Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (31)

9.

Докато Били развързваше коня си, той все още се сдържаше. Но веднага щом двамата с Емилио-Амалия седнаха на конете и оставиха селцето зад гърба си в нощната тъма, Били реши да даде воля на праведния си гняв.

— Ти!… — каза той със задавен глас, който не можеше да побере всичките му чувства. — Ти, дявол да го вземе!…

— Какво аз? — осведоми се Амалия, все едно нищо не беше станало.

В отговор се разнесе свирепо сумтене.

— Първо — рече Били, — ме наби. После ми взе шапката, и шалчето, и коня, и оръжието…

— Все пак оръжието и коня ти ги върнах — отбеляза Амалия.

— Вече мислех — продължи Били, без да обръща никакво внимание на думите й, — че няма какво повече да ми вземеш. Но ти се изхитри и името ми да си присвоиш! Знаеш ли как му викат на това? Най-обикновена кражба, така му викат!

— А какво трябваше да направя? — попита с досада „Емилио“. — Влизам в тази дяволска дупка и те виждам да се валяш на пода, овързан за ръцете и краката, а около теб — двадесет главорези. Какво трябваше да направя, кажи ми? А когато ме взеха за теб, реших да им играя по свирката и успях да те освободя.

При спомена за това кръвта на Били закипя още повече.

— Да бе, освободил ме бил! — извика той. — Много ти благодаря за това, Емилио! Знаеш ли какъв си ти? Ти си най-обикновен измамник, дявол да го вземе!

— Аха — удовлетворено каза Амалия. — Значи, все пак си забелязал?

— Ти лъжеше! Така откровено мамеше, че просто не разбирам как не те хванаха. Ти си измамник, крадец и самозванец, ето какъв си ти!

— И добър приятел, за разлика от теб — не пропусна възможността да го ухапе Амалия. — Аз, като видя, че мой приятел се валя на пода, вързан като свиня, първо мисля как да го освободя, а чак после — за разните му там джентълменски глупости.

Били замига разстроен. Според неговите представи, човек, който лъже на карти, беше по-лош и от влаков обирджия, но не можеше да не признае, че в доводите на Амалия има логика. Нещо повече — от тези доводи той напълно губеше почва под краката си!

— Можеше поне да им обясниш кой съм — измърмори той. — И изобщо, мен ме заловиха по погрешка. Взеха ме за дявол знае кого! За жена! Не, кажи ми, приличам ли ти на жена?

— Не — бавно отвърна Амалия. — Бих казал даже, че изобщо не приличаш на нея. Но, кой знае, може пък да са искали да се уверят в това?

И тя се разсмя.

— Много смешно! — излая Били. И в следващия миг сам се засмя. Смехът му беше скоклив и палав, като на жизнерадостно момче. — Ама ги нагласи тия! Господи, какви физиономии имаха, когато си тръгвахме! Но имай предвид, че никога няма да седна да играя карти с теб. За нищо на света!

— Аз изобщо не играя карти — рече Амалия.

— Шегуваш ли се? — недоверчиво попита Били. — Къде си се научил да мамиш така?

— От вуйчо ми — обясни Амалия. — Той е един от най-големите измамници на карти, които познавам, но винаги губи. Има си една слабост — пиенето, и веднага щом започне да пие, докато играе, можеш да го отпишеш. А тия, дето сядат да играят с него, разбира се, знаят за това и не забравят да му наливат^[1].

— Всичко това е много хубаво — изсумтя Били, чиято съвест не беше още напълно успокоена, — но все пак можеше да се опиташ да играеш честно.

Амалия поклати глава.

— Там, където трябва да се действа на сигурно, е глупаво да се уповаваш на късмета — възрази тя. — А сега, всъщност, трябва да побързаме.

— Че за къде да бързаме? — разнесе се от вече пълния мрак гласът на Били. — Сега е нощ и, изобщо, можеше да останем в кръчмата, а не да се мъкнем неизвестно накъде в тази тъмница.

— Не е така — спокойно отвърна Амалия. — Знаеш ли какво ще направи Големия Доминго, когато се поопомни от загубата? Ще събере хората си и ще започне да ни преследва.

— Защото лъжеше на карти ли? — направи догадка Били.

— Той това даже не го забеляза — уверено възрази Амалия. — Не, за друго става дума. Според него, ти струваш седемстотин долара, а аз, като Били Малоун — петстотин.

— Между впрочем, Били Малоун съм аз! — разсърди се бандитът. — И изобщо…

— Да, но Големия Доминго не го знае — отзова се Амалия. — Знаеш ли какво става сега в оная кръчма? Всички членове на бандата се подиграват на Доминго и съжаляват, че ни е оставил да си тръгнем.

— Ти пък откъде знаеш? — недоверчиво попита Били.

— Интуиция — изсумтя Амалия. — Взехме им парите и ги направихме на глупаци. Как биха могли да се чувстват според теб? Затова тази нощ трябва да се отдалечим възможно най-много, за да не могат на сутринта Доминго и хората му да ни открият по следите. Как мислиш, ще вали ли скоро?

— Не — отсъди Били, — небето беше ясно. Защо?

— За нищо — въздъхна Амалия. — Значи, ще ни се наложи в най-скоро време да се бием с тях. Освен ако не се отдалечим толкова, че да не могат да ни настигнат.

Били се почеса по носа.

— За една нощ едва ли ще успеем — неохотно призна той. — Но, знаеш ли, аз все пак не мисля, че ще тръгнат да ни гонят.

— Ще видим — двусмислено се отзова Амалия.

Известно време мълчаливо яздиха конете хълбок до хълбок. Високо в небето се беше облещил бял полумесец, но все пак светлината му беше недостатъчна, за да рискуват да се впуснат в галоп по непознатия път.

— Накъде отиваме? — попита накрая Били.

— Някъде — отвърна Амалия. — Тоест, ти знаеш кого търся.

— Аха — кимна Били.

Амалия метна поглед на спътника си. В сумрака не можеше да види лицето му, различаваше се само общ силует.

— Но ти, ако искаш, можеш да поемеш по своите дела. Имам предвид сметките ти с Пит Бандита и всичко останало.

Разнесе се шумна въздишка.

— Не — промърмори Били в тъмнината, — няма да те оставя. Нещо не ми харесва тая работа с братовчеда на твоя приятел. Всичко може да стане, ами ако ти потрябва помощта ми… Само — гласът му стана умолителен, — може ли да ми разкажеш, какво стана след това с Едмон Дантес?