Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (21)

11.

Глен се върна след около час и съобщи, че конят на убиеца е свърнал към големия път, където следите му се губят. Шерифът избухна, навика „индианския следотърсач“ и, след като се успокои малко, увери двамата Ричардсън, че ще направи всичко, за да залови убиеца на Пърси Бел.

Две прислужнички почистиха стаята, Стив Холидей докара ковчега и приятелите на Ричардсънови се изредиха да се простят с убития. Болшинството от тях бяха дошли само от уважение към стопаните, тъй като Пърси на практика беше почти непознат в по тези места. Независимо от това, да се простят с него дойдоха Франсис Грант, кметът, неговият син Пиърс, аптекарят Монтеро, Арабела Хармъни с майка си, някаква си мисис Прескът от Арчър, доктор Хейли, Джек Донован (брат му Ричард беше зает и не можеше да остави ранчото), началникът на пощата Хуарес и други. На следващия ден след опело в църквата Пърси беше погребан на малкото гробище на Арчър. Когато Стив Холидей започна да хвърля пръст върху ковчега, закапа дъжд и хората малко по малко се разотидоха. Двамата Ричардсън и Амалия се върнаха в ранчото вече под проливен порой.

— Лош братовчед му бях — неочаквано каза Робърт.

— За какво говориш? — изненада се полковникът.

— За Пърси. Какво направих за него, докато беше жив? Нищо. А сега е убит, и то в моята къща, под носа ми, пък аз даже не знам за какво.

— Остави! — пламенно възкликна полковникът. — За нищо не си виновен. Пърси си беше безделник, пройдоха и нищожество. Винаги търсеше на баницата мекото и така и не разбра, че за всичко трябва да се плаща.

— Не можах да му помогна. Бях длъжен поне да опитам.

Видимо, тази мисъл беше тормозила Робърт цял ден.

Вечерта, както обикновено, Чикита дойде при Амалия, за да среши косата й.

— Кажи ми — рече Амалия, — ти сигурно всичко знаеш… Шерифът дали е открил някого?

— Не — поклати глава Чикита. — И едва ли ще търси.

— Защо мислиш така? — оживено попита Амалия.

— В градчето се говори…

Момичето замълча и на Амалия се наложи да я окуражи.

— Говори се, че господарят е убил братовчед си.

— Робърт? — Амалия беше поразена. — Но защо да го прави?

— О — каза важно Чикита, — предния път те здравата се бяха скарали заради мис Арабела. Сеньор Бел я нарече въртиопашка, а господарят… т.е., сеньор Ричардсън, едва не го наби и му каза да се маха.

Следващият ден, 19 декември, беше неделя. Амалия беше в стаята си, когато отдолу се чу шум. Тя изтича по стълбите и видя почервенелия като рак Робърт, който съсредоточено обуваше ботушите си за езда, и Джон, на когото трепереха устните. Влезе полковникът — беше яздил до каубойския лагер — и хвърли камшика си в ъгъла. Ричардсън-младши дори не го забеляза.

— Какво става, Боб? — попита чичо Чарли.

— Какво става ли? — вдигна глава Робърт. — Ами това, че тоя… тази гад Пит Бандита мисли, че аз съм виновен!

Той хукна навън, като тръшна вратата.

— Боб! — викна полковникът.

— Аз ще го спра! — бързо каза Амалия и се завтече след Робърт. Беше видяла, че взема револвер със себе си.

Шерифът седеше в салууна „У Джо“ и разговаряше с хората си. Край другите маси бяха насядали, като си приказваха и се смееха, каубои и местни пияндета. Фрейзър, килнал шапка на тила си, непринудено събираше залози в ъгъла. Когато Робърт влезе, разговорите стихнаха и настъпи внезапна тишина.

— Знаеш ли какъв си ти, Пит? — спрял до масата на шерифа, попита Ричардсън. — Ти си мерзавец!

Лицето на Пит Бандита се наля с кръв и той се изправи.

— Знаете ли, сър, на никого не позволявам да ме обижда безнаказано. Може би ще обясните какъв ви е проблемът?

— Ти ли пускаш слухове, че аз съм бил прерязал гърлото на Пърси? — викна Робърт, настъпвайки към шерифа.

