Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (10)

10.

— Ридж, Ридж, чуваш ли ме?

Нечии ръце ме разтърсваха. Опитах се да отворя очи, но щом отлепих клепачи усетих около сърцето си тъпа болка и застенах. Дясната ми ръка пареше и тръпнеше, но някой вече беше успял да извади ножа от нея.

— Куршум в сърцето, какво искате — произнесе жалостиво гъгнив глас.

— Да, време е да повикаме свещеник.

В отговор на това неизвестен глас, който по начина си на изразяване ми се стори точно като на Стив, се разрази в куп ругатни по адрес на всички свещеници по света.

— Донесете вода!

— Защо пък вода — възрази друг глас, до болка приличащ на моя, — когато има уиски?

Установих, че мога да се движа, пъхнах лявата си ръка под сюртука и се опитах да извадя заветната манерка. Не искаше да излиза и я издърпах със сила от джоба.

— Той е жив! — развика се Стив.

Седнах криво-ляво на мръсния под и изумено се взрях в манерката, в която едва-едва се плискаше течност, макар ясно да си спомнях, че беше пълна догоре. Някаква желязна пущина беше заседнала в средата й и, като я огледах по-внимателно, разбрах, че беше куршум.

Моето уиски ми беше спасило живота за пореден път. Вместо неминуема гибел, бях получил само лека контузия. Разклатих манерката и по звука определих, че е изтекло около една трета от съдържанието й.

— Дявол да го вземе! — казах аз и се олюлях. — Какъв мерзавец трябва да си, за да разсипеш такова първокласно уиски!

След това надигнах манерката и не се успокоих, докато не изпих всичко до дъно.

— Манерката замина, Стив — съобщих на гробаря и я хвърлих на пода.

Той ми помогна да се изправя на крака. Разтърсих глава, за да спре да ми се мержелее пред очите и да си проясня мислите.

— Трябва ти лекар, Ридж!

— Как ли пък не! — възразих аз. — Трябва ми кон.

— Но ти си ранен!

— Не са успели да избягат много далеч.

Стигнах до вратата със залитане. Вдишах чист въздух и се почувствах значително по-добре.

— Ще ги догоним, Стив. А като ги стигнем, аз ще убия пианиста.

— Какъв пианист? — изуми се Стив, но тръгна след мен.

— По който не трябва да се стреля^[1] — сериозно поясних аз.

Успях да пъхна крака си в стремето от втория път и се качих на седлото. Дясната ръка ме болеше, но аз добре владеех лявата и прехвърлих юздата в нея.

— Напред, Стив!

Кудкудякащи кокошки се пръснаха изпод копитата на коня ми. Пришпорих го и градчето скоро остана зад нас.

— По-бързо, Стив! Ще ги настигнем!

— Добре, Ридж! Гледай само да не паднеш от коня.

Стив напразно се притесняваше. Вятърът галеше лицето ми и усетих как в мен закипява гняв — гняв, който заглушаваше и болката, и всички други емоции. След четвърт час бесен галоп аз видях пред нас двама конници.

— Ето ги, Стив!

Двамата Малоун, изглежда, забелязаха, че ги следва потеря, и също ускориха. Стив изравни и вече яздеше с половин дължина пред мен. На няколко пъти стреляхме и преследваните ни отвърнаха със същата любезност, но нито един от куршумите не достигна целта си.

— Ще избягат, Стив!

Разстоянието между нас и плячката ни започна да се увеличава. Несъмнено, пъстрият бегач беше един от най-добрите коне, които изобщо някога бях виждал, но втория, сив на петна, явно му отстъпваше. Стори ми се, че точно на него язди гадината, която ми проби ръката.

Стив изруга през зъби, пъхна колта в джоба си, свали пушката от рамото си и се прицели.

Усъмних се: братята Малоун бяха твърде далеч. Но гръмна изстрел, сивият кон пред нас се отклони, направи няколко неуверени крачки и падна на хълбок.

— Йес! — кресна Стив и ние отново пришпорихме конете.

Били Малоун забеляза, че конят на брат му е ранен, и се върна. Стив стреля още веднъж, но не улучи. Видяхме как Били се опитва да помогне на по-малкия да се измъкне от седлото, но раненият кон му беше затиснал крака.

— Двамата заедно не могат да ни избягат! — викна Стив, презареждайки пушката. — Дори на такъв кон като пъстрия.

Очевидно, Били Малоун беше стигнал до същия извод, защото неочаквано се обърна, шибна коня си с камшик и се понесе напред. След по-малко от минута изчезна в далечината сред облак прах.

