Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (42)

3.

Познавах Стив и не отроних нито дума, докато не излязохме от града. Той се мръщеше, разглеждаше следите по пътя и от време на време си напяваше под носа нещо нечленоразделно. Следвах го като сянка и само понякога досадено свивах рамене. Добрата мисис Родригес ми беше дала дрехи на мъжа й, за да мога да се придвижвам в що-годе приличен вид, без да смущавам гражданите с мъжествената си голота. Освен това жената на шерифа ми беше дала и стария му револвер, и даже ме целуна за сбогом. Е, по бузата. За съжаление мъжът й беше много по-тесен в раменете от мен и изобщо се отличаваше с крехко телосложение, така че не се чувствах особено добре в дрехите му. Единственото, което ме утешаваше, беше държането на Стив. Не се съмнявах, че е открил нещо, което ще ни помогне да намерим негодяите, излагащи достойните хора — в това число и мен, вашия покорен слуга — на всеобщо посмешище. В очакване на този момент аз даже отрано заредих револвера си.

Свърнахме от пътя и започнахме да си пробиваме път през някакви бодливи храсталаци. Взе да прикапва дъжд, конят ми едва не беше ухапан от змия, но бях готов да търпя и по-големи неприятности, само и само да имам възможност да си отмъстя на Малоун и на неговия безименен съучастник, дето се обличаше в женски дрехи.

Но ето че гъсталакът остана зад нас и излязохме на някаква камениста пътека. Колкото и да се мъчех, не можех да видя на нея и една следа.

— Мислиш ли, че Били Малоун е минал оттук? — попитах със съмнение.

— Уверен съм — изсумтя Стив.

— Защо?

— По този път можеш да стигнеш до Арчър, а в Арчър е Пит Хамилтън — обясни Стив.

— Разумно — съгласих се аз.

Стив ме изгледа.

— Само, за Бога, Ридж, не прави необмислени движения.

— Няма — обещах аз, премествайки колта в лявата си ръка. Дясната, която Лъже-Хари беше пробил с ножа си, адски ме болеше.

Не успях дори да си завърша изречението, когато над ухото ми изсвистя куршум. Мигновено скочих от коня.

— Малоун! — развиках се аз, излязъл от кожата си. — Ще те убия!

Нещо силно ме блъсна в корема. Вече бях решил, че съм получил куршум в червата, но не беше така. Подлецът ми беше прострелял колана.

— Да не си загубиш гащите! — подигравателно викна Били, същият и Лъже-Хари, от засадата.

— Ридж, не стреляй! — излая Стив, а след това изведнъж заговори със съвсем друг тон и направо не можах да му позная гласа — Амалия, не стреляйте, това съм аз, Стив Холидей! За Бога, не стреляйте!

— Амалия? — леко сащисан, попитах аз. — Какво означава всичко това?

— Сега ще видиш — каза Стив. — И те предупреждавам, ако се опиташ да стреляш, ще те гръмна на място.

От един голям сив камък се отлепи фигура в зелена рокля и тръгна към нас. Били Малоун вървеше след нея, държейки нас двамата със Стив на прицел. Във всяка ръка държеше по един револвер.

— Мисис Дюпон! — извика Стив. — Господи, вие сте цяла и невредима! А вече мислех, че никога няма да ви видя.

Били се ококори.

— Мисис? Що за…

— Замълчи за малко, Били — високомерно го прекъсна зелената рокля. — Господи, това си ти, Стив! Какво търсиш тук? Имай предвид, че не смятам скоро да ти ставам клиентка, така че напразно си се старал.

— Не — промърмори Стив, — аз не… Тоест… Полковник Ричардсън ми поръча да ви открия и тръгнах по следите Ви, мисис…

— Просто Амалия, без фамилии — каза девойката с кафяви очи. Оказа се, че все пак е девойка, и то много красива. — А кой е този с теб?

Реших, че е дошло време да се намеся. Прибрах револвера си и Били Малоун също свали оръжието си, местейки недоверчив поглед между участниците в тази среща.

— Казвам се Риджуей Стил, мадам — представих се аз. — Професионален играч съм. Запознахме се със Стив при доста интересни обстоятелства.