Искаше да извади и колта, но братята Донован, за щастие, се оказаха наблизо. Те го хванаха за ръцете и го издърпаха назад. В този момент дотича и Амалия. Беше й се наложило да се преоблече в дрехите за езда и заради това не беше успяла да настигне Робърт.

— Спокойно, Боб, спокойно! — каза Джек и измъкна от Робърт револвера.

— Боб — добави Амалия, щом се приближи към него, — така няма да докажем нищо.

— Това копеле смее да обвинява мен! — развика се Робърт. — Този вонящ бандюга, дето се откупи, като предаде де когото можеше, и дето отдавна е време да го обесят… Какво ме зяпаш, Пит? Всичко знам за теб, разбра ли! За всичките ти мръсни дела знам! Няма да оставя това така!

Шерифът пребледня и се пресегна за колта, но размисли, сви рамене и седна на мястото си.

— Хлапето не е на себе си — каза той на Хамилтън, който кимна важно.

Братята Донован изкараха Робърт навън.

— Боб, какво ти става? Опомни се! — увещаваше го Ръсел. — Заради някакви сплетни…

— Пуснете ме най-сетне! — излая Робърт и отблъсна приятелите си.

— Ти си пиян — заяви авторитетно Ръсел.

— Не съм близвал и капка! — възкликна предизвикателно Робърт. — Върни ми колта!

— Вие ще го наглеждате, нали? — обърна се към Амалия Джек. — Никога не съм го виждал такъв.

— Ще го наглеждам — отвърна тя почти беззвучно. — Да вървим, Робърт!

Джек Донован върна колта. Ричардсън намръщено изгледа оръжието си и го пъхна обратно в кобура.

— Хубаво — промърмори той.

Амалия го взе за ръка и го поведе. Той стъпваше тежко, като човек, сломен от непосилна мъка.

— Те ме подозират, Емили! — оплака се младежът. — Боже мой! Трябваше все пак да забия един хубав юмрук на шерифа. Не трябваше да се разкисвам така.

Юмруците не са най-добрия начин да докажеш невинността си, помисли си Амалия, но не каза нищо.

— Най-противното от всичко е, че го убиха в моята къща — продължаваше Робърт, докато мрачно си гледаше в краката. — Някакъв кучи син просто е влязъл и…

Гръмна изстрел и на куртката на Ричардсън разцъфна червено петно. Краката му се подкосиха и щеше да падне, но в последната секунда Амалия го прихвана под мишниците и го изтегли зад ъгъла на аптеката. Сама не разбираше откъде й придойде такава сила. Втори куршум се удари в стената съвсем до тях. Амалия предпазливо подаде нос от укритието им, но не видя нищо, което не беше удивително, като се има предвид, че човек не може да гледа с носа си. Щом се осмели, тя се подаде по-навън, но забеляза само нечия сянка от другата страна на улицата. Сянката помръдна и изчезна.

— О, боже… — изстена Ричардсън.

— Ще ви заведа при доктора!

— Не, не! — решително махна с глава Ричардсън. — При гробаря!

— Не е ли рано? — усъмни се Амалия.

Но по лицето на ранения личеше, че едва се държи на краката си, и тя го повлече към Стив Холидей. Слава богу, че магазинът на познавача на Шекспир се намираше само на няколко крачки.

Камбанката на вратата звънна. Амалия вкара Ричардсън в магазина и си пое дъх.

— Стив! — завика тя с пълно гърло. — Стив!

Очите на котарака просветнаха в тъмнината и я уплашиха почти до припадък. Амалия притисна ръка към гърдите си. Сърцето й подскачаше като на бягащ от ястреб заек.

— Сти-ив!

На пода в магазина лежеше купчина дъски, а в ъгъла стоеше проста продълговата маса. В стаята нямаше никакви други мебели. Поддържайки Ричардсън, Амалия го поведе към вратата на вътрешното помещение.

— Стив! — вече направо закрещя Амалия, защото усещаше, че всеки момент ще се побърка.

В другата стая нямаше нищо, освен стоящ на поставка ковчег, пълен със стърготини, и паянтов стол с поставен на него леген с вода. Поради липса на по-добро място, Амалия сложи Ричардсън да седне на ковчега.