— Внимавай с втория, Стив! — предупредих другаря си за всеки случай.

Приближихме се към поваления бандит. Той още не беше успял да извади крака си от стремето, но това не му попречи да извади револвера си и да изстреля към мен три куршума.

Славният ми кон падна убит на място, а Стив като ястреб скочи от седлото върху врага и се вкопчи в гърлото му. Младежът се опита да стреля пак, но другарят ми му изви ръката. Малоун изкрещя от болка и изпусна револвера.

Това обаче не му попречи да удари гробаря с юмрук в челюстта и пак да се пресегне за револвера, но в този момент аз го настъпих по ръката, а с другия си крак изритах колта надалеч. Момчето оголи зъби като катерица, но не отронваше нито дума, само стрелкаше с побеснели очи ту мен, ту Стив.

— Е, здравей, Малоун! — каза Стив и за приветствие го удари с юмрук в корема.

Младежът издаде нещо като хлип и се сгърчи на пясъка.

— Я върви…! — извика той.

— Няма да отида — отвърна спокойно Стив, — ако ще и английската кралица^[2] да ми изпрати покана. Е, къде ти е братчето? Заряза те тук да пукнеш самичък, а?

Гробарят дишаше тежко, челюстта му набъбваше все повече. То сигурно и аз не бях по-приятна гледка.

— Нямам никакви братя — озъби се Хари, гледайки го изпод вежди.

— Имам предвид момъка по прякор Куршума, онова копеле Били Малоун — поясни Стив. — Накъде отива?

— Откъде да знам? — предизвикателно отговори момчето.

— Не, така няма да стане — поклати глава Стив. — Пак те питам: накъде отива Били Малоун?

— На мен не ми се отчита — ухили се младежът.

— Как се казваш? — неочаквано попита Стив.

— Хари.

— Ти ли застреля шерифа Фосет и хората му, когато хванаха брат ти?

Хари се усмихна и наведе глава.

— Аз — все пак отговори той с гърлен момчешки глас.

— Може да си имаш големи неприятности, малкият.

— Не ми викай „малкия“! — настръхна пленника.

— Добре. Просто констатирах, че си сополанко. Виждаш ли, Хари, не ми пука за шерифа Фосет. За теб също. Но брат ти е убил едно момиче… добро момиче, и затова ще го измъкна, ако трябва, и от миша дупка.

Хари позеленя. На носа му се откроиха лунички.

— Защо лъжете? — избухна той. — Били никакво момиче не е закачал. И изобщо, той няма навик да убива жени!

Възмущението му изглеждаше напълно естествено. Ние със Стив се спогледахме и свихме рамене.

— Виж ти, каква преданост… — меко каза другарят ми и присви очи. — Откъде имаш това шалче?

Хари погледна плата на шията си.

— Това си е мое — неприязнено отвърна той.

— Дал ти го е Били, когато си спечелил състезание по стрелба — поправи го Стив. — Всъщност, казвал ли ти е откъде има такъв прекрасен кон?

— Кон? — удиви се Хари.

— Не ме нервирай. Откъде го е взел?

— Какво значи откъде? — ококори се момчето. — Това си е конят на Били.

— Правилно — съгласи се гробарят с натежал глас. — Само че заради този кон е убил беззащитна жена. А на теб не ти е казал.

Хари го гледаше в нямо изумление.

— Мен повече друго ме интересува — намесих се аз. — На мястото на Били отдавна щях да съм в Мексико, нали тук за главата му е обявена голяма награда. Защо отива на север?

— Как защо? — спокойно отвърна Хари. — Иска да убие Пит Хамилтън.

Стив заинтересовано вдигна вежди.

— Шерифът Хамилтън? Който го залови последния път?

— Ами да. Шерифът тогава е убил двама негови приятели, а Били смята, че дълговете трябва да се плащат.

— Ето, виждаш ли колко е просто да си честен — казах аз. — Защо в началото разправяше, че нямаш понятие накъде отива Били?

Хари ми хвърли кос поглед и прехапа устни.

— Сигурно е много привързан към брат си — отбеляза Стив с насмешка.

Аз го погледнах се недоумение. Очите на другаря ми сияеха.

— Ама разбира се! И ако Хари е убил хората на шерифа, то и Били без колебание би направил същото за него. Знаеш ли, Ридж, омръзна ми да преследвам тоя мерзавец. Конят му е твърде бърз, няма как да се мерим с него.

