Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (11)

1.

Беше красива. Много красива, помисли си той. Такива светли коси не беше виждал у никоя от жителките на Ларедо, а тях ги знаеше наизуст. Жените тук бяха смугли и чернокоси, гръмогласни и самоуверени. Както, впрочем, и болшинството от мъжете. Тази беше различна и от нея миришеше различно — на мед и теменужки, въпреки дългия път, който я бяха принудили да измине. Кожата й беше светла, почти недокосната от загар. А може и просто да беше пребледняла от загубата на кръв след раняването. Все едно, помисли си Франсиско, даже така, както лежеше на кушетката с разпуснати коси и затворени очи, без да дава признаци на живот, определено си струваше триста и петдесетте долара, които баща му плати за нея.

Не знаеше как се казва, но това нямаше значение. Тук, в този известен на всички в Ларедо дом с червени щори, тя щеше да се отзовава на името, което й дадат. А ако не го направеше, толкова по-зле за нея. Франсиско се ухили и я попипа. Ех, каква кожа, топла и гладка, направо копринена! В този момент непознатата извърна глава и отвори очи.

Франсиско онемя. Такива очи не беше виждал никога. Бяха кафяви, но заради танцуващите в тях златисти точки изглеждаха кехлибарени, и той не разбра веднага, че с тях го гледаше неговата смърт.

— Сбогом, Франсиско — каза непознатата на английски.

Докато я беше разглеждал, тя беше успяла незабелязано да разкопчае кобура на кръста му и да измъкне колта. За част от секундата Франсиско не вярваше, че ще стреля. Самата мисъл, че него, Франсиско Санчес, могат да го убият просто ей така, със собственото му оръжие, в собствения му дом, в този незабележителен с нищо топъл януарски ден, му се струваше смешна. Това просто нямаше как да се случи!

— Какво си намислила, а? — попита той с пресипнал от ярост и изненада глас и я хвана за ръката.

Зад червените щори избухна ослепителен пламък. Изстрелът отхвърли Франсиско назад. Той падна по гръб, а лейди Смърт с пъргаво скочи на крака, метна се към вратата, заключи я и я прегради с ниско шкафче.

Франсиско лежеше на пода и слабо стенеше. Куршумът беше попаднал в корема му и когато Амалия (защото смъртта се казваше точно така) го погледна, й стана ясно, че дълго ще се мъчи, докато Господ не се съжали да го прибере. Беше искала само леко да го рани, но той беше отклонил ръката й и сега му се налагаше да умре. Все пак тя не мисли дълго за това. Вместо това завъртя барабана на колта и се убеди, че от шест патрона в него са останали пет. Лявата ръка я болеше от скорошната рана, но се надяваше, че дясната няма да я подведе. Зад вратата се чуха шум и тропот.

— Сеньор!

— Сеньор, какво става?

— Отворете, в името на Бог!

Нечии плещи налегнаха на вратата и тя затрещя. Амалия се прицели и изпрати в процепа няколко куршума на нивото на гърдите. Зад вратата се чуха приглушени вопли и после всичко стихна.

Разтвори щорите и се надвеси през прозореца. Втори етаж, но наблизо расте дърво, възлесто и разклонено. Качи се на перваза и скочи на дървото, докато вратата вече поддаваше под новите удари, които се сипеха по нея.

Издирайки ръцете си, с изтръпнало от болка ляво рамо Амалия се спусна и хукна на улицата. Отстрани изскочи портиерът на къщата с червените щори и размаха ръце. Без да се замисля, Амалия го свали със следващия изстрел и продължи да тича. Вече нямаше нито един патрон.

Препускаше като луда. Сърцето й подскачаше, в ума й се въртеше само: „Бягай, бягай, бягай!“

Пред салууна с лаконично название „У Хосе“ някакъв човек с висока шапка тъкмо отвързваше пъстър кон. В сянката седеше момче без крака с дървена чашка за подаяния и гледаше с нескрито удивление неизвестно откъде появилата се блондинка. Петнистият кон риеше земята с копито и недоволно тръскаше глава с дълга грива. Амалия обичаше конете и разбираше от коне. Веднага съобрази, че това животно със стройни крака, въпреки смешната си окраска, е превъзходен бегач.

Стопанинът му дори не успя да разбере как незнайно откъде появилият се ураган, който приличаше на жена само с по лицето и по прическата, се озова на коня му. Ритник в гърдите и човекът с високата шапка падна в прахта, докато Амалия с всички сили препусна по пътя, който водеше в Сан Антонио.

Беше 4 януари 1881 година.