— Какво има? — недоволно попита гробарят, влизайки през другата врата, която очевидно водеше към задния двор. Оглеждаше Амалия и спътника й с явно неудоволствие.

— Стив — изтърси тя, — раниха Робърт!

— Кога?

— Току-що, на улицата.

— Кой?

— Не знам. Криеше се зад ъгъла на къщата.

— Ясно — каза Стив и изведнъж се опомни. — Ей, не ми цапайте кревата!

— Какъв креват? — озадачи се Амалия.

— Този — гробарят посочи ковчега. — В него спя.

Амалия почувства как в главата й се завъртя неописуема въртележка. Да, такова нещо на Шекспир със сигурност не би му хрумнало…

— Ранен е — каза тя. — Трябва му лекар…

— Аз съм по-добър от всякакъв лекар — изсумтя Стив. — Е, да видим какво му е…

„Какво“-то се оказа куршум от уинчестър.

Стив превърза ранения, а Амалия, на която хрумна неочаквана мисъл, изтича обратно в салууна.

Шерифът седеше на мястото си. Зад бара Пиърс Грант оправяше сметките.

— Извинете, Пиърс, шерифът Хамилтън да е излизал? — попита Амалия, като се приближи към него с бързо наместена обаятелна усмивка на лице. — Примерно за последните петнадесет минути.

— Не — отвърна важно Пиърс. — Занесох му нова бутилка, никъде не е мърдал.

— А хората му?

— Седяха си на местата — каза Пиърс и сви рамене. — А какво е станало?

— Нищо — каза Амалия. — Благодаря.

Значи, там, на улицата, не е бил Пит Бандита. И Амалия се хвърли да търси братята Донован. Тях ги познаваше по-добре от останалите, а между другото трябваше някой да извести полковника, че Робърт е ранен.

Джек беше в пощата — говореше на испански с началника Хуарес. На масата Ръсел съчиняваше писмо, като от усърдие заедно с перото топеше в мастилницата и пръстите си.

— Джек — развълнувано каза Амалия, — случи се нещастие! Робърт е ранен.

Джек отвори уста. Ръсел направи мастилено петно на листа и изруга.

— Робърт? Кога?

— Току-що. Някой искаше да го убие. Стреляха по него.

— Шерифът — заяви Ръсел мрачно.

— Не, той не е излизал от салууна, проверих. Трябва да съобщим на полковника в ранчото, трябва да пренесем там Робърт и… не знам какво да правя!

Братята се развълнуваха, разтичаха се, задрънкаха с шпори. Ръсел се втурна към ранчото, Джек застана на пост край магазина на гробаря, където се върна и Амалия. Робърт беше в безсъзнание и тя реши, че е много зле. По нейно настояване все пак извикаха доктор Хейли и той, щом погледна пациента, заяви, че му дава най-много два дни.

Полковникът пристигна с кола, в която внимателно пренесоха ранения и го откараха в ранчо „Есмералда“. Дойде шерифът, увери сломения от мъка полковник, че ще се постарае да намери и накаже виновниците, и си тръгна.

Къщата потъна в здрач. Амалия седеше в гостната и си хапеше пръстите. Чичо Чарли влезе и седна на дивана.

— Струва ми се, че утре заминавате? — наруши мълчанието той. — Извинете, покрай всички тези събития съвсем ми излетя от главата.

— Не — каза Амалия със странен глас. — Никъде няма да ходя. Първо искам да разбера какво става тук.

Полковникът я погледна удивено.

— Много съм ви признателен — каза той, — но какво бихте могла да направите?

Той помълча малко.

— По тукашните места понякога стават такива неща, от които външни хора е по-добре стоят настрана.

— Добре ли охраняват Робърт? — попита Амалия.

— Поставих наши хора около къщата. Номерът, който ни извъртяха с Пърси, няма да мине втори път. Самият аз спя в съседната стая. За всеки случай.

— Знаете ли — каза Амалия, — не мога да се отърва от чувството, че всичко, което стана, по някакъв начин е свързано с Пърси.

— Аз също — кратко отвърна полковникът.

— Имате ли някакви догадки?

— Никакви. Честно ви казвам, Емили, нищо не разбирам. Робърт и Пърси нямаха нищо общо помежду си.

Амалия се реши.

— Пърси Бел имаше ли някакви приятели? Някой беше ли наясно с неговите работи?

