Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (14)

4.

Машинистът на експреса Остин — Сан Антонио се казваше Франк У. Маккарти и сутринта на 11 декември още не знаеше, че му е писано да стане герой. Предците на Франк бяха шотландци и от тях той беше наследил икономичните движения, съобразителността — както по отношение на паричните въпроси, така и по отношение на всичко останало, както и умерената си страст към превъзходния ейл. Работодателите му го харесваха. Отнасяше се добросъвестно към работата си и беше известен с това, че влаковете, които управляваше, винаги пристигаха точно навреме. Затова, когато в гърдите му неочаквано се опря дулото на рязана двуцевка, първата мисъл на машиниста не беше за жена му, луничавата Еми, нито за петте му деца, които обожаваше. Докато бавно вдигаше ръце, той си мислеше, че едва ли ще успее да пристигне в Сан Антонио без закъснение, тъй като влаковият обир изобщо не влизаше в разписанието.

— Ей, ти, стой мирно! — изкрещя бандитът с рязаната пушка. Долната част на лицето му беше омотана с тъмен шал. — И без глупости, разбра ли?

— Разбрах, има си хас — изсумтя Франк и се спогледа с помощника си, когото също бяха заставили да вдигне ръце.

— Колко човека има в пощенския вагон? — попита вторият бандит с колт в ръката.

— Двама — неохотно отвърна Франк. Главата му трескаво работеше как да направи така, че бандитите по-скоро да се махнат и да стигне до крайната гара навреме.

— Оръжие имат ли?

— Пощальонът има пушка и… и…

Франк се запъна. Мозъкът му беше поразен от мисълта за специалния вагон, пълен с въоръжени мъже. Уви, те изобщо не знаеха за това, че влакът е нападнат. Ех, да имаше как да им го съобщи!

— Боб! Крис! — разпореди се вторият бандит, който явно беше главатар на разбойниците. — Заемете се с пощенския.

Бандитите, чакащи отвън, кимнаха и изчезнаха. Франк застена и се хвана за сърцето.

— Ей, старче, ти какво? — попита първия — Дръпни се оттам!

— Лошо ми е! — изхриптя Франк и, падайки напред, се изхитри да натисне с лакът сирената.

Разнесе се продран рев.

— Мамка ти! — развика се първия бандит. — Ей сега ще съжалиш за това, мръснико!

Той насочи към машиниста и двете дула на пушката си и в този момент бедният Франк наистина почувства как го стяга сърцето.

— Недей, Джо! — спря го главният. — Има пристъп, не виждаш ли? — А Франк наистина беше посивял. — Уплаши ли се, старче? Запомни: ние сме бандата на Неуловимия Сам! Отмести го настрани, Джо, и не му давай да шавне.

— Дай по-добре да го гръмна! — запъна се Джо, който отлично беше разбрал, че машинистът е искал да подаде сигнал на някого.

— Остави, не си струва…

В последния вагон, мъжете все така пушеха и играеха покер. Пленникът беше затворил очи и явно дремеше.

— Нещо много дълго наливаме вода — отбеляза шерифът Стивънс и хвърли угарка през прозореца. В този момент се разнесе продрания рев на сирената.

— Дявол да го вземе! — викна шерифа и сграбчи колта си. — Какво става?

Пазачите в миг хвърлиха картите и скочиха на крака. В ръката на всеки се появи револвер. Били Куршума, целият омотан във вериги, само изхърка сънено и се облегна на стената.

В този момент на дамата с шапката й хрумна да подаде глава през прозореца и щом един от бандитите я забеляза, стреля във въздуха на шега. Дамата изпищя неприлично високо. Шапката излетя от главата й и се затъркаля по насипа.

— Това е обир! — излая шерифа. — Пригответе оръжията, момчета, сега ще им дадем да се разберат! Оливър и Бостън, вие наглеждайте Куршума, да не реши да избяга в суматохата.

— С удоволствие — отзова се Оливър, обърна се към Били и го срита. — Ей, бандита, събуди се!

