Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (9)

9.

Следващите девет или десет дни прекарахме на седлата, претърсвайки местността в търсене на Неуловимия Били. Дъждът ту се лееше, ту спираше, ту пак започваше да ни дълбае теметата с удвоена сила. Влизахме във всички градчета по пътя, разпитвахме из мисиите, колибите на пастирите, ранчотата, но знаменитият бандит сякаш беше потънал вдън земя. Време беше — поне за мен — да зарежа тази работа, да замина за някое местенце във Фриско^[1] и да си отпусна душата край игралната маса, но съвестта не ми позволяваше да изоставя Стив. На два пъти се натъквахме на бандити и се наложи да се омитаме. Освен това се опитаха да ни ограбят и да ни откраднат конете. Накратко, приключения изобщо не ни липсваха.

Стив обаче не униваше. Беше сигурен, че рано или късно ще открием Били, и охотно обясняваше защо:

— Докато има патрони и някаква храна, може да се държи далеч от градовете и да се движи през пущинаците или по бандитските пътеки. Но, Ридж, щом му свършат патроните, стомахът му започне да стърже, а конят му окуцее, той непременно ще направи грешка и точно тогава ще го спипаме.

Стив може да беше злопаметен, но беше рядко последователен в своята злопаметност. Вечерта на двадесет и първи януари стигнахме до поредното градче, което по нищо не се различаваше от останалите тексаски местенца, и моят другар пак започна да разпитва.

— Кабалеро на пъстър кон? Вие търсите Гилермо Куршума, сеньори?

Стив свали шапка, изтри чело и се усмихва. Стопанката на салууна, мексиканка, сви рамене.

— Да, беше тук с брат си.

— С брат си? — попитах аз.

— Да, какво от това?

Ние със Стив се спогледахме.

— Ти знаеше ли, че има брат? — попитах аз.

— Да, чувал бях. Сега вече става ясно кой е изненадал шерифа Фосет. Не е бил Били, а брат му. Фосет може да беше всякакъв, но не беше глупак.

— Нашият шериф, сеньор Търман, пие от сутрин до вечер вече втори ден — каза мексиканката. — Той предложи на Били състезание по стрелба, но Били изобщо не пожела да се занимава с него, а изпрати по-малкия си брат. И какво мислите? Това дете показа на шерифа, че е самохвалко, който изобщо не може да държи оръжие в ръцете си.

— И шерифът им е позволил да си тръгнат? — недоверчиво попитах аз.

— Какво толкова? Никого не бяха закачали. Платиха си и си тръгнаха. В този град не е прието да си пъхаш носа в чуждите работи.

— Как изглеждат? — намеси се Стив.

— Двама симпатични гринговци — каза мексиканката. — Много си приличат. Веднага щом ги видях, разбрах, че са братя. Малкият слуша за всичко големия, а големият се грижи за него. Когато малкият спечели състезанието, големият му даде шалче.

— Какво шалче?

— Което носеше на врата си.

— Тъй… — промърмори Стив. — Благодаря за текилата. Да тръгваме, Ридж.

— Значи, сега са двама — заключих, аз, когато излязохме.

— Сигурно и малкият е същият мерзавец като Били — изръмжа Стив. — Ние само да ги спипаме, аз ще се разправям с тях.

Оставаше ни да пътуваме по-малко, отколкото си мислехме. Конят на Стив изгуби подкова и дълго обикаляхме, докато най-накрая открихме малко градче, което се състоеше от дузина къщи. Фасадите им опираха в улица, изпъстрена с жълти локви и купчини тор.

Стив тръгна да търси ковач, а аз от нямане какво да правя се отправих към салууна. Едва прекрачих прага и сякаш нещо в мен прещрака. Разбрах, че сме намерили поне единия от тези, които търсим.

Зад една от масите седеше младеж със светли коси и увлечено шляпаше покер с още трима играчи. Шапката му беше килната назад, от което бретонът му падаше на очите и той непрекъснато го подухваше нагоре. В устата му имаше близалка. Въртеше се на място и размесваше картите си. Приличаше досущ на човека, когото видях в Ларедо, но изглеждаше много по-жизнерадостен и естествен от него. Светлокосият имаше правилни черти на лицето, неголям нос, малка, красиво очертана уста и твърда брадичка. На скулите му цъфтеше прасковена руменина, очите му ярко блестяха. В този момент отбиваше със страст атаката на противника си и много приличаше на палав ученик, който си е устроил ваканция посред срока. На врата му се кипреше контешки люляков шал.

„Е, здравей, младши Малоун“ — казах си аз.

Младежът се разсмя с чист, звънък, скоклив смях. Напомняше младо жребче. Докоснах колта в джоба на сюртука си и взех да оглеждам помещението в търсене на по-големия брат, който сигурно трябваше да се намира някъде наблизо.

Седмина вакероси оживено разговаряха около трите маси, един червенокос бавно отпиваше бира от халбата си, стопанинът — флегматичен швед-албинос, непонятно как попаднал по тия места — броеше бутилките, а на раздрънканото пиано в ъгъла печално свиреше пианист.

Събрах смелост, приближих се право към масата, на която играеше брата на Били, и седнах.

— Обичам покера — казах на испански. Може ли да се присъединя към вас, сеньори?

Единият от сеньорите беше загубил повече, отколкото беше възнамерявал, и охотно прие моето предложение, което му даваше повод да напусне играта с чест. Разчитах, че Стив всеки момент ще се появи и ще заловим малкия Малоун. Той от своя страна вече си беше доял близалката и извади клечката от устата си. Погледнах през прозореца и видях пъстър кон на коневръза. Отместих поглед към момчето, което седеше пред мен. Ако не знаех, че неотдавна е убил шерифа Фосет и хората му, за да освободи брат си, никога нямаше да заподозра, че е способен на такова нещо — изглеждаше такъв славен и искрен младеж. Не че ме беше страх, но потта се стичаше по гърдите ми. Смугъл жилест мексиканец седеше между мен и бандита и разбъркваше мазно тесте.

— Казвам се Риджуей Стил — казах аз.

— Мануел — представи се раздаващият.

— Хорхе — произнесе друг играч.

Светлокосият пъхна клечката в устата си и я подъвка, след което я извади и я погледна, все едно е кралски жезъл.

— Хари — просто каза той.

Мануел раздаде картите. Малоун се усмихна.

— Десетка спатия.

— Пас.

— Вале.

Чувствах се в познати води. Вратата изскърца, завъртя се на пантите си и аз трепнах. Малоун най-накрая спря да си играе с клечката от близалката и я хвърли на масата. Взря се в картите си, като се почесваше по носа. С крайчеца на очите забелязах през прозореца фигурата на Стив, която се мержелееше в края на улицата, и щом обърнах в глава, видях втренчените от упор в мен очи на Хари. Бяха кехлибарени, студени и твърди. Не успях дори да се изненадам от настъпилата в тях промяна.

— Никога не сядай да играеш със смъртта си, compadre^[2]!

Ноздрите му потрепваха. Преди да се опомня, той измъкна нож от колана си и прикова с него дясната ми ръка към масата.

От следващото му движение Мануел отлетя назад заедно със стола си. Пианистът, който свиреше печална мелодия, се обърна, и видях, че има същите светли коси и кафяви очи.

Без предупреждение той грабна „уинчестър“-а си от пианото и стреля. Брат му се хвърли към вратата. Аз почувствах тъп удар в гърдите си и разбрах, че пианистът ме е улучил. Дори не разбрах, че умирам, но, струва ми се, все пак успях да си помисля, че Били Малоун наистина е първокласен стрелец.