— Той спомена само едно име — намръщи чело полковникът. — Джими Роулинс, собственик на ранчо. Но на мен това нищо не ми говори.

— Може би някой от каубоите познава този човек? — предположи Амалия. — Щом има ранчо… Не бихте ли могъл да ги попитате?

Полковникът я погледна замислено.

— Ще опитам. — Той тежко се привдигна и тръгна към вратата. — А вие какво искате да предприемем?

— Не знам още, но ми се струва, че няма да е лошо да открием Роулинс.

На другата сутрин пред Амалия застана дребен вакеро, усмихнат и вежлив. Казваше се Ернесто Салазар и твърдеше, че знае къде се намира ранчото на сеньор Роулинс — на югоизток от Сан Антонио.

— Можеш ли да ме заведеш до там? — попита Амалия.

Салазар се усмихна и се поклони. Гордееше се, че му се е паднала честта да съпровожда такава красива сеньорита.

Амалия се преоблече в мъжки костюм за езда, обу високи ботуши, взе със себе си оръжие и стисна ръката на полковника. Обеща му да се върне не по-късно от седмица.

— Може би ще успея да разбера какво става — рече тя. — Във всеки случай, струва си да опитам. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Пърси се е занимавал с някакви тъмни дела, и за това са го убили.

Полковникът кимна.

— Добре — каза той. — Ще ви бъда благодарен, ако разберете нещо. Само не се задържайте.

Амалия се качи на седлото и последва Салазар.

Отминаха Арчър и се заизкачваха по тесен прашен път. Слънцето светеше ярко в небето. Докато пресичаха руслото на пресъхнал ручей със скорост примерно тридесет километра в час, ги настигнаха куршуми, които летяха със скорост триста метра в секунда, т.е., повече от хиляда километра в час, така че, много ясно, конниците нямаше как да ги избегнат. Салазар се завъртя в седлото и рухна на земята. Кракът му заседна в стремето и изплашеният му кон го повлече по камъните.

Това беше последното, което Амалия видя, преди да я застигне вторият куршум.

Две сенки се наведоха над окървавената русокоса девойка, която лежеше на земята.

— Още е жива… — отбеляза първата.

— Беше ни наредено я убием — изръмжа втората.

— Хубаво момиче — въздъхна първата. — Ама видя ли как улучих дребосъка? Точно между очите.

— Празни приказки — хладно възрази втората. — Довършвай я и да се махаме.

Амалия чуваше всичко, което говореха, но не можеше да помръдне. Собственото й тяло внезапно беше станало неповратливо, изпълнено с болка, и в същото време чуждо и далечно. Струваше й се, че е на път да се превърне в безплътен дух, но, странно, това почти не я вълнуваше. Първата сянка насочи към нея пушка и… я наведе надолу.

— Блондинка… — мечтателно провлачи сянката. — За пръв път виждам такава коса. А ти?

— На теб какво ти влиза в работата? — озъби се втората.

— Ами просто… — каза първата. — Как мислиш, колко ще ни дадат за нея в бардака?

— Защо питаш? — разтревожи се сянка номер две.

— За същото. По десетачка на всеки, кое му е справедливото? А ако я продадем, ще вземем поне сто долара.

— На тях няма да им хареса, Педро. Нали не за това ни наеха.

— Че какво? Кой ще разбере? Ще я продадем и…

— Направо в Арчър? — ухили се втората сянка. — Ама и ти си един!

— Защо пък в Арчър? — разсъдително възрази сянката Педро. — Санчес в Ларедо държи първокласен бардак. Оттам тя никога няма да избяга, а ние ще вземе за нея пари. Всички знаят, че Санчес плаща добре.

— Ама тя е полумъртва, Педро. Къде ще я мъкнем?

— Ще извикам жена ми, Роза. Тя ще я излекува. Помисли си само: ами ако вземем за нея двеста долара? Такива пари!

— Ще ги делим поравно — дрезгаво поиска втората сянка.

— На три — упорито възрази първата. — Иначе Роза нищо няма да направи. Знаеш, че е ревнива като дявол. А ония няма защо да знаят за тази работа. Как ти се струва?

— Добре, нека да е на три — въздъхна втората сянка. — Викай я твоята Роза.