Били отвори едното си кехлибарено око, над което надвисваше кичур светли коси.

— Какво става? — промърмори той недоволно.

Оливър го сграбчи за реверите и го замъкна в ъгъла. Били се извиваше и дърпаше, но Оливър беше здравеняк и крехкия, че и окован пленник, нямаше никакъв шанс срещу него. Оливър го хвърли върху струпаните стърготини, все едно беше купчина мръсно бельо, и насочи уинчестъра си към него. От другата му страна застана Бостън, флегматичен младеж с добри, като на голямо печално куче, очи.

— Седи мирен! — изкомандва Оливър. — Само се опитай да мръднеш, момче, и си мъртъв!

— Мен пък какво… — изръмжа Били и размърда рамене.

Шерифът отвори вратата на вагона и петимата или шестима конници с омотани лица, които бяха обкръжили вагона, получиха неприятна изненада 45-ти калибър. Двама от тях бяха убити на място и излетяха от седлата, на един кон му беше прострелян крака. Из въздуха се разнесе остър мирис на барут. Пушки и револвери стреляха почти непрекъснато и създаваха страшна какофония. Един от пазачите падна по лице обратно във вагона, улучен от куршума на бандит, който се беше скрил зад едно дърво. Машинистът Франк У. Маккарти лежеше на пода с ръка на сърцето и тихо ликуваше.

— По дяволите! По дяволите! — развика се главатарят и изскочи навън. Препъвайки се по насипа, той хукна към пощенския вагон, където неговите хора бяха обезоръжили и повалили пощальона и охранителя и сега се разправяха с големия сейф.

— Взе да става горещо, а, Боб? — отбеляза един от бандитите.

— Аха — кимна Боб. — Само едно не разбирам — откъде са научили, че ще нападнем точно тоя експрес?

Уви, съдбата често се подиграва и с най-прецизните планове и такава дреболия, като непредвидения превоз на престъпника с добре въоръжена охрана, доведе до… Но да не избързваме.

— Крис! — извика главатарят, като влетя в пощенския вагон. — Какво става със сейфа?

— Още минута и сме готови — отвърна взломаджията, отмервайки бикфордов шнур.

— Някакви гадове са заседнали в последния вагон — процеди главатаря. — Добре измислено: засада във вагона за добитък! Но нищо, ще им дадем да се разберат. Крис, я дай динамита!

Да, динамит! Защото само преди четиринадесет години, през 1866 година, един меланхоличен шведски джентълмен с благородната фамилия Нобел беше облагодетелствал човечеството, изобретявайки динамита. Оставаше му само да „изобрети“ Нобеловата награда, за да облагодетелства най-добрите представители на това човечество…

Още трима от нападателите бяха убити или ранени, а останалите побързаха да потърсят убежище. Стрелбата малко по малко утихваше. Шерифът Стивънс за пореден път зареди револвера си и предпазливо погледна навън. Внезапно до него достигна приглушен шум от взрив — без съмнение, бяха взривили сейфа в пощенския вагон.

Шерифът изруга. Оливър облиза пресъхналите си устни и стисна по-здраво колта. И в този момент намиращите се във вагона за превоз на добитък чуха дюдюкане, подобно на вика, който издават при нападение войнствените индианци. Не бяха успели да се опомнят, когато покрай отворената врата на вагона премина конник и хвърли вътре връзка шашки динамит със запалени фитили.

