Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (29)

7.

Същия тоя ден вечерта Били слезе от коня си на главната улица на малко селце, долепено към подножието на планината. Тези земи някога бяха принадлежали на Мексико и повечето от жителите тук бяха мексиканци — смугли, чернооки и чернокоси. Между бедните къщички с тръстикови покриви се разхождаха пъстри кокошки, няколко деца с увлечение играеха в калта. Били подсмръкна и се обърна към най-голямото от тях, което се изненада колко добре светлокосият гринго говори техния език. Били Малоун наистина знаеше испански не по-зле истински мексиканец.

Размениха няколко изречения и Били разбра всичко, което му беше нужно. Не, в селцето няма шериф, защото няма нужда. Стрелците на коне, в чиито задължения влизаше поддържането на реда, не се били появявали по тези места сто години, ако не и повече. Вярно, преди два часа пристигнали някакви непознати от Ларедо, но съвсем не приличали на блюстители на закона. Казали, че търсят някакъв човек, който бил задлъжнял на сеньор Санчес.

Били смръщи чипия си нос. Беше чувал за Санчес — негов беше най-добрия бардак в Ларедо, но не си беше имал никаква работа с него, поне до този момент. Затова попита само дали в селцето има кръчма, и момчето му предложи да му я покаже срещу някой цент.

Изобщо, селцето беше мъничко и детето можеше спокойно само да му опише пътя, но Били Малоун не беше скъперник. Той позволи да го съпроводят (на тридесет крачки, не повече), връчи монета на момчето и на възхитения му въпрос дали шпорите на сеньор кабалерото не са сребърни, разсеяно отвърна, че може и да са, но той самият не знае дали е така. Щом слезе от коня и го завърза за коневръза, Били кой знае защо оправи револверите в кобурите им. Влезе в помещението и се позабави на прага, за да има възможност да огледа всички вътре.

Компанията, която се разполагаше между облак миризлив дим от евтини пури, висящ под тавана, и оплют под, напълно устройваше Били. Нито един шериф, нито един шпионин, който можеше да се окаже по-опасен и от шериф. Малкото помещение беше претъпкано и, ако се съди по това как тичаше между масите единствената прислужница, не й се беше случвало често да посреща толкова много народ. Двама мургави кабалеро, в краката на които лежеше чувал, пълен с нещо като зеле, мълчаливо поглъщаха твърди бифтеци. Малко по-нататък, насядали край най-голямата маса, шестима души играеха покер с омазани карти. Двама се бяха опрели о стълба, който подпираше ниския таван, и пушеха. Разговорите, смеха и виковете не замлъкваха дори за миг.

— Казвам ви, всичко това са лъжи! — обяви дебел мексиканец с войнствено завити нагоре мустаци. — Никой човек не може да направи такова нещо, ако ще и самият дявол да му помага!

Докато обясняваше, неговият партньор погледна в картите му и, без да се колебае, хвърли на масата десетка каро.

— Сам видях труповете им — многозначително отрони друг, висок и слаб, с два белега на дясната буза. — И е съвсем сигурно, че го е направил именно той, Гилермо Куршума. Първо довършил шерифа и семейството му — всемилостивият Бог да приюти душите им! — а после се разправил с приятелите на шерифа, ония жалки виджиланти.

— Така им се пада! — изкряка ниският му съсед с тлъсто, лъщящо от пот широко лице. — Няма да бесят повече бедните конекрадци! Твой ред е, Гарсия.

Били слушаше разговорите на мексиканците с вял интерес. Толкова беше свикнал с приказките за подвизите си, че те вече не предизвикваха в него никакво изумление.

Но Гарсия, дебелият мексиканец с мустаци, го забеляза и бързо бутна с крак под масата човека с лъщящото лице. А той беше не друг, а самият Голям Доминго, главатаря на бандата, която търсеше Амалия.

— Гледай, Голям! — полугласно каза Гарсия.

Доминго, на който тъкмо му беше потръгнало, недоволно се намръщи, като реши, че партньорът му иска просто да му отвлече вниманието.

— До вратата! С червената куртка — отново го побутна мустакатият.

Доминго извърна глава. В очите му светна искрица интерес.

— С червената куртка? — леко разтягайки думите, промълви той. — Чакай… Санчес май казваше, че била облечена с червена куртка.

— И че носи мъжки дрехи — добави Гарсия. — Ей богу, тя е!

С изострения си нюх на аутсайдер Били усети, че е привлякъл нечие внимание, но реши, че просто хората, които разговаряха за подвизите му в това задимено помещение, са го познали. Но той съвсем не искаше бъде разпознаван. Искаше спокойно да се добере до Арчър и без никакви пречки да утрепе Пит Бандита. Затова нахлупи шапката си по-ниско на челото и се отправи към единственото свободно място, което беше тъкмо до масата на играещите.

— А, не — измърмори Доминго, — струва ми се, че това е мъж.

Бандитите се спогледаха. Картите мигом бяха забравени и съучастниците се събраха по-близо един до друг.

— Но е с червена куртка — многозначително рече Гарсия.

— Пък и, в края на краищата, може да е затъкнала отпред в гащите си някакво парче плат, за да изглежда като мъж — добави друг от бандитите.

Посипаха се шеги, които Доминго прекъсна с раздразнение.

— Какъв кон язди? — попита той. — Хорхе, иди да разбереш.

— Според мен е тя — настояваше Гарсия.

Хорхе се върна и доложи, че непознатият (или непознатата) има сив кон на бели петна.

— Момчето в Ларедо каза, че конят не бил бял или черен — размишляваше на глас Доминго. — Значи, може да е бил сив.

Били, до който прислужницата най-сетне се добра, й показа златна монета. Веднага му донесоха печен боб с месо и от местната текила, толкова силна, че напълно заслужаваше името си „скоросмъртница“.

