Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (54)

15.

— И все пак, казал е истината — промърмори Амалия.

Няколко дни след описаните по-горе събития тя, Били Куршума и агентът на Пинкертон стояха в имота на покойния Джими Роулинс. Риджуей Стил тъкмо беше излязъл от кладенеца и беше потвърдил, че там няма нищо.

— Ама че досадно, а? — отбеляза Били. — А щеше да е такава радост за застрахователната компания — нямаше да плаща застраховката за камъните.

Тази простодушна забележка кой знае защо много раздразни Ридж. Той килна шапката си на врата, но реши, че така не му е много удобно, и отново я нахлупи на челото си.

— А защо изобщо решихте, че камъните трябва да са тук? — попита той Амалия.

— Просто, когато бяхме у едно мексиканско семейство тук наблизо — обясни Амалия, — стопаните си спомниха, че Пърси е носел две торби, а не една. А ние със сигурност знаем, че в Арчър вече у бил само с една. И си помислих, че може би е скрил камъните в кладенеца на приятеля си.

— Логично — въздъхна Ридж. — Но, за съжаление, не е така. Добре, че поне намерихме в къщата на Грант онази карта. Може пък с нея да ни провърви.

— Каква карта? — изуми се Амалия.

— Ами оная, която Пърси Бел е надраскал на гърба на писмото до неговото момиче — изненада се Ридж. — Вие какво, да не забравихте за нея?

— А, това ли! — Амалия дълбоко въздъхна. — Ридж, трябва да ви кажа нещо ужасно.

— Аха — весело потвърди Били.

— Какво? — развълнува се Ридж, местейки поглед от Амалия на Били. — Нали не искате да кажете, че… О, не, само това не!

— Да — с въздишка потвърди Амалия — картата я нарисувах аз.

— Но защо? — извика Риджуей. — Защо?

— За да изоблича цялата шайка, както би се изразил покойният мистър Хармъни — отвърна Амалия. — Ето защо.

— Но… но защо не ми казахте нищо? Защо, о Боже…

— Защото — присви очи Амалия — ви нямах доверие, и, както се оказа, ненапразно. Та нали се оказа, че вие съвсем не сте играч, а агент на Пинкертон.

— А той? — Риджуей раздразнено бутна с показалец Били. — На него значи му имате доверие, а на мен не?

— На Били му имам доверие — съгласи се Амалия и Били се изду от гордост. — Но освен него на никого.

Риджуей безпомощно махна с ръце. Искаше да каже нещо, но благоразумно се въздържа.

— А какво изобщо пишеше в онова писмо? — попита Били. — Видях го само наполовина. Не намерихте ли втората част?

Риджуей бръкна в джоба си с тежка въздишка и измъкна от там злополучното писмо.

— Ето. Четете!

С тези думи той се обърна и тръгна към коня си.

— Но, Риджуей — изненада се Амалия, — нима няма да се върнете заедно с нас?

— Не — сухо отвърна агентът на Пинкертон. — Кой знае защо, изпитвам силно желание да остана сам. Au revoir^[1], лейди и джентълмени.

Той се поклони на Амалия и хвана поводите.

— Много съжалявам, Ридж — искрено каза Амалия. — Когато видите Стив, предайте му поздрави от мен. Не знам дали ще успея да се видя с него преди да замина.

— Непременно ще му предам — изсумтя Риджуей. — Стив се чувства много по-добре, като стана дума. Даже напълно се е оправил и пие като преди, макар че мисис Хармъни не губи надежда да го вразуми. Бог да й помага!

— А… — само каза Амалия.

— Да. Какво още? Вашият Робърт направи предложение на Арабела и тя се съгласи да се омъжи за него, но това вие сигурно вече го знаете. Всъщност, мисля, че добре направихте, че не съобщихте на властите кой е оглавявал престъпния синдикат. В края на краищата, старецът Хармъни вече е мъртъв, а роднините му са много достойни хора.

— Но остават Грантови — отбеляза Амалия. — Те могат де се опитат да прехвърлят всичко на него.

— Хм — рече Риджуей. — Нещо не ми се вярва Робърт да се откаже от годеницата си заради това.

— Изобщо нямах това предвид! — възкликна Амалия.

— Позволете ми да не ви повярвам — ехидно отвърна агентът и повдигна шапка. — Довиждане, Амалия. Беше ми много приятно да се запозная с вас.

— Няма ли да дойдете на гарата да ме изпратите? — попита Амалия.

— Да не ви е малко вашата свита? — попита Ридж. Но щом видя как недобро го погледна Били Куршума, малко подобри тона си. — Ще дойда, ако съм свободен. Сама знаете каква ми е работата.

