Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (6)

6.

Залязващото слънце приличаше на голяма пияна вишна, потънала в чаша синьо вино. Стив яздеше и едновременно втренчено разглеждаше следите от подкови, отпечатали се на пътя. Свали си расото и го прибра в чантата си, а на главата си нахлупи сива шапка, с която веднага заприлича на човек. Що се отнася до мен, то аз тъкмо бях стигнал до извода, че да се тича след девойки, или поне след някои от тях, е извънредно неприятно и уморително занимание. Уморих се и огладнях, но на гробаря, изглежда, му беше все тая.

По пътя разпитвахме всички срещнати дали не са виждали някого на пъстър кон. Един вакеро^[1] след кратък размисъл призна, че бил видял девойка с бяло руса коса, която препускала така, сякаш дяволи или разярени шивачки, на които не си е платила сметките, я гонят по петите. При тази новина Стив видимо се ободри.

— Е, слава богу, сега вече ще я намерим!

Но денят преваляше, а ние бяхме намерили само заек, две змии, купища комари, стадо крави, трима вакероси, единият от които беше мъртво пиян, стар индианец с дълга лула, който яздеше на магаре, и малко градче, сгушено между два хълма. В града блондинката също я нямаше.

Предполагах, че ние със Стив ще пренощуваме там, но той настоя да продължим и аз неохотно се подчиних. Колтовете се поклащаха в джобовете на сюртука ми, придавайки му зловещ вид, прахта се виеше в облак зад нас, а на мен вече цялата тази работа започна да ми омръзва. В Южен Тексас е пълно с енергични люде и никак не ми се искаше да нощувам неизвестно къде под открито небе. По това време всеки уважаващ себе си играч е длъжен да стои около масата и да определя залозите, а вместо това аз гълтах прах и унило се придвижвах от един кактус към друг. На всичко отгоре ми свърши уискито.

Стив неочаквано спря. Приближих и го попитах какво става. Той посочи с пръст някаква купчина под едно каменно дърво. Върху нея се бяха струпали десетина лешояда.

— Изглежда, някой ни е изпреварил — мрачно каза той.

Явно Стив имаше наистина орлов поглед. Чак когато се приближих и разгоних лешоядите с един изстрел, видях, че купчината се състои от три обезглавени тела — две мъжки и едно женско. Главите, съдейки по всичко, бяха отсечени с добре наточено мачете.

— Роза, Педро и безименният гринго — казах аз. — Изглежда, всички са тук.

Стив промърмори през зъби някаква ругатня.

— Пред нас са — въздъхна той. — Пред нас са и я търсят. Иначе щяхме да ги срещнем, ако се връщаха назад.

— Може да са се върнали по друг път — отбелязах аз.

— Не може — кратко отвърна той.

— Защо?

— Защото така. Седемстотин долара са много пари.

Не каза нищо повече. Ние просто яздехме един до друг, докато не стигнахме до следващото градче, където все пак решихме да пренощуваме.

Хотелът беше абсолютна дупка, чиито истински гости бяха комарите, хлебарките и дървениците. Стив попита стопанина минавали ли са оттук хора от Ларедо. Да, отговориха му, двадесет човека на коне. Начело бил Големия Доминго. И носели със себе си чувал. Вероятно със зеле, ако се съди по формата му.

Разбирах в какво състояние е другарят ми, но да тръгнем през нощта си беше чисто безумие.

— Изпреварват ни с три часа, Стив. Сигурно са останали да пренощуват в следващото градче.

— Добре — изръмжа той и се обърна към стената.

Когато заговори отново, гласът му ме порази със своята решителност.

— Само с пръст да я пипнат, всичките ще ги избия.

— Хубава мисъл — отбелязах аз. — А сега няма да е лошо да се наспим.

На сутринта разбрах, че докато съм спял, Стив е хванал някакво момче, което се било промъкнало в стаята ни. Бях готов да се закълна, че той заспа пръв, но това дребно произшествие още повече увеличи уважението, което вече изпитвах към него. Обичам хора, които не се оставят да ги изиграят.

През нощта сънувах диаманти, заключени в сърцето на лабиринт, до които не можех да се добера по никакъв начин. Виждах ги, но не можех да ги докосна. Явно твърде дълго бях общувал със Санчес.

Когато отново тръгнахме на път, не издържах и разказах на Стив цялата история.

— Да, чувал бях за тези диаманти — намръщи се той. — Хората на окръжния шериф преровиха всичко, което можаха, но така и не намериха нищо.

— Санчес предполага, че бандитите са скрили диамантите в очакване на по-добри времена, тъй като сега е невъзможно да ги продадат — отбелязах аз.

