жертва на изнасилване. От собствения си чичо.

Майкъл бе уведомил началниците си. И тогава затъна в проблеми до гуша.

Трябвали доказателства. Солидни улики.

Някой ден, помисли си той, някой скапан ден, Расмусен щеше да направи грешна стъпка и Майкъл щеше да му скочи като муха на мърша.

Малко преди обед се установи регистрацията на колата. Старият син „Шевролет Блейзър“, забелязан да се отдалечава от мястото на престъплението, принадлежеше на някой си Лу Дигс. Двайсет и три годишната жена, която лежеше убита в къщата, беше Норма Дигс, съпругата, с която бяха разделени. Решиха, че са пипнали техния човек. Сега оставаше да го открият.

Адресът на Лу Дигс ги насочи към малък къмпинг с каравани в другата част на града между Ярмаут и Двайсет и осма улица. Рик повика подкрепление. Оставиха един екип да охранява местопрестъплението, а останалите се насочиха към адреса. Майкъл не можеше да овладее мислите си: дано този кучи син Дигс да се е довършил сам, докато стигнат, та да им спести разправии, да не говорим за парите на данъкоплатците.

Обаче Дигс не се бе довършил. Когато целият ескорт полицаи спря, той произведе няколко изстрела с десети калибър от прозореца си и после се скри зад дръпнатите пердета.

Майкъл не бе стрелял, освен на стрелбището, през всичките години служба в полицията. Но знаеше какво трябва да прави. Провери дали затворът е спуснат и зареди първия патрон в патронника с бързо, обиграно движение. Чу многократно прищракване на метал около себе си, когато полицаите обкръжиха фургона.

Заедно с шума от зареждане на оръжие се усети и покачването на тестостерона, чиито нива хвръкваха винаги при такава акция. Майкъл бе участвал в подобни събития няколко пъти и усещаше въздействието на адреналина. Всички сетива бяха нащрек, мускулите — в готовност, цялото внимание — концентрирано върху издраната врата на фургона и прозореца със счупеното стъкло, през което някога белите пердета плющяха на вятъра. Радваше се на експедитивността — от нея можеше да зависи животът му.

Специалният отряд пристигна от Денвър четирийсет минути след като Дигс пусна още няколко куршума от прозореца си. Следваха ги новинарски екипи, сателитни станции, и кой ли още не. И Майкъл се оказа ръководител на акцията.

Разговаря с шефа на отряда.

— Ще изчакаме — поръча той.

— Колко? — искаше да знае командирът, който също се бе разгорещил.

Чакаха три часа и десет минути. Най-дългите сто и деветдесет минути в живота на Майкъл. До него, зад отворените врати на колата им, беше обичайно приказливият Рик Огъстино, който сега не продумваше нито дума. От време на време преговарящият, който бе изпратен от Денвър, се опитваше да контактува с Дигс чрез мегафон, но явно онзи не беше в настроение за разговори. Провалиха се и многократните опити да се свържат с него по телефона. Чуваха го как звъни ли, звъни, пронизващ ледената тишина, надвиснала над къмпинга.

— Да не е умрял тоя скапаняк? — с надежда в гласа подхвърли Рик.

На Майкъл не му се вярваше. Със сигурност щяха да чуят, ако десеткалибровата пушка гръмнеше в устата му.

Докато чакаха, излезе вятър — известният вятър от Фронт Рейндж. Отначало започна леко, пронизващо костите подухване, което скоро премина в силни пориви. Всички знаеха, че положението ще се влоши. Чакай стана. Вихърът обръщаше вратите наколите, караше зимните екипировки да плющят, клатеше фургона, в който се криеше Лу Дигс. Поривите бяха със скорост от около сто и двайсет километра в час, прецени Майкъл.

Мислите му се отнесоха в друга посока. Пред погледа му изникна Норма Дигс — жената без лице — и се зачуди как ли е изглеждала? Има ли родители? Дали вече бяха отишли при патолога да разпознаят детето си? Тогава се сети за собствените си родители, за пътуването им до болницата, където бе починал Пол. Не бяха пуснали Майкъл да ги придружи, но той винаги, неволно, си представяше лицето на брат си в смъртта. Дори сега едва прогонваше този образ.