— Добре — намеси се Били, — щом се сбогувахте, тръгвайте си. Vaya con Dios, amigo.

Амалия прихна. Ридж я погледна укорително.

— Това да не би да означава „върви по дяволите“? — поинтересува се той.

— Ама наистина, върви по дяволите, Ридж! — засмя се тя.

Агентът пришпори коня си и с подвикване изчезна зад хълмовете.

— Та, какво пише в писмото? — попита Били.

Амалия мълчаливо долепи двете половинки и прочете писмото на глас.

„Скъпа Мери, мисля за теб през цялото време и затова реших да ти напиша това писмо. Надявам се, че то ще те зарадва. Сама знаеш, че нещата при мен вървяха зле и даже в С.А. едва не се стигна до катрана с перата…“

— В катран с пера овалват мошениците — поясни Били, който гледаше текста на писмото иззад рамото на Амалия.

„… Но всичко се размина и аз те обичам все така. А ти пиша, за да ти съобщя, че на мен, струва ми се, баснословно ми провървя…“

Били изпусна тежка въздишка.

„… Ако срещна нужния ми човек, има шанс да се сдобия със сто хиляди долара, не по-малко. Ти не мисли, че се хваля, този път наистина всичко е съвсем сериозно. Когато получа тези пари, ще дойда за теб да те измъкна от онази дупка. Никак не ми харесва, че разваляш нежните си очи, като шиеш по цели дни за богатите копелета. Вечно твой Пърси“.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения — каза Амалия, докато сгъваше писмото. — Наистина я е обичал, само че нито на него, нито на нея това е донесло щастие. Когато е намерил диамантите, е решил, че е ударил неговия час. Разбирал е, че първо трябва да намери прекупвач, а да разкрие твърде рано, че ги има, е опасно. Най-вероятно не е имал пари, за да стигне до града и да се обърне към нужния човек, за който пише в писмото си. Затова временно е скрил диамантите у приятеля си, като не му е казал нищо, а самият той се е отправил към братовчед си Боб. Но когато целта е била съвсем близо, го е настигнала смъртта.

— Сигурно това е съдба — въздъхна Били и се отправи към коня си. — Ама и Ридж си го бива, а? Как се разстрои само, когато разбра, че сте го измамила! А аз веднага забелязах, че на гърба на листа се е появил план, който в началото не беше там. Но нали не съм глупав, разбрах, че трябва да си държа езика зад зъбите.

— Ридж се надяваше да намери диамантите — отбеляза Амалия. — Колкото и да е прискърбно, изглежда, че вече никога няма да узнаем къде са. Пърси Бел не е бил човек, който би се доверил на някого. Даже и на момичето си е намекнал за какво става дума само в общи линии.

— Аха — весело каза Били и измъкна от чантата на седлото си черна торба, омазана със засъхнала кал.

— Какво е това? — попита Амалия и, преди още Били да отговори, разбра.

Разбра — и не повярва.

— Диамантите — отвърна Били. — Наглед са съвсем като камъни, но според мен са те.

— Били — прошепна Амалия, с труд възвръщайки си дар слово, — ти как… кога…

— Наистина бяха в кладенеца — обясни Били. — Докато ти оглеждаше зад къщата, аз се озърнах и се замислих, ако имам нещо за криене, къде бих го скрил. И изведнъж си спомних как пияницата ломотеше нещо за това как не понасял вида на водата.

— Но това не беше истински пияница, Били — напомни му Амалия.

— Но пък копираше истинския Джими Роулинс — възрази Били. — Накратко, погледнах в кладенеца и намерих ей това нещо.

— И нищо не ми каза? — пресипнала от възмущение попита Амалия.

— А кой ми взе шалчето? — нацупи се Били. — Кой за малко не ме удави в оная река? А кой се представяше с моето име? Е, и аз реших, че щом си такъв умен… тоест, такава умна, сещай си се сама.

Амалия просто нямаше думи. Тя се овладя и бръкна в торбата.

— Това ли е? — попита Били.

— Аха — кимна Амалия като омагьосана, взирайки се в късчетата диаманти.

— И колко горе-долу може да струват?

— Нямам понятие. И, Били, знаеш ли какво?

— Какво? — нацупи се младият бандит, предчувствайки, че сега здравата ще го кастрят за това, че нищо не е казал, когато е намерил диамантите.

— Ти си гений.

— Кой, аз ли? Ами да, разбира се — скромно отвърна Били Куршума и се изкашля в юмрук.