Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (34)

12.

Пастирът честно си изработи двадесетте долара. Той заведе Амалия и Били до пътя, на който беше срещнал Пърси Бел, и им показа накъде е отивал. Амалия му благодари, връчи му парите и му каза, че може да се прибере вкъщи. Пастирът така и направи, а Амалия и Били продължиха напред по пътя.

— Мислиш ли, че ще откриеш нещо? — осведоми се Били, гледайки с любопитство Амалия. — Всички следи отдавна са затъпкани.

— Не ме интересуват следите, а мястото, към което е отивал — лаконично отвърна Амалия.

Тя пришпори коня си и се впусна напред. Били подсвирна и я последва.

По пътя срещнаха дрипаво момче, което пасеше стадо от три овце. Амалия нареди на Били да го пита накъде отива този път.

— Казва — преведе Били, — че нататък е хасиендата на Джими Роулинс.

Момчето промълви още няколко изречения.

— Но той е напълно разорен, непрекъснато пие и нищо не прави, така че само ще си загубим времето с него.

— Кой знае… — загадъчно промълви Амалия, даде на пастирчето един долар и продължи напред.

— Чакай — каза, догонвайки я, Били, — излиза, че там живее оня Джими Роулинс, чийто приятел са убили?

— Аха — потвърди Амалия. — И, ако предположенията ми са верни, може да узнаем нещо от него.

Скоро дърветата се разстъпиха и пред погледа на пътниците се разкри дървена къщичка с малка веранда отпред. На верандата в люлеещо се дървено кресло седеше брадясал чак до очите човек на неопределена възраст. На коленето му имаше бутилка уиски. Амалия дръпна юздата на коня си.

— Така — каза тя решително. — Аз ще ида да си поговоря с него, а ти засега остани тук.

— От къде на къде? — обидено отвърна Били.

— Оттам натам — твърдо рече Амалия, — че щом само се появиш някъде, задължително се случва нещо.

Били обидено мълчеше.

— Ще действаме по моя план, става ли? Само ще поговоря с Роулинс и веднага се връщам.

— Добре — изсумтя Били, нахлупвайки шапката си над очите, което при него винаги беше признак на досада или раздразнение.

— Умно момче — одобри Амалия и подкара коня си към къщата.

Били се загледа след нея и, за да не пречи на приятеля си, отиде под дърветата. Беше тихо, сенчесто и много уютно. Конят наведе глава и, възползвайки се от почивката, взе да пощипва трева.

— Пречел съм му, разбирате ли… — промърмори младежът, като явно се обръщаше към отпуснатата шия на коня. — Ама и той… Е-ех!

Той тежко въздъхна. Честно казано, Били много уважаваше своя спътник, и ако сега си позволяваше малко да помърмори, то беше, защото не обичаше да остава встрани от събитията. За себе си Били вече беше решил, че първо ще помогне на Емилио да се справи с проблемите си, а чак след това ще се заеме с ненавистния шериф Хамилтън.

Мислено Били се върна към повествованието за граф Монте Кристо, което спътникът му възобновяваше всяка вечер. Всички герои стояха пред очите му като живи и той с нетърпение очакваше момента, в който Дантес най-после щеше да отмъсти на враговете си. Емилио беше обещал, че това ще е нещо страхотно, и Били предвкусваше мъстта на Едмон, все едно беше негова собствена.

Но, разбира се, Били уважаваше Емилио не само заради умението му да разказва всякакви интересни истории. Емилио беше добър другар, никога от нищо не се оплакваше, стреляше отлично и никога не го беше изоставял в беда. Освен това спътникът му говореше като образован човек и носеше люляковото шалче като истински франт. Били осъзна, че не би имал нищо против да прилича на него. Поне мъничко.

Размишлявайки за това, Били случайно задържа погледа си на някакво заоблено хълмче недалеч под дърветата. Това хълмче му напомняше нещо, смътно му приличаше на… Били трепна. Ама, разбира се, това беше гроб.

Той слезе от коня, прехвърли поводите на гърба му и опипа пръстта на хълмчето. Тя се оказа мека и съвсем прясна. Били усети как го избива студена пот. Без да се замисли дори за миг, той се спусна към къщата.