Единственият, който мигновено оцени ситуацията, се оказа Били Куршума. Той се хвърли върху Оливър, избута го през вратата и скоро двамата се търкаляха по мекия насип. До тях достигна закъснелият вик на шерифа „Пазете се!“. Пазачите се хвърлиха към вратата в опит да скочат от вагона, но не всички успяха — взривът ги изпревари. Вагонът се изпълни с оранжев пламък и се разхвърча като пръснат орех. Дъски, стърготини, части от човешки тела полетяха на всички страни, а оцелелите бандити нададоха радостен вик. Сега беше техен ред да разстрелват от укритията си останалите живи пазачи, които им бяха развалили настроението в този прекрасен ден и бяха причинили смъртта на другарите им. Шерифът Стивънс загина пръв с куршум в сърцето, Бостън падна с простреляно рамо, а когато се опита да изпълзи, го раниха и в бедрото. Оливър — единственият, когото не бяха убили или ранили — се беше ударил при падането. Той тръсна глава като разярен бик, изправи се на крака с подсмърчане — и видя на две крачки от себе си заклетия си враг. Шапката беше паднала от главата на Били и сега се виждаше, че косата му е най-обикновено руса, просто беше избеляла от слънцето до сламенорусо. Той дишаше тежко, горната му устна се повдигна, откривайки стърчащите предни зъби, по лицето му се търкаляха капки пот. Белезниците му бяха изчезнали някъде, но това беше половината беда. В дясната си ръка държеше колта на Оливър и дулото му сочеше точно към него.

— Край с мен — простичко каза пазачът.

— Точно така, Оли — отвърна Били и натисна спусъка.

Оливър тежко се свлече на земята. Били наведе револвера, отиде при мъртвия пазач, като влачеше тежко крака, обискира го, намери ключа и отключи оковите. И точно навреме — на инч от ухото му свирна куршум, а после още два-три. С колт в ръка Били се затъркаля по земята и се скри зад един голям камък. Обирджиите го бяха взели за един от хората на шерифа и сега методично го обстрелваха от всички страни.

— А, по дяволите! — развика се бесен Били — Че спрете да стреляте де!

Но, разбира се, молбата му остана без внимание.

На две крачки от него лежеше трупът на убит бандит. Били пропълзя до него и му взе оръжието и патроните.

— Е, трижди проклети кучи синове… — изсъска той, ловко презареждайки револверите — сами си го изпросихте.

След което бързо се прекръсти с револвер в ръка, взе втория колт с лявата, кратко въздъхна и изскочи иззад камъка.

Амалия и Ричардсън обсъждаха парижките забележителности, когато до тях достигна пронизителния рев на сирената, а след няколко секунди и сухия трясък на изстрел.

Мисис Бишъп изпищя. Спящият пътник подскочи на място и веднага се разсъни. Ричардсън леко пребледня.

— Какво става там? — попита Амалия.

Поглеждайки през прозореца, тя видя някакви конници, които бяха обкръжили експреса. Видът им не й хареса: шапките им бяха нахлупени над веждите, а лицата им под очите бяха закрити с някакви парцали. Освен това непознатите бяха въоръжени до зъби и държаха оръжията си готови за стрелба, затова не беше странно, че Амалия се почувства леко неуютно.

— Изглежда, че това е обир — каза Ричардсън с нещастен глас.

— Обир! — извика мисис Бишъп и изтърва пенснето си.

След това затрещяха изстрели и Амалия видя със собствените си очи как един бандит, улучен право в челото, отпусна ръце и се свлече върху гривата на коня си. Мисис Бишъп се кръстеше и полугласно редеше молитви. Събудилият се пътник се пулеше.

— Какво става, по дяволите?

— Струва ми се — неуверено каза Амалия, — че охраната на Малоун встъпи в бой с… с тези джентълмени.

Ричардсън я хвана за раменете и я отдалечи от прозореца. И съвсем навреме — чу се звън и в стъклото се образува дупка като звезда. Мисис Бишъп се хвърли на пода, закрила главата си с ръце, и всички останали тутакси последваха примера й. Когато става дума за изясняване на отношенията на такова ниво, най-важното е да оцелееш. Ако, разбира се, не се стремиш да станеш герой. Или мъртвец.

В пощенския вагон се стелеше плътен дим, а сейфът вече беше отворен. Крис деловито прехвърляше в чанта пачки банкноти и чувалчета с приятно подрънкващи златни монети. Боб продължаваше да държи на прицел пощальона и охранителя. И двамата бяха чули как преди няколко минути Сам беше взривил вагона с копоите. Крис даже се ухили — биваше си го този Сам! Още известно време навън се стреляше, но после стана тихо.