— Когато сигурно си е загубил топките на карти — изсумтя невежата Били. — Но защо този тип те нарича Амалия, Емилио?

— Защото всъщност съм Амалия — обясни въздушното създание, докато очите му проблясваха (цветът им наистина беше като на шампанско). — Ти какво, Били, не разбра ли? Момиче съм. Просто ми се наложи да се… ъ-ъ… преоблека.

— По дяволите! — възкликна с досада младият бандит. — Не, това просто на нищо не прилича!

След което се отдалечи от нас и, напълно разстроен, се отпусна на един камък. Видът му изразяваше пълно отчаяние.

— Били — каза със смях Амалия, — какво лошо има в това?

— Нищо — обидено отвърна бандитът, — съвсем нищо! Всичко е наред, съвсем! А аз, глупакът, си мислех: най-после имам истински приятел, с който мога да си поговоря от сърце… А ти, както се оказа, си ме лъгала!

— Били — сериозно каза Амалия, — честна дума, не исках. Просто не знаех как щеше възприемеш това… ами… че съм нещо съвсем различно.

— Ей Богу — намесих се аз, — просто не разбирам другаря Ви, мисис. Що се отнася до мен, например, аз съм просто щастлив, че се оказахте жена.

Все едно в потвърждение на моите думи, гащите ми, чиито колан беше прострелял Били, взеха заплашително да се свличат надолу. Но аз успях да ги вдигна, преди катастрофата да беше настъпила, и бодро продължих:

— Макар че в салууна едва не ме простреляхте, а съвсем неотдавна… даже не искам да си спомням.

— Според мен, няма от какво да се срамувате — заяви събеседничката ми с най-сладката усмивка на уста. — Имате прекрасна фигура, така че се представихте пред мен в най-благоприятна светлина.

Кълна се, винаги съм мислил, че не си гълтам лесно езика, но от това изявление на младата лейди все пак се стъписах.

— Наистина ли? — успях само да проблея аз.

— Да — потвърди Амалия и се обърна към другаря ми. — Да се върнем към нашите работи, Стив. Надявам се, че когато си тръгвал, Робърт е бил вече добре?

— Робърт оздравява — доложи Стив. — Докато се върнете в Арчър, вече трябва да е свеж като краставичка.

— Това е добре — рече Амалия. — Били! Какво ти е, в края на краищата?

Били седеше, цупеше се и приличаше на малко момченце, на което са му взели любимата играчка. Амалия и Стив се спогледаха.

— Извинете, джентълмени — каза лейди тихо. — Трябва да поговоря с него, а вие засега идете на пътя и гледайте да не се появи някой. Ние с Били натворихме достатъчно дела и не искаме излишни неприятности.

— Слушам, мем! — отвърнах аз, потискайки силното си желание да изкозирувам.

Ние със Стив се върнахме на пътя, а Амалия отиде при Били, прегърна го през раменете и взе да му шепне нещо в ухото. Гледах ги с неволна завист.

— И все пак — рекох — не го разбирам това момче.

— Има много неща на света, приятелю Ридж, неподвластни на никаква философия — отвърна Стив.

— Не разбрах.

— Това е Шекспир — укорително промълви Стив. — „Хамлет“. Велика пиеса за това, че всичко е сън, и то много лош сън.

— Не обичам сънища — признах. — То аз и никога не сънувам.

С крайчеца на очите си забелязах, че Амалия и Били вече се приближават към нас. Момъкът беше съсредоточен и мрачен, а девойката беше съвършено спокойна.

— Всичко наред ли е? — попита Стив.

— Страхотно! — изсумтя Били.

Той подсмръкна и добави:

— Ти, такова, извинявай, че тогава в салууна ти раних ръката. Просто веднага разбрах, че търсите нас.

— Наистина — оживи се Стив, — мислех, че вас, Амалия, са ви убили. Когато разузнавах следите ви в Ларедо, ми се стори…

— В подходящо време, Стив — каза Амалия с ослепителна усмивка, — ще ви разкажа за моите приключения. Честна дума.

— Ние с Ридж здравата се натичахме — честно каза Стив. — Добре, че сега вече всичко свърши.

— За съжаление — тихо рече Амалия, — всичко тепърва започва. Нали, мистър Стил? Всъщност, как е истинското ви име?