После се сети за Ели и си каза, че това е просто начин да убие време, да спре да мисли за окупиралия се във фургона Дигс или за ледения вятър. Ели. Да. Може би все пак наистина беше обсебен от нея. Караше го да се чувства като влюбен шестнайсетгодишен хлапак. Не можеше да повярва, че би го правила нарочно. От друга страна, не се връзваше на плитките й извинения да не спи с него. По дяволите, нали тя започна тези отношения. Но пък изглежда и не й се искаше да сложи край.

Нещо пропускаше. Чувстваше се като в разследване на убийство, в което не можеше да сглоби картината. Едно важно парче от пъзела му се изплъзваше.

Вятърът ставаше все по-силен. Поривите заглушаваха думите на полицаите.

— По дяволите — Рик се обърна към Майкъл, — нареди на отряда да влиза.

— Още не — Майкъл сгря пръстите с дъха си. Не можеше да стреля добре с ръкавици.

— Тази работа не ми харесва — продължаваше Рик.

— Прав си — додаде Майкъл и тогава вратата на фургона рязко се отвори и всички полицаи застанаха нащрек.

— Какво по дяволите…? — учуди се някой наблизо и после всички видяха да се подава една бяла кърпа, закачена на дълга дръжка на метла.

Лу Дигс се предаде.

Докато пътуваха обратно към управлението, надули парното в колата на Майкъл, Годцман каза:

— Можеш ли да повярваш? Тоя дребен страхливец отнесе жена си, а не му стигна смелост да се гръмне. Исусе.

— Да — съгласи се Майкъл, — мога да повярвам. Типовете, които посягат на жени, са страхливци.

Само че нямаше предвид Дигс, а Фин Расмусен.

Успя да хване Ели точно когато се приготвяше да си тръгва от Съдебната палата. Когато го съзря, тя ококори очи.

— Беше там, нали? — развълнувано го попита тя. — Гледахме обсадата по телевизията цял ден. Онзи мъж…

— Изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност.

— Ти не знаеше това, докато беше там.

Той сви рамене.

— Да, така е. Една жена е мъртва за нищо — сам се изненада от ядния си тон.

Тя го докосна по ръката.

— Радвам се, че си добре. Притесних се.

— Не бях в опасност.

— Как не. — Тя се замисли за миг. — И сега ние ще трябва да съдим този нещастник.

— Нещастник?

— Сигурно страда.

— А жена му е мъртва.

Тя наклони глава и го погледна внимателно, без да продума.

— Виж, не съм дошъл тук да говорим затова. Позволи ми да те откарам.

— Разбира се, страхотно. — Тя си грабна палтото и куфарчето и тръгнаха по коридора, покрай Зала Б, където процесът Цимерман бе временно прекратен за коледните празници. Трябваше да се промушат през групи хора, излизащи от двойните врати на залата.

— Спрял съм отсреща през улицата на големия паркинг — обясни той. Стъмваше се и същият остър вятър продължаваше да брули от Флатиронс.

— Олеле — изстена Ели и се сгуши.

— Искаш ли да отидем някъде за уикенда — предложи той. — На ски?

— О, Майкъл, не мога. — В гласа й прозвуча искрено съжаление, но това задейства някаква аларма в главата му.

— Аз… още не се чувствам много добре, а и обещах на Селест да отида на коледен пазар с нея и…

— Добре, разбрах.

— Не, наистина, съжалявам. Бих искала, но не точно този уикенд.

— Хубаво.

— Нали ми вярваш?

— Да, разбира се — продължи той, макар да знаеше, че не бива. Не можеше да спре да я изпитва. — Тогава какво ще кажеш за един дълъг уикенд по празниците? В хижата.

