Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (38)

16.

Разбира се, ако зависеше от Амалия, те щяха мигом да се пренесат в Арчър, но се налагаше да се съобразяват със суровата реалност. Трябваше да пият, да ядат, да хранят и поят конете, да не говорим пък за съня. Освен това се стараеха да избягват градовете, тъй като за главата на Били беше обявена сериозна награда. Но когато запасите им от храна свършиха, а наоколо нямаше нито един човек, от когото биха могли да купят, все пак им се наложи да свърнат към едно от градчетата по пътя си.

На главния площад цареше небивало оживление и Амалия веднага забеляза причината за това — няколко покрити с бяло платно фургона бяха спрели в полукръг и глашатаят си дереше гърлото, предлагайки прости развлечения.

— Дами и господа! Само днес! На вашите услуги — знаменитият пътуващ цирк „Soleil“ (той го произнасяше като „сулье“^[1])! Може би искате да узнаете съдбата си или да видите истинска русалка? Имаме и фокусник, ненадминат майстор в занаята си, и шпагоглъ… шпагогла…, шпагогълтач! — справи се той от третия път с проклетата дума, заседнала на гърлото му и нежелаеща да излезе от устата му. — Елате, не се стеснявайте! Малките деца плащат половин билет.

Зяпачите, които представляваха доста редичка тълпа, се споглеждаха и се почесваха по вратовете. Накрая двама се решиха и се вмъкнаха във фургона с русалката. Други двама се ухилиха, обърнаха се и се заклатиха към най-близкия салуун, който се намираше само на няколко метра.

— Гледай, цирк! — каза Били с пламнали очи. — Хайде да отидем!

— Били! — сурово го сряза Амалия. — Не ни трябва излишно да се показваме пред хора. Дай по-добре да купим храна за из път и да нахраним конете.

— Никога не съм виждал шпагогълтач — обясни Били. — Как мислиш, първо при него ли да отидем или при предсказателя?

Амалия вдигна очи към небето и тежко въздъхна. Сега разбра кого е имал предвид разпоредителят, когато говореше за малки деца.

— Били — каза тя, — няма да ходим при гълтача на мръсни железа. И няма да узнаваме съдбата си. Ясно?

Докато се препираха, от най-близкия фургон се показа доста грозноватата физиономия на старица, окичена с брадавици като с медали. Беше дебела особа в мръсна памучна синя рокля. За по-голяма достоверност беше заплела черните си кичури на плитка и я беше обвила с множество монети на връвчици.

— Влезте, влезте, добри ми господа! — проскърца тя. — Само за един долар старата майка Зара ще ви разкаже всичко, което се е случило и което ще се случи с вас.

— Благодаря, някой друг път — каза Амалия тактично, отвеждайки Били за лакътя.

Старицата се засмя и поклати пръст.

— А… От съдбата няма да избягаш, тя не е майка Зара. Хайде, деца, влезте! Знам, че до смърт ви се иска да узнаете какво ви очаква.

Били жално погледна Амалия, но тя само го хвана по-здраво за лакътя.

— Неее, братко Хари, някой друг път.

— Ама и ти си един! — изсумтя вещицата. — Брат ти, слава богу, си има собствена глава на раменете. Хайде, хубавецо, не бой се, майка Зара такива неща ще ти познае!

Амалия смигна на Били. Ако великата предсказателка не беше познала даже, че не са братя, то нямаше смисъл нито да й се доверяват за бъдещето си, нито пък да й дават сребърен долар.

— Благодаря — нерешително промълви Били, — ние, такова… наистина друг път. Извинете.

Двамата с Амалия тръгнаха към салууна, но последната дума беше на старата вещица Щом видя как й се изплъзват посетителите, а заедно с тях и въжделените им парички, тя си пое въздух и завика:

— Ах ти, рус пършивецо! Истина ти казвам: още този месец ще лежиш в ковчег! Да-да, в ковчег! — тя се изплю на земята и изчезна във фургона си.

На Били Куршума, който беше суеверен като повечето ирландци, лицето посивя при тези ужасни думи. Но Амалия не му даде да се опомни и почти силом го замъкна до отворената врата на салууна.

— Чу ли? — жално попита Били, веднага щом се озоваха вътре. — По дяволите!

— Спокойно, братко — рече Амалия. — Тя го каза просто така, от злоба.

Били тежко се отпусна до масата, свали шапката си и разсеяно прокара ръка по изгорелите си от слънцето кичури. Амалия виждаше, че е извънредно разтревожен.

— Проклета жена! Ама че проклета жена! — повтаряше той разстроено.

Амалия го потупа по рамото.

— Пий и забрави!

— Лесно ти е да го кажеш! — разсърди се Били. — На теб нали нищо не ти каза! А аз миналата нощ кашлях кръв… И изобщо ти сам ми каза, че имам туберкулоза. Е, можеш да се радваш, наистина е така! — той отпусна на масата свитите си момчешки юмруци. — Господи, как не ми се умира! Само ако знаеш! А ми остава живот най-много до края на януари. После ще ме заровят и никой няма да си спомни за мен. На кого му е нужен такъв като мен? И да пукна като куче, никой няма да заплаче! Не, всички само ще се радват! И никой, съвсем никой…

Той говореше задавено и гълташе окончанията на думите. Амалия виждаше, че е изпълнен със самосъжаление, а в такова състояние човек не е склонен да слуша каквито и да било разумни доводи. На нея също й беше жал за него, но не знаеше как да го покаже, без да обиди неволно младия човек.