— Не, това е мъж — измърмори Доминго. — Гледай го как лющи текилата!

Бандитите взеха да се оглеждат. Тези от тях, които не седяха около масата, се скупчиха зад гърба на главатаря и съсредоточено пъшкаха в тила му, слушайки всяка негова дума.

— Как да проверим? — промърмори Доминго. — Ей, слугинята!

Мърлявата особа, която изглеждане поне на четиридесет, макар че всъщност едва беше стигнала тридесетата си година, изслуша Доминго без изненада и отиде при Били. Бандитите видяха как тя игриво сложи пръсти на ръката му. Били обаче само я изгледа мрачно и прибра ръката си.

— Нищо чудно — изкоментира един от съратниците на Големия Доминго. — И аз не бих легнал с такова плашило.

Доминго му метна свиреп поглед. Хората му вече си позволяваха да му се смеят, а това е лош признак за един лидер. Неочаквано погледът му попадна на стария Фелипе, най-почетния член на бандата. Облегнат на стола си с отметната назад глава, той безметежно хъркаше с отворена уста. Неотдавна им беше помогнал да намерят тримата, които бяха докарали убийцата при Санчес. Фелипе беше направил гениалната догадка, че те сигурно ще се опитат да се приберат вкъщи по най-краткия път, и тъй като предположението му беше излязло вярно, сега имаше славата на мъдрец и едва ли не пророк. Доминго реши, че и сега старецът ще ги избави от затруднението, в което бяха изпаднали.

— Ей, Фелипе! — викна главатарят и го разтърси с всичка сила. — Събуди се!

— Не съм й вземал кокошките, лъже! — промърмори Фелипе насън и се опита да падне от стола.

Доминго яростно го затръска.

— Фелипе! Ставай!

— Къде, защо? — измърмори пияницата, но все пак отвори очи.

— Фелипе — повелително заговори Доминго, — по какво мъжът се отличава от жената?

Фелипе повъртя глава, прозина се сладко с цялата си уста (повече от половината му зъби ги нямаше), почеса побелялата си брада и накрая се взря в Доминго. Като видя зад гърба му ухилените физиономии на другарите си, той най-накрая съобрази, че му се подиграват.

— Защо досаждаш на стареца… — промърмори той. — По-добре питай Енрике, той по-добре ще ти обясни от мен.

Бандитите се разсмяха. Енрике, млад и строен, с големи черни очи, се считаше за най-непоправимия сърцеразбивач в бандата.

— Тебе питам, дявол да те вземе! — прохриптя Доминго и разтърси Фелипе.

— Добре де, човек вече не може и да се пошегува — обиди се пияницата. — Значи, по какво жените се различават от мъжете, така ли? Значи, жените…

Той отвори уста, като размишляваше съсредоточено, и накрая изтърси:

— Жените се страхуват от мишки!

— Това било, значи… — бавно каза Доминго и пак извика мърлявата прислужница. Тя се поколеба, но той й подхвърли сребърен долар, след което жената бавно кимна и изчезна.

— Сега ще видим — промърмори под носа си Доминго, докато потриваше ръце.

Били Куршума усещаше някакво напрежение във въздуха и нервите му бяха опънати. До него достигаха части от разговора, който се водеше около съседната маса: първо, тези мръсни мексиканци го зяпаха как пие текила, макар че за Били тази напитка беше като бира — не защото беше закоравял пияница, а защото притежаваше рядката способност колкото и да пие, никога да не се напива. После, доколкото разбра, играчите заговориха за жени и го загледаха някак неодобрително — сигурно защото беше отхвърлил авансите, които му даваше тази грозна старица. Дума да не става, Били обичаше жените (и те най-често му отвръщаха с взаимност), но не и такива като тази прислужница, която тъкмо се беше върнала и стоеше до него, като го гледаше с едновременно срамежлива и арогантна усмивка.

— Да ви донеса още нещо? — неприязнено попита тя.

Били показа чинията си.

— Още не съм си доял — кратко отвърна той.

— А — с неопределен тон провлачи тя. — Para usted, senor^[1]…

И с тези думи тя разтвори силно стигнатите си пръсти и хвърли в чинията на Били жива мишка.

Не се знае как би се държал на негово място някой друг, ако видеше в чинията си сиво, опашато и мустакато същество, бутащо носа си в парчетата недоядено месо, но фактът си е факт: Били скочи от мястото си и ужасно се развика. Неговият вопъл послужи като сигнал за Доминго и бандитите му, които се нахвърлиха от всички страни върху нещастния гринго и вкопчиха в него дузина ръце. Били опита да се съпротивлява и почти успя да извади револвера си, но му го избиха от ръката и оръжието се търкулна под масата. Някой хвърли върху него одеяло — раирано серапе — и той се замята, опитвайки се да го свали от себе си. Докато се сражаваше със серапето, Фелипе, който тичаше удивително пъргаво с кривите си крака, успя да донесе въже. Въпреки воплите на Малоун, въпреки проклятията му на испански и на родния му английски, от които се сви даже дима от пурите, Били беше увит в серапето със завързани ръце и крака, като някакъв овен, след което му натикаха парцал в устата. Мишката, която седеше в чинията, с ужас се пулеше на ставащото наоколо.

— Аха — каза доволно Доминго. — Хванахме те, красавице!

Лежащият като вързоп на пода Били Малоун издаде протестиращ хрип и в този миг мишката изцвърча и скочи от чинията. Даже мустаците й се бяха изправили нагоре от страх.

Вратата се отвори с ужасяващо скърцане и в рамката й се появи човек. Поразени до дъното на душата си, бандитите го гледаха с широко отворени очи.