Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (27)

5.

Първоначално Амалия реши, че й се е причуло, но щом погледна лицето на Били разбра, че той говори сериозно.

Първият й порив беше да го прати по дяволите, но, много ясно, езикът й някак не можеше да се обърне да каже такова нещо на човек, на който му стига един куршум, за да те превърне в бездиханен труп.

— За какво ти е това? — попита го тя направо.

Били въздъхна и килна шапка на тила си.

— Знаеш ли, когато ме наби, бях готов да те убия. В салууна обаче можеше лесно да ме издадеш на шерифа, но не го направи. Достатъчно подлеци съм виждал през живота си и веднага разбрах, че не си такъв. Ти си човек на честта. Просто разни гадове са те притиснали и ти си решил, че съм един от тях. Но това не е така. Аз… — той въздъхна дълбоко. — Аз уважавам хора като теб. И искам да ти помогна. Ти си ранен и изобщо… Щом не ме предаде, значи съм ти приятел, а аз не изоставям приятелите си в беда. Не съм такъв.

Амалия отклони поглед. Разбра кой четеше оная глупава книга за благородните герои и защо. Много ясно, всичко, което се случваше с героя, младежът съотнасяше към себе си. Разбра и още нещо: момъкът, на когото принадлежеше пъстрия кон, беше страшно самотен. Нямаше да й стигне волята да го отблъсне.

— Знаеш ли — каза тя, — ще се радвам, ако тръгнеш с мен. Наистина ли искаш да ми помогнеш?

— Аха — отвърна Били, гледайки я срамежливо изпод светлото си бретонче.

— Добре. Значи планът е такъв: трябва да намеря Джими Роулинс и да поговоря с него. След това ще решим какво ще правим.

— А можеш ли да ми разкажеш какво всъщност е станало? — помоли Били, когато тръгнаха на път. — Може би ще успея да ти подскажа нещо?

След като се поколеба, Амалия обрисува ситуацията в общи линии. Разбира се, не спомена и дума за случилото се в Ларедо, каза само, че й се е наложило спешно да се махне оттам.

— Да, странна история — съгласи се Били. — Но най-вече не ми харесва, че Пит Бандита е бил наоколо.

— Може да е просто съвпадение — отбеляза Амалия.

— Едва ли — мрачно рече Били. — Много добре го познавам.

Привечер започна да прикапва дъжд и те спряха да нощуват под едно разклонено дърво.

Амалия завърза коня си и взе да разчиства място за огън. Били ловко го запали.

— Знаеш ли — замислено каза тя. — Сега, като сме заедно, може и да излезе нещо.

— Аха — отвърна Били, измъкна колта си и стреля. И чак тогава добави:

— Градските жители са дяволски непредпазливи.

В ръката си държеше за опашката гърмяща змия, чиято глава беше пръснал с точен изстрел. Тялото й още се гърчеше. Само като я гледаше, Амалия тръпки я побиваха.

— Според мен те хареса — отбеляза Били. — Господи, та ти едва не седна върху нея.

— Били — изсъска Амалия, когато придоби дар слово — повече никога не прави така, дявол те взел!

— Добре — лесно се съгласи Били.

— И махни тази гадост оттук! — Амалия все още я тресеше.

— Че защо? — изненада се Били. — Ще сварим супа от нея.

— Супа? — втрещи се Амалия.

— Ами да — безгрижно потвърди Били. — Не си ли пробвал преди супа от гърмяща змия? Много е вкусна!

За някаква част от секундата Амалия беше готова да повярва, че ей сега ще се побърка, но в този миг забеляза веселите пламъчета в очите на Били и разбра, че той й се подиграва.

— Чудесно — свирепо каза тя, — първото ястие ще бъде супа от гърмяща змия, а второто — филе от Малоун.

Били се разсмя, замахна широко и захвърли змията надалеч.

— Досети се, нали? Това е стара каубойска шега — супа от гърмяща змия! — той се смееше толкова силно, че даже се разкашля.

— Какво ти е? — попита разтревожено Амалия.

— Нищо — той се опита се да спре, но вместо това се закашля още повече.

Амалия пребледня и се надигна от мястото си.

— Я си свали шапката.

— Защо?

Амалия свали шапката му и сложи ръка на челото му.

— Ей, какво става? — възропта Били, преструвайки се на сърдит.

— Имаш туберкулозна кашлица, това става — каза му честно Амалия.

Били пребледня.

— Нямам никаква…

— И температурата ти е по-висока от нормалното.

— Настинал съм малко…

— Стига лъга! В семейството ти някой умирал ли е от туберкулоза?

Били сведе очи.

— Мама.

Амалия въздъхна и се потърка между веждите. Значи, и този бандит е имал майка и също я е наричал „мамо“, като всички деца по света.

— Кажи, че се шегуваш — внезапно помоли Били. — Нали нямам туберкулоза?

Амалия прехапа устни.

— Често ли кашляш?

— Случва се понякога.

— Лесно ли дишаш? Плюеш ли кръв?

— Един-два пъти — неохотно отвърна Били.

Амалия поклати глава.

— Не е хубаво това, Били. Трябва да се лекуваш.