— Тръгваме — подхвърли Крис на партньора си, когато от сейфа останаха само пустота и спомени от неотдавнашно богатство.

Но взломаджията не успя дори да прекрачи към входа на вагона, когато вратата се отвори и на прага й се показа строен младеж със сребърна значка на шериф на гърдите.

Крис стреля, но закъсня с частица от секундата. Проклетият незнайно откъде появил се шериф се метна настрани и стреля пръв. Пръв падна специалистът по взривове, а след него и партньора му. Чантата падна на пода и златни монети и банкноти се изсипаха от нея. Пощальонът и охранителят като омагьосани се втренчиха в младежа, който олицетворяваше закона в най-чистия му вид.

— Можете да свалите ръце, момчета — каза шерифът със звънък момчешки глас, докато вдигаше уинчестъра на Крис.

Пощальонът бавно свали ръце и преглътна.

— Сър… А тези…

— Гръмнах ги — каза шерифът с обезоръжаваща усмивка и се отправи към изхода.

На вратата се спря.

— Имаш ли семейство? — внезапно попита той пощальона.

— Имам — почтително отвърна човека и добави колебливо: — Имам, сър!

— Тогава остави на място това чувалче със злато, което току-що пъхна в джоба си! — заповяда шерифът със суров тон.

Леко пребледнял, пощальонът изпълни нареждането. Нито той, нито охранителят забелязаха как шерифът скри в ботуша си друго чувалче, което беше вдигнал от пода.

— Оправете тук, момчета — каза шерифът и посочи с дулото на колта разсипаните банкноти. — Все пак парите не трябва да се търкалят по земята — и, като смигна на охранителя, скочи от вагона.

На насипа Били Куршума (както със сигурност сте се досетили, младежът с шерифска значка на гърдите беше той) спря и се закашля. Умираше си от смях. Като се справи с обирджиите или, по-просто казано, като ги гръмна всичките, той реши, че късметът е на негова страна и за него на света няма нищо невъзможно. Първата му работа беше да си намери шапката и да си я сложи. Спомни си, че Стивънс беше взел за себе си неговия револвер със седефена дръжка — оръжието, на което Били държеше най-много от всичко. Той претърси шерифа и намери колта си. За майтап му взе и сребърната значка, след което навести пощенския вагон. Били ненавиждаше хора, които нападат като глутница от засада. Този самотник презираше и влаковите обирджии, и грабителите на банки. Сега вече можеше спокойно да си тръгне, но реши, че му остава да свърши още една работа.

Придавайки си важен вид, Малоун решително се качи във вагона първа класа, където го посрещна обезумелият от ужас кондуктор.

— Но, сър… но, сър — бърбореше той.

— Всичко е наред — успокои го Били, — парите са на място и под охрана, проверих.

— А бандитите?

— Никога повече няма да имат проблеми в този живот — весело го увери Били. — Надявам се, че никой от пътниците не е пострадал? — добави той с официален тон. — Проверете ги и им кажете никой да не се подава навън. Някой от бандитите може да се върне.

Старшият кондуктор мигновено си спомни за поверените му драгоценни животи на пътниците от първа класа и се хвърли грижовно да провери как са. Били, нахлупил шапка на носа си и прикриващ лицето си с ръка, го следваше по петите. За лош късмет обаче точно в този момент мисис Бишъп нетърпеливо изскочи в коридора и, за свой ужас, видя на две крачки от себе си нечестивецът, предпочитащ сладки пред спасението на душата си.

Мисис Бишъп издаде няколко нечленоразделни звуци. Несъмнено, тя искаше да попита Куршума защо не е в ада, където му е мястото, но щом забеляза гнусната дъртачка, която беше успяла да му омръзне още в затвора, Били неодобрително вдигна вежда и, без да се прицелва, стреля с уинчестъра някъде над главата на почтената благотворителка. Мисис Бишъп кратко изпищя и падна на колене. Тя не се съмняваше, че ужасният бандит с пушката и двата колта на кръста е дошъл за нея. Старшият кондуктор се обърна в недоумение, но Били го хвана за реверите, блъсна го в съседното купе и заключи вратата.