— И какво? — попитах, докато превързвах ранената си ръка с носна кърпа.

— Има такава поговорка: ако планината не отива при Мохамед, значи Мохамед трябва да отиде при планината. Трябва да направим така, че Били Куршумът сам да дойде при нас.

— Да не е луд!

Хари побледня и не сваляше очи от нас.

— Не е луд — съгласи се Стив. — Но едва ли ще изостави брат си в беда. Ще закараме Хари в града, ще го пъхнем в затвора и ще обявим, че утре ще го обесят — развълнувано щракна с пръсти той. — Бас държа, че Били ще дойде да го измъкне. Това копеле не се бои от затвори — в който и да са го пъхали, винаги е успявал да избяга. А в нашия затвор ще го чака засада. Точно така ще направим!

Почти пропуснахме мига, в който Хари отново се хвърли към револвера си. Отчаянието му придаваше сили и се наложи доста да се потрудим, за да се справим с него. Извиваше се като змия и хапеше като вълче.

— Няма да го направите! — крещеше той. На устата му беше избила пяна. — Няма да го направите! А-а!

Честно казано, не бях съвсем сигурен, че планът на Стив ще проработи, но като видях как реагира Хари, и последните ми съмнения отпаднаха. Ако Хари се вълнуваше толкова, значи знаеше, че брат му наистина няма да го зареже.

— Ще го направя, и още как, малкият! — добродушно каза Стив, когато отново усмирихме нашия пленник. — Аз те хванах и сега си мой! Нямам нищо лично против теб, макар че се опита да се отнесеш неучтиво с другаря ми. Но виж, брат ти е друго нещо. Той уби мой близък човек и само по чиста случайност не довърши Ридж, така че ще си плати затова. Решено е: ти ще бъдеш нашата примамка. Ридж! Качвай се на коня ми. Хари! Ставай и върви напред, не се отклонявай. Връщаме се в града.

Стив извади колта си и го показа на пленника:

— Мисля, че не трябва да ти обяснявам, че тая пущина е заредена. Не прави глупости, иначе ще ме принудиш да те прострелям в рамото или в лакътя и няма да ти бъде никак приятно. Имай предвид, че те държа на прицел.

Качих се на коня на Стив и с въздишка погледнах към моя Панглос, който лежеше в прахта. Бедният ми другар! Колко мили бяхме изминали заедно!

— Не се притеснявай, Ридж — успокои ме Стив, — ще ти купя друг кон. В края на краищата, за главата на това копеле Малоун се полага добра награда.

И отново изкомандва пленника:

— Тръгвай напред, момко!

— Брат ми не е глупак — тросна се Хари. Горната му устна се повдигна, оголвайки зъбите му. — Няма да се хване в глупавия ти капан.

— Ще видим — отвърна Стив.

И така, ние се върнахме в града: най-отпред — накуцващият с премазания си крак Хари, след него Стив с колт в ръка, а аз завършвах шествието на кон.

Стив откри местния шериф и му обясни каква е работата. Шерифът, който се казваше Родригес, се съгласи да участва в залавянето на знаменития бандит, но веднага ни предупреди, че в града няма затвор.

— А какво има? Трябва да заключим младежа, за да не шава, и да разставим хора наблизо.

— Да ви кажа откровено, сеньор, по-добро място за засада от моята къща няма да намерите. Сигурен съм, че жена ми няма да има нищо против.

Стив огледа къщата на шерифа и реши, че наистина става за нашите цели. За Хари Малоун определиха стая на втория етаж. Приковаха го с вериги и го сложиха на един стол, а пред стола начертаха с тебешир една черта, която му се забраняваше да пресича под смъртна заплаха. Стив и шерифът Родригес разпределиха хора около къщата, а по таваните на съседните поставиха стрелци. Всички знаеха как изглежда Били Малоун и получиха заповед да стрелят веднага щом го видят, но без да го убиват, само да го ранят. До залез-слънце беше обявено, че Хари Малоун, брат на знаменития Били Куршума, се осъжда на смърт чрез обесване за убийството на окръжния шериф Фосет и други престъпления, като присъдата ще бъде изпълнена на следващия ден. Новината за кратко време облетя целия град и, както се и надяваше Стив, скоро се разнесе извън пределите му. В моите задължения влизаше да пазя Хари, за да не направи нещо неочаквано и да наруши плановете ни. Пушките и револверите бяха смазани и добре заредени, часовоите стояха на местата си и мишка не можеше да се промъкне незабелязано в къщата на шерифа.