— Не трябва да се лекувам! — с неочаквано ожесточение каза той, докато хвърляше клонки в огъня. — И на майка ми докторът й каза: преместете се в топъл край, ще се почувствате по-добре. И се преместихме в Силвър Сити. Тя печеше пайове. Беше една такава весела… — очите му се напълниха със сълзи. — Винаги пееше… И даже два дни преди смъртта си вярваше, че всичко ще е добре, всичко ще се оправи… Как ли пък не! — злобно изтърси той. — Задави се със собствената си кръв. Ей така се оправи.

— А после? — тихо попита Амалия. — Какво стана после?

— Взеха ме в приемно семейство — криво се усмихна Били. — Не за мерси, разбира се. Миех чаши в салууна от сутрин до вечер. Не издържах и избягах.

— А баща ти?

Били повдигна рамо.

— Нямам баща.

Те замълчаха. Били гледаше в огъня, в който пукаха сухи клонки.

— Добре — рече Амалия. — Жалко, че нямаме храна. Другият път ще трябва да се запасим.

Били имаше малко уиски, но Амалия му отказа. Разстлаха одеялата и се отпуснаха на земята. Били си взе книгата и започна да чете. Той лежеше до огъня, опрял ръка в бузата си, и приличаше на щастлив тийнейджър.

— Искаш ли? — попита той Амалия, сочейки книгата си.

— Не — отвърна тя, — не чета такива.

— А какви книги си чел?

— Ами… различни. Хофман, Флобер, Балзак, Зола…

— А чел ли си историята на Монти?

— Не — удиви се Амалия, — какво е това?

— Ех, ти, даже историята на Монти не си чел!

От по-нататъшните й въпроси се изясни, че е имал предвид романа „Граф Монте Кристо“. Някакъв предприемчив графоман беше отрязал втората част от фамилията на героя на Дюма и беше пренесъл приключенията му в Америка, като беше пропуснал най-интересните сцени.

— Е, не — възмути се Амалия, — съвсем не беше така!

— А ти откъде знаеш? — учуди се Били.

— Помня тази книга. Слушай сега как беше всъщност…

И тя започна да разказва. Но между другото й се наложи да обяснява кой е бил Наполеон, къде се намира замъка Иф и защо на Едмон Дантес са му отказали справедлив съд.

В лицето на Били Амалия имаше най-благодарния слушател на света. В началото той я прекъсваше с въпроси и се позоваваше на своята десетцентова версия, чийто автор беше обърнал всичко надолу с главата, но после повествованието го завладя. Амалия си спомняше все нови и нови подробности и се оказа, че знае романа почти наизуст.

Щом разказа как Едмон Дантес успя да избяга, Амалия усети, че очите й се затварят.

— А така! — възкликна Били. — А какво става после?

— Утре ще ти разкажа — прозявайки се, отвърна Амалия.

— Никога не съм чувал подобно нещо — призна Били.

Амалия се повъртя на твърдото си ложе, като се стараеше да се завие по-добре с одеялото.

— Добре — каза тя между две прозевки, — щом тази книга толкова ти харесва, ще се постарая да я намеря в превод на английски и ще ти я подаря. Когато всичко свърши.

Били седна на земята, извади устната си хармоника и я допря до устните си. Разнесе се дълъг, протяжен, докосващ душата звук.

— Ти по-добре ми я разкажи — помоли той, щом се откъсна за малко от хармониката. — Защото, когато всичко свърши, мен най-вероятно ще ме обесят. Така и ще си умра, без да разбера какво е станало с Монти.

Той отново допря хармониката до устните си — и избухна в пристъп на кашлица. Амалия тъкмо заспиваше, но моментално се събуди. Точно така беше кашлял родният й брат, който беше починал от туберкулоза.

— По дяволите… — каза тихо Били.

Амалия отметна одеялото, стана, съблече червената подплатена куртка и я наметна на раменете му. Куртката беше останала у Амалия от Роза, която се грижеше бъдещата звезда на бардака в Ларедо да не хване треска по пътя. Били вдигна очи. Явно беше много смутен.

— Ама не, не бива… Защо…

— По-добре се опитай да се наспиш — изсумтя Амалия, докато отново се настаняваше на земята.

— А кой ще стои на пост? — попита Били.

Наистина, след като бяха избили толкова хора, подобна предпазливост не беше излишна.

Амалия въздъхна и притвори очи. Някъде съвсем наблизо пръхтяха завързаните коне.

— А как свършва всичко? — неочаквано попита Били.

— За кого?

— За Монти… Едмон Дантес. Отмъсти ли им?

— На всичките — увери го Амалия.

— Това е хубаво — одобри Били. — И аз да се добера до Пит Бандита преди да пукна, повече нищо не ми трябва.

— Притрябвал ти е тоя Пит Бандита… — измърмори Амалия.

Били въздъхна дълбоко и отново допря устни до хармониката. Срамежливото му полудетско лице с леко стърчащи като на катеричка предни зъби беше много сериозно.

— И още как! — каза той. — Пит е гадина! И… — искаше да добави още нещо, но се сдържа.

— Гадовете винаги ще са повече, отколкото можеш да застреляш — възрази Амалия, в която се пробуди практичният й дух.

— Но бих могъл поне да намаля броя им — не се съгласи Били.

Амалия си спомни, че точно такава фраза се срещаше в десетцентовата книжка, която той четеше.

— Хайде по-добре да спим — изсумтя тя.

Някъде залаяха койоти, пронизително закрещя някаква птица. Но Амалия вече не чуваше нищо. Тя спеше.