— Сър — викаше мисис Бишъп, кършейки ръце, — моля Ви, не ме убивайте!

В купето Амалия с нещастен вид отърсваше парченца стъкло от роклята си, но вдигна глава и се заслуша. Зад вратата се разнасяха приглушени гласове. Четвъртият пътник седеше ни жив, ни умрял.

— Изглежда, утрепаха старицата — прошепна той. — Чух изстрел.

Но радостта им се оказа преждевременна. Вратата се открехна и мисис Бишъп със землист цвят на лицето и посивели устни се показа на прага.

— Мадам — промълви тя, като се обърна към Амалия, — той иска вашето шалче.

— Какво? — изуми се Амалия.

— Този бандит… Били Куршума… Иска Вашето шалче. Ще ме убие, ако не му го занеса.

Макар че й беше жал за люляковото шалче, Амалия, разбира се, не можеше да допусне да убият някого заради него, дори и такава противна особа като мисис Бишъп. Тя неохотно го свали и го подаде на старицата.

— О, благодаря Ви! — прошепна мисис Бишъп и се скри зад вратата.

Като получи въжделеното шалче, Били помаха на дамата-благотворителка и се отправи към изхода. Мисис Бишъп изохка тихо и припадна в ръцете на Ричардсън.

— Интересно — промърмори четвъртият пътник, — защо той стреля по нея?

— Рисковете на благотворителността — въздъхна Амалия. — Може би не е харесал картинките в библията, която му е занесла.

Като чу тези думи, мисис Бишъп отвори очи.

— Но в нея нямаше никакви картинки! — прошепна тя през сълзи.

— Тогава значи именно това не му е харесало.

Останките от специалния вагон догаряха. Насипът беше осеян с убити и ранени, а успокоилите се коне без ездачи мирно пощипваха трева. Човекът със звезда на гърдите спокойно си избра коня, който му се струваше най-бърз. Е, може и да не беше толкова бърз като неговата Птица, но все пак беше по-добър от другите. Бандитът в локомотива, за който всички бяха забравили, избра именно този момент, за да напусне този свят с шик. Той скочи от стълбичката с крясъци, като стреляше по човека със звездата. Били отскочи. Револверът му направи бум-бум и обирджията от локомотива се препъна и падна по очи. Друг от бандитите, когото хората на шерифа бяха само ранили, изчакваше, като лежеше и се правеше на мъртъв. Възползвайки се от момента, в който Били презареждаше колта, раненият стреля два пъти по него, а след това хвана за юздата най-близкия кон, набра се на него и препусна в галоп. Били се прицели в гърба му, но после сви рамене и свали оръжието. Кихна два-три пъти от праха, който се носеше из въздуха, качи се на седлото и се приближи до влака. Франк У. Маккарти се взря в него със зле скрито неудоволствие. Има си хас — нали заради този тъп обир бяха загубили четиридесет и пет минути и съвсем бяха излезли от графика.

Били потърка нос, без да изпуска от ръце верния си колт.

— Отцепи последния вагон — нареди той, — от него и без това нищо не остана. Карай с пълна пара към Сан Антонио и извикай подкрепление. Трябва да разчистим тук. Аз тръгвам след оня, дето избяга. Да, и още нещо… — свали от гърдите си шерифската звезда и я даде на Франк — Предай от мен… а, бе… сам ще се сетиш. Има ранени — Джо Бостън и други. Трябва да ги пренесете вътре, а другите може да ги оставите. Джо е добро момче, не като Оливър.

— Разбрах — съвзе се Франк. — Ей, Дик! Извикай кондукторите! Всичките ги извикай, трябва да отцепим специалния вагон, да го… И да вземем ранените. Мърдай!

Били важно кимна и си тръгна, напявайки под нос сантиментална песничка. На врата му се ветрееше люляковото шалче.