Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (45)

6.

Той се свести от това, че цялото тяло го болеше. В устата му имаше някаква кървава каша, костите непоносимо го боляха, сякаш за изминалата нощ бяха станали на сол. Опита се да помръдне, не успя и, стенейки, си спомни, че е завързан. Спомни си и друго — това, което се беше случило с него през последните няколко часа.

Там, на пътя, когато застреляха коня му, той веднага позна човека с бялата грива. Беше Санчес. Същият този Санчес, с чийто син някога здравата се беше скарал, след което могъщият Игнасио се превърна в негов заклет враг. Стив даже подозираше, че именно Санчес беше организирал засадата, в която избиха приятелите му, а самият той успя да се измъкне с пет куршума в тялото. И сега двамата стари неприятели се оказваха лице в лице.

— А, та това е сеньор Бомонт — каза учтиво Санчес. — Защитник на русокоси сеньорити и приятел на гринговци, които идват с оръжие в моя дом! Няма какво да криеш! Познах те даже в онова монашеско расо. И гласа ти познах, макар че се опитваше да криеш лицето си като последен страхливец!

Стив отвърна с отбрани ругатни. Вече знаеше, че от човек като Санчес не може да се очаква нищо добро. Но това, което последва, се оказа по-лошо, отколкото си въобразяваше. Санчес надяна примка на краката му и го повлече по земята след коня си, а съратниците му яздеха около него и дюдюкаха. Довлачиха го в някакво малко селце, закътано в подножието на планината, и дълго го ритаха.

— Това е краят ти, Сид — обяви Санчес. — Никой няма да се застъпи за теб, приятелчетата ти те изоставиха. Шерифът на това градче ми е длъжник, а също и кметът, и всичките му останали жители. Мога да те обеся на площада и никой няма даже да посмее да гъкне. А сега ми кажи какво знаеш за диамантите. Облекчи си душата преди смъртта!

Но Стив не пожела да си облекчи душата. По-скоро обратното. Биха до, докато изгуби съзнание, а после изморените му мъчители го заключиха за през нощта в тази стая.

Съратниците на Стив се бяха скрили в нощта. Да продължават с гонитбата беше неразумно и Санчес реши да изчака до сутринта.

— Този човек е храбър, но храбри хора има много — каза той на един от помощниците си, имайки предвид Стив. — Когато ми каже къде са диамантите, ще го убия.

И, изпреварвайки безмълвния въпрос на събеседника си, добави:

— А ако не ми каже, пак ще го убия.

Утрото настъпи. Огнената корона на слънцето се издигна над хоризонта, а Стив Холидей, пребит, вързан и мрачен, си мислеше, че това ще е последния ден от живота му. Освен ако приятелите му не го спасят.

 

 

А в същото това утро в градчето Санта Валерия се появи нов човек. Беше сляпо момче, облечено в мръсни дрипи с неопределен цвят. Широко отворените му очи не виждаха нищо. То вървеше, почуквайки по пътя със здравата си тояга, и тихо напяваше под носа си мексиканска песничка. Една старица, която едва влачеше прегърбеното си тяло по площада, го извика и със сърдит глас го попита какво търси в тяхното бедно селце. Тук не давали на просяците милостиня, храната едва стигала за жителите, и по-добре било да се маха оттук по живо, по здраво, докато новопристигналите сеньори от Ларедо не са го набили.

— Търся сеньор Санчес от Ларедо — каза момчето. — Заръчаха ми да му предам нещо.

— Така ли? — иронично се осведоми Санчес, който преди малко беше излязъл на верандата и беше чул края на разговора. — Кой си ти и какво са ти заръчали да ми предадеш?

Слепият бързо се обърна по посока на гласа му.

— Вие ли сте сеньор Санчес?

— Да, кълна се в Мадоната!

— Сеньор Игнасио Санчес?

Санчес смръщи вежди и това се оказа достатъчно към просяка да се спуснат двама яки кабалеро. Те взеха от момчето тоягата му и претърсиха дрехите му. Оръжие у пришълеца нямаше.

— Извинете, сеньори, какво правите? — с плачещ глас питаше инвалидът. Говореше испански без никакъв акцент, впрочем, и по външността му беше лесно да се познае, че е мексиканец. Косите му бяха черни, кожата на лицето му — загоряла до бронзов оттенък. Сега, когато му бяха взели тоягата, той стоеше със смешно разперени ръце и безпомощно ги размахваше във въздуха.

— Чист е, сеньор — изсумтя един от копоите на Санчес.

— Разбира се, че съм чист — обидено рече слепецът. — Мих се само преди два месеца.

Думите му предизвикаха бурен смях сред подчинените на Санчес. Момчето застина с обидено изражение, протегнало тънката си шия по посока на тези, които така безсрамно му се подиграваха.

— Извинявай, амиго — каза Санчес, когато пристъпът на напушилия го смях малко намаля. — Мигел искаше да каже нещо съвсем друго. Ама и ти си един шегаджия! Пепе, върни пръчката на момчето! Не виждаш ли, че даже не може да стои изправен без нея.