— Не съм сигурна кога ще бъда в Ледвил. — Тя бе вдигнала очи нагоре към него и на челото й се очерта бръчка. — Ще се опитам да прекарам повече време с майка ми по празниците. Знаеш как е.

Приближаваха пикапа му. Той вървеше до нея, завладян от внезапно отчаяние от отказа й. Играеше си с него като котка с мишка — оставяше го за малко, за да си отдъхне, после отново му скачаше и го разкъсваше, нараняваше. Чувстваше, че започвала си изпуска нервите.

— Майкъл? — колебливо попита тя.

Нещо в него поддаде, сякаш внезапно се скъса язовирна стена. Той се обърна, сграбчи я за раменете и я притисна към вратата на пикапа си. Очите й се разшириха от страх.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа й той, докато я държеше.

— Какво? Майкъл, аз…

— Какво става? Каква игричка играеш?

Тя го гледаше онемяла, устата й трепереше, очите й се наляха със сълзи. Без да се замисля, той наведе глава и я целуна страстно, премазвайки устата и, притискайки я с цялото си тяло. Усещаше опитите й да се измъкне изпод него, дочуваше пискливите й протести в гърлото й. Но той не отмести устни от нейните и поне за кратко беше негова.

Продължи да я държи там, прикована към пикапа, безпомощна, и изля целия скапан ден върху нея. Желаеше я, нуждаеше се от нея, обладая против волята й, защото не можеше да си признае какъв ужасен ден бе преживял. Той осъзна какво бе направил чак когато тя успя да промуши ръце между двамата и да го отблъсне с изненадваща сила.

Той веднага се оттегли. Осъзна се. Засрами се. Но гневът му продължаваше да бушува близо до повърхността. Стоеше пред нея, подпрял ръце от двете й страни, задъхан.

— Съжалявам, не трябваше да го правя. Но, по дяволите, писнаха ми твоите игрички, Ели. Държиш се ту пламенно, ту дистанцирано. Не мога да се справя с това.

Тогава тя се отпусна, все още опряла гръб в камиона:

— И аз съжалявам. Не исках… аз просто… Боже, Майкъл, объркана съм. Ти… не си лесен.

Той сведе поглед към лицето й, към наранените й устни. Знаеше, че тя има право, но въпреки това го подлудяваше. Прекалено много парадокси. Прекалено много тайни.

— Майкъл — нежно каза тя, — съжалявам, наистина. Харесвам те. Просто не искам да прибързваме толкова. Не се познаваме добре. — Тогава тя протегна ръка и дръпна главата му към своята, целуна го по устните, нежно, като сестра.

Той знаеше, че и това е роля. Нямаше една вярна дума. Защо си правеше труда да се помирява с него? Направо го побъркваше.

— Мамка му — промълви той. — Качвай се в камиона — отдръпна се той.

Но Ели поклати глава.

— Ще повървя.

— Качвай се в камиона — повтори той.

— Мисля, че не е добра идея. Ще повървя. Не е далеч.

— Знам точно колко е далеч.

— Майкъл, върви си. Става ли? Ще поговорим по-късно.

— Кога?

— По-късно — повтори тя. Вдигна куфарчето си от земята, където го бе изпуснала, пооправи се и преметна червения шал през раменете си. — Лека нощ, Майкъл. — И тя се отдалечи, вятърът издуваше палтото й, вееше шала й като знаме.

Искаше му се да извика след нея, искаше да я целуне отново, изобщо не знаеше какво точно искаше, затова просто остана там на паркинга, с каменна физиономия, гледайки след нея, докато не се скри от погледа му, дори и след това.

 

 

— Мартин Лестър? Уха — възхити се Бони. — Този е голяма работа.

— Знам — отвърна Ели. Ровеше из гардероба си, подръпваше всяка по-официална дреха, която имаше.

— Не — оценяваше Бони. — Не, изобщо не.

— Нямаш нищо подходящо — повдигна рамене Джени.