— Глупости! — изсумтя гробарят. — Съди сам: в бандата са били девет човека. Как са могли да скрият нещо някъде, като знаят, че всеки от тях може спокойно по всяко време да се върне и да го изкопае? Казвам ти, глупости са това. Или са си поделили диамантите и са се разделили, макар че тогава не става ясно защо, по дяволите, още следващия месец нападнаха експреса Остин — Сан-Антонио. Или…

— Какво или? — полюбопитствах аз.

— Не вярвам аз в безследно изчезващи съкровища, Ридж. Може би сандъкът е бил празен, а? Може би някой го е опразнил още преди да го качат във влака? Може би това нападение е било само за отвличане на вниманието?

Подобна мисъл изобщо не ми беше минавала през главата.

— Все пак, товарът е принадлежал на доста уважавана компания — възразих аз.

— Тъй ли? И защо тогава тази доста уважавана компания не е могла да осигури прилична охрана за този така ценен сандък?

Всеки негов довод биеше право в целта.

— И все пак, съдейки по всичко, един камък е успял да се изплъзне — отбелязах аз.

— Така ли? И откъде знаеш, че твоят камък е от онзи сандък?

Прехапах език.

— Може би си прав, Стив. Всичко това са глупости.

— Ето ги! — произнесе той намусено, като показваше пътя. Възклицанието на спътника ми съвсем не беше свързано с темата и аз не съобразих веднага за какво говори.

— Хората на Големия Доминго. Виждаш ли колко е широка следата? И всички са на коне.

— На мен Доминго не ми се стори чак толкова голям — казах аз. — Видях го в бара.

Стив кратко и разбираемо ми обясни защо наричат Доминго голям, въпреки набитата му фигура.

— Казват, че с онази си работа може да забива гвоздеи.

— По дяволите! — възкликнах аз. — А масло може ли да избива с нея?

Захилихме се и двамата.

— Запомни: Доминго е опасен мерзавец — каза Стив след малко. — Не се заблуждавай по негов адрес.

Явно съдбата беше благосклонна към нас, защото след стотина крачки срещнахме една стара мексиканка. Попитахме я дали не е виждала някого на пъстър кон, който уж са ни откраднали.

— Не, струва ми се — тя поклати глава. — А, почакайте: вчера видях една сеньорита на пъстър кон. Зави надясно на следващия разклон.

Ние се притеснено се поинтересувахме дали не е казала същото и на някой друг, но тя се кълнеше, че не е.

Щом стигнахме до разклона, Стив въздъхна облекчено. Целият отряд на Големия Доминго беше завил наляво по пътя, който водеше към Сан Антонио. Надясно се отклоняваше само една тясна, обрасла с трева пътека.

— Скоро ще я намерим — ободри ме Стив.

— Добре би било — честно си признах аз. — Защото, Стив, през живота си не съм тичал толкова след жена.

Шегата ми го остави равнодушен.

— Изглежда — разсъждаваше гробарят, замислено потривайки брадичка, — те не знаят, че тя язди пъстър кон, но затова пък знаят откъде са я докарали и точно нататък отиват.

— Да ти кажа, конят съвсем не е най-важното — възразих аз. — Всеки срещнат ще запомни блондинка с бяла кожа, която препуска по пътищата. Между другото, наистина ли е блондинка?

— Т.е.?

— Имам предвид, истинска блондинка?

— И още как!

— Сигурен ли си?

— Гръм да ме удари!

— Тогава става ясно защо Санчес е дал за нея триста и петдесет долара.

Стив ми метна кос поглед, но нищо не каза.

— Ти да не си й годеник? — продължих да го мъча аз.

— Я се разкарай! — изръмжа новият ми приятел.

— Сериозно те питам, Стив.

Той изсумтя.

— И какво мога да й предложа аз? Местното гробище?

— Е, това вече е твърде много — казах аз.

— Тя беше на гости на полковник Ричардсън — обясни Стив, — а аз съм му длъжник. Когато изчезна, той ме помоли да я намеря и да я върна обратно.

— Само това ли? — попитах аз, малко разочарован.

— Само това. Освен това, Ридж, не ти казах най-важното. Тя е омъжена.

— Значи, не ми върви — унило констатирах аз.

До слуха ни дойде шум на река и след няколко мига се озовахме на брега й. Предполагам, че беше един от притоците на Рио Гранде — нали никога преди не бях идвал по тези места. Водата беше толкова прозрачна, че се виждаха риби по дъното й. На пясъка ясно се бяха отпечатали следи от подкови.

— Преминала е реката? — предположих аз, като видях, че следите стигат до водата.

— Така изглежда. Не, чакай… Стой на място, а аз ще поогледам.

Стив слезе от коня и започна да разглежда следите.

— Да, най-вероятно тези са от нейния кон. Истински бегач — виж какви отпечатъци! Изглежда, свидетелите не са ни излъгали, като ни разправяха, че е летяла като стрела. Влязла е в реката. Чакай…

Той отново се качи на седлото и пресече реката през брода, хвърляйки фонтани от пръски.