Пепе с гримаса на отвращение хвърли пръчката към краката на слепия. Всички се търкаляха от смях, като гледаха как момчето стои с протегната ръка в очакване да му върнат едничката му собственост.

— Около краката ти е — подсказа Санчес.

Момчето неловко се наведе и все да шари с ръка по пясъка. Някой се сети да подритне тоягата примерно на метър оттам и щом инвалидът се изправи с недоумяващо изражение, смехът стана още по-силен.

— Грешно е да издевателствате така над немощните, сеньори — каза той и гласът му затрепери от сдържана горест. — Още повече че имам работа със сеньор Санчес, а вие знаете само да ми се подигравате.

Санчес хвърли суров поглед на цвилещите кабалерос, взе тоягата от земята и я даде на слепия, който радостно се вкопчи в нея.

— Каква работа имаш с мен, друже? — попита Санчес. — Казвай по-бързо, че за днес имам един-двама гринговци за убиване.

На всички лица разцъфнаха весели усмивки.

— Поръчаха ми — каза момчето — да ви дам ето това.

Той бръкна със свободната си ръка в гънките на дрехата си и извади оттам някакъв мръсен кафеникав камък.

— А… — изпусна въздух Санчес, докато гледаше като омагьосан камъкът, лежащ в дланта на слепеца. — Кой ти поръча да ми го дадеш?

— Хора на коне — отвърна момчето. — Ако вие наистина сте сеньор Санчес, то това е ваше. Те така казаха.

Остър слънчев лъч прониза с нищо неотличаващия се камък и от самата му сърцевина бликна сноп блестящи искри. Санчес мълчаливо взе диаманта от дланта на слепеца.

— Какво още ти поръчаха да ми предадеш? — каза той, опитвайки се да изглежда спокоен.

— Помолиха ме — смръщи чело момчето — да ви предам да освободите някакъв гринго, който бил при вас. Ако го направите, те са готови да ви дадат останалите камъни.

— И ти се нае да ми предадеш всичко това? — с престорена любезност се осведоми Санчес.

Слепият сви рамене.

— Ами да, сеньор. Платиха ми за това.

— Колко?

— Цял сребърен долар — гордо отвърна момчето и отново бръкна в гънките на дрехата си. Сега на дланта му се показа блестяща монета.

Санчес се обърна към хората си и дяволски се ухили.

— Измамили са те, амиго — промълви той и взе долара от слепеца. — Монетата е фалшива. Опипом е същата като истинска, но всъщност е оловна.

Кабалеросите бяха готови да се хванат за коремите. Ама какъв е веселяк техния сеньор Санчес!

Като подмигна на хората си, собственикът на бардака преспокойно скри монетата в джоба си.

— Но ти не се отчайвай — каза меко той, докато изучаваше слепеца с подвижните си черни очи. — Разкажи ми за онези хора и щедро ще те възнаградя. Къде ги срещна?

Момчето помисли малко.

— Наоколо шумеше вода — рече то. — А, да, поръчаха ми още да ви предам — тези измамници, Бог да ги порази с краста, дано! — че ако сте съгласни да направите размяната, трябва да докарате оня гринго при голямото дърво на пътя за Сан Антонио, на кръстопътя. Ще бъдат там днес през деня.

Санчес мълчаливо кимна на хората си. Най-близкият му помощник, Мигел, препасан с патрондаши през гърдите, веднага разбра смисъла на мълчаливата заповед на шефа си и тръгна да събира хората.

— Много ти благодаря, друже — отвърна Санчес, взе от земята голяма конска фъшкия и я положи в ръката на слепеца. — Ето ти за труда.

Той потупа бедното момче по рамото и се отправи към къщата, в която беше отседнал. Слепият застина на място с жално изражение на лицето, после пусна фъшкията на земята и протегна тоягата си, опипвайки земята, за да си върви.

— Сеньор! — устреми се към Санчес задъхан кабалеро. — Сеньор, не го пускайте. Сигурен съм, че съм чувал гласа му и преди.

Този човек беше от бандата на Големия Доминго. От гибел го беше спасило само това, че беше избягал, без да дочака края на престрелката. Именно той беше доложил на Игнасио Санчес за неуспеха на първата наказателна експедиция.

— Така ли? — процеди през зъби Санчес.

Той извади револвера си, отиде при просяка и допря дулото в глава му. Слепият, обаче, продължаваше да се влачи по пътя и да си напява под носа същата провлачена песничка, все едно нищо не беше станало.

— Ей, ти! — викна Санчес.

Слепият трепна и спря.

— Благодаря Ви, сеньор, няма нужда — промълви горчиво той. — Вече разбрах каква ви е благодарността. Оставете си лайното за себе си.

Мигел се спусна от верандата.