 

 

Амалия приближи жилището на Джими Роулинс и се огледа. Някога около къщата беше имало зеленчукова градина, но сега всичко беше обрасло с бурени. Две праскови печално свеждаха клони към стар кладенец с ръждясала ръчка, от която висеше парче скъсано въже. Кофа изобщо нямаше. На верандата Джими Роулинс надигна бутилката, при което течността в нея слабо избълбука, и шумно въздъхна.

— Аз вода не пия — поясни той в пространството, като все пак, очевидно, говореше на Амалия. — От нея получавам киселини.

Беше напълно пропаднал човек с посърналото лице на завършен алкохолик и замъглени очи. Появата на чужд човек около дома му не му направи никакво впечатление. Мъжът все така се поклащаше в креслото и от време на време отпиваше от бутилката.

— Вие ли сте Джими Роулинс? — попита Амалия.

— Май да — отговори насмешливо пияницата с дрезгав глас. — Или поне бях.

— Добър ден, мистър Роулинс — поздрави Амалия.

Без да става от мястото си, Джими вдигна дясната си длан в знак на приветствие. Януарският вятър поклащаше клоните на прасковите.

— Аз съм Боб Ричардсън, братовчед съм на Пърси Бел — представи се Амалия.

Стори й се, че в хлътналите очички на Джими проблесна нещо, приличащо на искрица интерес. Той се поклати със скърцане още два-три пъти и дрезгаво се осведоми, без да сваля от Амалия предпазливия си поглед:

— И какво?

— Чух, че Пърси имал неприятности — внимателно каза Амалия.

Джими широко се ухили.

— Пърси винаги има неприятности — заяви той с апломб.

— Работата е в това, че не мога да го намеря — продължи Амалия, — а да получа наследството без него ще е трудно.

— Наследство ли? — учуди се пияницата.

— Да. Чичо ни, полковник Чарлз Ричардсън, почина и завеща парите си поравно на мен и на Пърси. Затова се опитвам да го намеря. Случайно да е у вас?

Амалия, която с един замах погреба скъпия полковник Ричардсън, уверено продължи нататък, трупайки лъжа върху лъжа.

Пияницата въздъхна, погледна бутилката и се почеса по корема под мръсната си риза с неопределен цвят. Накрая кратко поклати глава.

— Не — рече той със съжаление. — Не е при мен.

— Може би знаете къде е? — Амалия извади от джоба си пет долара. — Още малко пиячка няма да ви дойде зле.

Джими недоверчиво погледна монетата.

— Бях чувал, че май Пърси бил имал приятелка в Остин — измърмори той.

— Как се казва? — Амалия завъртя монетата така, че златото засия по-ярко на слънцето.

— Мери — неохотно отвърна пияницата. — Да, Мери.

— А фамилията й?

— Макуей, струва ми се.

— Добре — каза Амалия и остави петте долара на кладенеца. — Изглежда, че заслужихте парите си, мистър Роулинс. Още един въпрос: появявал ли се е Пърси наскоро при вас?

— Една нощ мина оттук — с въздишка призна пияницата. — Но си тръгна веднага. Даже не пожела да пийне с мен.

— И кога по-точно?

— Преди около седмица. Може би по-малко, може би повече, не знам. Не броя дните, не ми трябва.

— Големи благодарности, мистър Роулинс — каза Амалия. — Много ми помогнахте.

Тя докосна с два пръста шапката си и се отправи към коня си. Що се отнася до Джими Роулинс, той… той се залюля в креслото, измъкна изпод мръсната си риза револвер и без всякакви заобикалки се прицели в гърба на Амалия.

— Пази се!

Отчаяният вопъл на Били Куршума раздра въздуха. Изскачайки иззад ъгъла на верандата, Малоун се хвърли върху пияницата, събори го от креслото и двамата — Били и брадясалият — се затъркаляха по земята. За пияница Роулинс се оказа доста силен. Той се надигна от Били, като го държеше за гърлото, и се опита да достигне до револвера си, който беше изпуснал. Но в този миг в гърдите му се опря уинчестърът на Амалия.

— Остави тези номера, амиго — студено рече тя.

Били изплю пясък, отхвърли Роулинс и се изправи. Роулинс седеше на земята с вдигнати ръце и сгушена между раменете глава.

— Ей, ти, който и да си, ставай! — нареди Амалия.