— Не, там няма следи — доложи ми, като се върна на брега. — А тук…

Той вдигна глава и забелязах, че е пребледнял като платно.

— По дяволите! Виж, следи от втори кон! А това пък какво е? Проклятие!

Приближих се. Пясъкът на брега беше разровен и, както обичат да пишат в книгите, свидетелстваше за яростна борба. Забелязах няколко петна кръв, но не бяха големи. Впрочем, кръвта вероятно вече беше успяла да попие в пясъка. Още нещо ми се наби в очите — недълбока ивица, която водеше към реката, все едно някой е влачил към водата човешко тяло. Стив представляваше страшна гледка.

— Така, това са следи от краката й… Обувка със заострен връх… Прекрасно… Ето, тук е вървяла… Няма следи от коня. Сигурно е влязъл в реката да пие вода. По дяволите, трева! На тревата нищо не може да се види! А ето го и вторият… Той не е дошъл от пътя, а е заобиколил. Хитра гадина! Ето, излязъл е иззад дърветата. Вкопчили са се…

Стив стисна зъби и с напрегнато изражение и застинала бръчка между веждите разглеждаше следите, опитвайки се да разбере какво се е случила на мястото, на което се намирахме сега.

— Тези дупчици са следи от шпори. Той е носел шпори, тя не. Някой от тях е останал да лежи на земята. Пак трева! Но със сигурност тялото са го хвърлили в реката. Тя? Или тоя, вторият? Ох, дявол да го вземе! А ние през това време сме спали на десет мили оттук!

Разразиха се ругатни.

— Ето двата коня, тръгнали са си заедно. На пъстрия е седял някой, но следите от втория са по-плитки отпреди. Значи, на него вече не е имало вече ездач.

— Излиза, че тя си е тръгнала на коня си — направих равносметка аз. — А трупа на онзи, който я е нападнал, е хвърлила в реката. Сигурно е бил някой от тези, на които Санчес обеща наградата — нали не всички претенденти са се обединили около Големия Доминго.

— Мислиш, че е жива? — попита Стив с надежда.

Искаше ми да мисля точно така. И казах:

— Разбира се. Останах с впечатление, че тази Амалия е девойка, която няма да се остави току-така…

Моят спътник коленичи и започна внимателно да рови в пясъка с треперещи пръсти.

— Гледай, патрон… 45-и калибър.

— Колт „Гръмовержец“?

— Да. Но това не е гилза.

— Т.е., не е бил изстрелян?

— Да. Странно…

— Когато е избягала — размишлявах аз, — сигурно е имала оръжие… Същото, с което е застреляла Франсиско…

— То е било 44-ти калибър, Ридж. Застреляла го е със собствения му револвер, а той винаги носеше 44-ти. Добре познавах копелето.

— Колко години не си го виждал? — попитах направо.

— Кого?

— Франсиско.

— Четири години.

— За четири години може да се е пристрастил към 45-и калибър, Стив. Сума ти бандити предпочитат именно него.

— Не, едва ли… Макар че не знам. Може би.

Не разбрах защо лицето му изведнъж стана сурово. Той се наведе и взе от пясъка няколко бяло руси косъма.

— Ридж… Това е от нейната коса.

Бяха много светли. Нито златисти, нито пепеляви — просто светли без всякакъв оттенък. Помислих си, че Амалия сигурно наистина е била много хубава. Не знам защо, но си мислех за нея в минало време, и това беше неприятно.

Гробарят се пъхна в храстите, обследвайки всичко наоколо инч по инч^[2]. Реших, че всъщност не е толкова равнодушен към Амалия, колкото му се искаше да изглежда.

— Окъсани стръкове трева… Това е бил оня с шпорите и те са се закачили за тях. Ходил е ту насам, ту натам… Още един патрон… За какъв дявол?

— Също неизстрелян? — попитах аз.

— Да.

— 45-и?

— Да. Струва ми се, че тук всичко огледах… Остава още…

Той избягваше погледа ми и разбрах, че е стигнал до същите изводи, до които и аз.

Никой никога вече нямаше да види Амалия. Следите от кръв и космите на брега го доказваха. Макар че Стив още продължаваше да вярва, че може да грешим.

Запалих втора цигара. С крайчеца на очите си видях, че гробарят влезе във водата и се наведе, шарейки с ръка по дъното.

Когато се обърна към мен, онемях.

— Закачило се беше за един камък на дъното — глухо каза той.

Беше част от женска блуза, която вероятно някога беше очаровала всички местни почитателки на модата. От сивите петна, които я покриваха, беше ясно, че доскоро е била дълбоко пропита с кръв.