— Е, колко често ме канят на такива събития? — Ели беше абсурдно нервна и развълнувана. Чувстваше се като Пепеляшка, която се подготвя за бала с красивия принц. Далеч от нейния стил.

— Да погледнем в гардероба на Селест. Имам една страхотна рокля, но няма да ти стане.

Бони й намери подходящата рокля. Горната част бе изрязана по врата, с дълъг ръкав в гарваново черно, а надолу стигаше до коляното и от бюста надолу се разкрояваше.

— Трябва да питам Селест — реши Ели.

— Няма да има нищо против. Пробвай я.

Дженифър я снабди с чифт обувки, отворени, с каишки, на висок ток. Двете носеха един и същи номер.

— Не е зле — прецени я Джен.

Селест се прибра от лекции след няколко минути и като се качи горе, завари Ели издокарана.

— Съвършено — възкликна тя.

— И нямаш нищо против?

— Не, за Бога. Стои ти страхотно.

— Благодаря, дами — съвсем искрено каза Ели. Имаше много ценни приятелки, истинско семейство. Единственото.

— Къде отиваш? — поинтересува се Селест.

— На коледно тържество у Мартин Лестър.

— Ще има хубава храна. И ще си с онзи другия?

— Фин — уточни Ели.

— Фин, точно така. Онзи с гласа — Селест се изправи, висока, слаба, с ръце на хълбоците. — Къде е уловката, Креймър? С години бягаше от мъжете като от чума, а сега изведнъж се срещаш с ченге и с плейбой от Денвър?

— Интересно как се получават нещата — лаконично поясни Ели. Боже, как копнееше да се довери на приятелката си, да сподели щурия си план с уравновесената Селест. Но не можеше. Дори Селест да одобреше плана й, не можеше да понесе съквартирантките й да научат коя е всъщност. Мразеше тайната, която я съпътстваше всеки ден. Мразеше я и същевременно внимателно, ревниво я пазеше.

Тоалетът й лежеше на леглото. Взе си душ, изми си косата, почисти космите от краката си. Не можеше да спре да мисли за Майкъл. Беше го видяла в различна светлина и това я разтревожи. Щом можеше да направи това с нея, значи би могъл да бъде груб и с всяка друга жена.

Но трябваше да признае, че беше прав за игрите й. Затвори очи и остави горещата вода да тече върху й, сякаш можеше да измие вината, която изпитваше. Беше разигравала Майкъл и той го беше усетил. Не можеше да прави това с нестабилен човек. Беше опасно.

Тя се опита да спре да мисли за Майкъл. След няколко дни щеше да му се обади, а може би той щеше да се обади. Но нравът му… Тръпки я побиха въпреки топлата вода.

Щеше да мисли за Фин, който трябваше да я вземе след час. Опитваше се да си представи как би изглеждал той, как щеше да изглежда тя, какво щеше да е тържеството. Всички тези богати хора. Не принадлежеше на тази среда.

Излезе от банята и подсуши косата си с кърпа. Намаза цялото си тяло с лосион, пръсна парфюм на китките и врата си. Чувстваше, че в стомаха й бълбукат мехурчета от напрежение.

Приготви се: с перленото колие и обици на Бони, роклята на Селест, с обувките на Джен, през ръката си преметна едно палто на Селест, което стигаше до средата на прасеца — лъскаво като коприна, светлокафяво, цялото обточено с кожи от норки.

— Разбий ги — гордо извика Джен.

— Одобряваме те — обяви Селест, след като внимателно огледа Ели, наклонила глава.

— Благодаря на Бога, че ви има — разпалено им призна Ели.

Чуха колата му да спира отпред. Ели си пое дълбоко въздух, внезапно изплашена. Напускаше своя свят. Чу стъпките му да приближават към входната врата и за части от секундата неистово й се прииска да е Майкъл. Не, не. Не можеше да мисли сега за това. Нямаше право на грешки, не сега.

— Пожелайте ми успех — прошепна тя на трите си приятелки. После си сложи усмивката и отиде да отвори вратата.

Вече нямаше връщане назад.