Пияницата се подчини с изкривено от злоба лице. Никой обаче не забеляза, че беше успял да вземе от земята камък и го беше скрил в дясната си длан.

— Това не е Джими Роулинс! — припряно заобяснява развълнуваният Били. — Там, под дърветата, има гроб и е съвсем свеж, Емилио! Това изобщо не е той!

— Знам — спокойно отвърна Амалия. — Но, признавам, не се сетих веднага какво ме смущава. Изглеждаше като завършен пияница и през цялото време надигаше бутилката, но от него не миришеше на джибри, това е.

— Умник… — каза с ненавист Лъже-Роулинс и се изплю на земята.

— Как се казваш? — попита Амалия.

Брадясалият само се ухили.

— Какво значение има? Ти не си Ричардсън, аз не съм Роулинс, това е. И изобщо, да ти кажа под секрет, не ти трябва да се бъркаш в тази работа.

— Къде е Джими Роулинс? — спокойно попита Амалия.

— Умря — злобно подхвърли събеседникът й. — Нещастен случай. Натъкна се на куршум. Ясно?

Вместо отговор Амалия здраво го изрита между краката. В предишния си, цивилизован живот никога не би си позволила подобно нещо, но затова пък резултатът надмина всички очаквания. Лъже-Роулинс се преви надве и зави от болка, като не забравяше от време на време страховито да ругае.

— Къде са другите?

— Другите?

— Ами да, от вашата банда.

— Нямам понятие. Не ми се отчитат. На мен Стария Хю ми заповяда да стоя тук, затова пазя, да не би да се появи някой.

— Стария Хю — това шефа ви ли е?

— Съобразяваш — с насмешка промълви бандитът и отново получи ритник между краката, но този път от Били Куршума.

— Как му е името?

— Казах ти: Стария Хю, но ти все едно няма да се добереш до него.

— А фамилията му?

— Не знам.

— Лъже — каза Били на Амалия.

— Най-вероятно — съгласи се тя. — Какво търсите?

— Камъните — изхриптя бандитът. — И изобщо, нищо повече няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш и още как! — Амалия насочи дулото на уинчестъра между краката му. — Какво ви каза Джими Роулинс, преди да го убиете?

Бандитът се колебаеше. Амалия спокойно запъна петлето. Оставаше само да натисне спусъка и…

— Добре, добре! — разбърза се бандитът. — Даде ни адреса на онова момиче. Приятелката на Пърси Бел.

— Продължавай — ободри го Амалия.

— Казва се Мери. Мери Дезмънд. От Остин е.

— Адресът?

— Улица „Свети Патрик“, номер 13.

— Лъжеш — равнодушно рече Амалия.

— Кълна се в Бог! — закрещя бандитът. На челото му избиха едри капки пот.

— Има такава улица в Остин — неочаквано се намеси Били. Амалия се обърна към него. — Вярно, че там живеят само бедняци, и освен това…

Но не успя да се доизкаже — бандитът с всичка сила го удари по главата с камъка, който държеше в ръка. После Лъже-Роулинс ритна с крак по земята и успя да метне пясък очите на Амалия. Докато тя ги търкаше, бандитът с умопомрачителна ловкост се метна зад ъгъла, скочи на коня си, който нашите следотърсачи не бяха даже забелязали, и препусна с бясна скорост.

— Били! — щом Амалия отново прогледна, първата й работа беше да се спусне към другаря си, който лежеше на земята. — Жив ли си?

— Май да — изсумтя ирландецът, разтърсвайки глава и гледайки с омерзение камъка, който го беше ранил. — По дяволите, ама здравата ме цапардоса!

Щом си спомни за бандита, Амалия бързо се обърна. Лъже-Роулинс се отдалечаваше със скоростта на вятър. Амалия взе уинчестъра.

— Ако стреляш в гърба на някого — каза суеверният ирландец, — рано или късно друг ще те застреля в гърба.

— А ако не стреляш — не се съгласи Амалия, — пак може да те застреля в гърба.

Тя вдигна пушката и стреля. Видяха как конникът се залюля на седлото и падна от коня. Кракът му се закачи за стремето и изплашеното животно го повлече по камъните.

— В края на краищата, самият той искаше да те застреля в гръб — обобщи Били, свивайки рамене. После се изправи, изтупа дрехите си и нахлупи шапката си. — И какво, сега да идем до Остин?