— Всички са готови, сеньор. Аз трябва ли…

— Вземи половината от хората — мрачно се разпореди Санчес — и бягай на кръстовището. Ако не намериш никого там, веднага се връщай.

Мигел кимна, направи знак на хората си и всички се засуетиха край конете. След две минути кавалкадата, вдигайки облаци прах, напусна градчето Санта Валерия.

— Как се казваш? — попита Санчес слепия, нервно облизвайки устни с върха на езика си.

— Аз ли? — отметна глава просякът. — Хосе.

— Откъде си, Хосе?

— От Албакърки.

— Албакърки е далеч — отбеляза Санчес, гледайки го изпитателно.

— Наистина ли? — изненада се просякът. — Не знам, сеньор. Хората като мен не различават местата.

Останалите хора на Санчес го обградиха и го заразглеждаха с интерес.

— Не, със сигурност е сляп — изсумтя един от тях към друг, показвайки незрящите неподвижни очи на Хосе. — Сигурно просто си го виждал преди и затова ти се струва подозрителен, Хорхе.

— Какъв цвят е дървото? — попита неочаквано Санчес.

Слепият бавно обърна глава към него.

— Дървото? Дървото е кораво.

— А какъв цвят е? — настояваше Санчес.

— Казвали са ми — плахо промърмори просякът, — че е червено.

Хората на Санчес се засмяха.

— А понякога може да е синьо — продължаваше просякът. Смехът на обкръжилите го стана още по-силен.

— Не, просто е сляп — изсумтя някой с малко повече съвест от останалите. — Vaya con Dios, amigo. Върви си с мир.

— Благодаря — каза просякът и почука с тоягата по пътя, искайки да си тръгне.

Но в този момент Санчес го осени идея.

— Хосе — каза той, — искаш ли да изкараш малко пари?

Главата на слепеца се обърна към него.

— Не — каза той. — Искам в Сан Антонио. Хората в града не са така зли като вас, и не обиждат инвалида, само защото е инвалид.

— Добре, добре — изсумтя Санчес, — пошегувах се.

Той извади от джоба си сребърната монета, която преди това беше отнел на слепеца, и я положи в дланта му.

— Този път, амиго, всичко ще бъде честно.

Просякът разтвори пръсти и хвърли долара в прахта.

— Какво правиш? — изненада се някой.

— Познах я — мрачно рече просякът. — Това е същата онази оловна монета. Имаше драскотина от едната страна. Не ви ли стига, сеньори?

Той се извърна и направи няколко крачки по пътя, почуквайки с тоягата пред себе си.

— Не ми харесва всичко това — промърмори Хорхе. — Честна дума, господарю, чувал съм гласа му преди и ми се струва… струва ми се…

— Спрете го — кратко заповяда Санчес, трепвайки с брадичка — И докарайте тук грингото.

Двама души влязоха в къщата, други двама хванаха просяка и го повлякоха към верандата. Той запищя като малко животинче, което измъчват, но все пак го завлякоха и захвърлиха пред Санчес.

— Не е учтиво да си тръгваш, когато не са се сбогували с теб, амиго — каза той почти ласкаво.

Момчето мълчеше и само дишаше често-често. Ноздрите на малкия му нос се издуваха.

— Сега ще проверим дали е заедно с онези, които уж са го изпратили — каза тихо Санчес, обръщайки се към своите. Той незабелязано изпразни колта си и го пъхна в ръката на просяка.

— Какво е това? — уплашено попита момчето.

— Това, което носят всички мъже, ако не са слепи копелета като теб — ожесточено отвърна Санчес.

Двама от подчинените му свлякоха Стив Холидей надолу по стъпалата на верандата и го захвърлиха пред просяка. Очите на Стив засвяткаха, щом видя Санчес. Гробарят взе да се извива и да крещи всякакви мръсни думи, на испански и на английски. Само ритник в бъбреците успя да го накара да замълчи.

— Познаваш ли го? — спокойно попита Санчес, показвайки просяка, който неловко стискаше с ръце револвера.

Стив се опули.

— Откъде? — изхриптя той, дишайки тежко.

— Действително, откъде — съгласи се Санчес, отиде при просяка и собственоръчно нагласи оръжието в ръцете му така, че дулото гледаше право в челото на гробаря. — Слушай ме внимателно, Хосе. Пред теб сега се намира мой стар познат. Някога обираше влакове и започна много да си въобразява. Та, значи, ти сега ще го убиеш.

— Как? — промърмори момчето.

— Ето така — Санчес запъна петлето и сложи пръста на слепеца на спусъка. — Стреляй!

Ако просякът ги беше излъгал, мислеше си собственикът на бардака, и ако беше приятел на проклетото момиче и на Сид Бомонт, то, без съмнение, щом усети в ръцете си оръжие, той ще се опита да освободи Стив и да открие огън по хората на Санчес. Затова предвидливият главатар беше изпразнил револвера.

Но просякът дълбоко въздъхна, промърмори нещо като кратка молитва и без никакво колебание натисна спусъка.