— Приветствам ви — прогърмя нечий началнически баритон над масата им.

Били се сви и все едно стана по-дребен. Без съмнение, и той беше забелязал това, което и Амалия. Край масата им се извисяваше човек на около четиридесет години, риж, с огромни мустаци с пухкави крайчета и светли, потънали в мрежа от бръчици, очи. На гърдите му проблясваше сребърна шерифска звезда, а в ръцете си държеше превъзходен блестящ уинчестър с дуло, насочено към стената. Зад него стояха още двама мъже — мрачни, набити и също с пушки. Мислено Амалия прецени какви шансове имаха те с Били да се измъкнат невредими от това премеждие, но не се искаше да си роден математик, за да съобразиш, че въпросните шансове не са много добри.

— Ти си Били Малоун — каза шерифът по-скоро утвърдително, отколкото въпросително. При това гледаше Амалия от упор.

Амалия бутна с крак Били под масата и той незабележимо пъхна ръка да извади револвера си.

— На мен ли говорите, шерифе? — учтиво попита Амалия.

— Точно така, кабалеро — отвърна шерифът. — Имай предвид, че знам кой си, така че няма да се измъкнеш с увъртане.

— Всички на този свят си мислят, че знаят нещо — рече Амалия. — Но понякога грешат.

Тя гледаше шерифа, а шерифът гледаше нея и никой не искаше пръв да отклони поглед. Продължението беше неочаквано: устните под мустаците се разтегнаха в усмивка.

— Може ли да седна? — попита шерифът.

Били се размърда на мястото си. Амалия бързо го сбута с лакът.

— Заповядайте — отвърна тя на въпроса на шерифа. — Свободни места, слава богу, има.

Събеседникът й тежко се отпусна на скърцащия стол.

— Ей, Майк! — викна шерифът на стопанина на салууна. — Обслужи приятелите ми, не е хубаво да чакат.

„Приятели? — помисли си Амалия. — Охо!“

Стопанинът тозчас дойде, взе поръчката им и хукна така, все едно имаше вграден парен котел отзад.

— Може ли един въпрос, шерифе? — попита Амалия, сложила лакти на масата и допряла върховете на пръстите си. — Да предположим, че сте ме познал. Какво смятате да правите?

— И за мен халба бира, Майк! — викна шерифът след собственика и се обърна към Амалия. — Това е интересен въпрос, мистър Малоун. Трябва да ви призная, че точно над него размишлявам в момента. Нали няма да отричате, че за главата ви е обявена награда, и то немалка?

Били, който се оказа точно срещу шерифа, обидено засумтя и започна бавно да порозовява. Амалия пак го бутна с лакът.

— Парите не са всичко, мистър…

— Търман — съобщи името си шерифът. — Съгласен съм. От друга страна, аз не отговарям за всичко, което става по белия свят. Моята задача е в моя град всичко да е тихо и спокойно. Доколкото разбирам, не сте дошли тук да ми създавате проблеми, нали?

— Да — потвърди Амалия, докато мъчително се опитваше да разбере накъде клони този наглед така прост и добродушен човек.

— Ами ето — заключи шерифът. — Да речем, че сте дошли в моя град да хапнете бифтек и да пийнете бира. И сега какво — да ви застрелям за това? Така изглеждат нещата от една страна. Но от друга… — той замълча и заприглажда мустаците си.

Ако не бяха двете неподвижни фигури с уинчестъри, Амалия отдавна да беше дала знак на Били да открие огън. Но пушките на двамата много я безпокояха, а освен това с Били седяха в самия ъгъл и просто нямаше да успеят да се измъкнат от салууна навреме.

Междувременно стопанинът донесе бифтеци с картофи за Били и Амалия и бира за тримата на масата. Шерифът небрежно отпи от чашата си, без да престава да гледа втренчено „Били Малоун“.

Амалия откъсна с пръсти къс месо и го прокара с бира.

— Как ви се струва нашата бира, мистър Малоун? — загрижено се осведоми шерифът.

— Разредена — изсумтя Амалия.

Шерифът одобрително кимна с глава.

— Така си и мислех. Младеж като вас не можеш да излъжеш — отрони той. — И така, мистър Малоун, предлагам ви сделка.

Амалия се напрегна.

— Простете, но нещо не разбирам. Каква сделка?

— Чувал съм, че сте отличен стрелец — каза шерифът, игнорирайки последния въпрос. — Едва ли не най-добрия в Америка. Така ли е?

Амалия въздъхна и изчовърка с нокът късче месо, заседнало между зъбите й. И къде ли се бяха дянали изисканите й маниери?

— Засега — отбеляза тя, — не съм имал случай да се усъмня в това.

— Там е работата — сериозно промълви шерифът, — че отдавна искам да проверя верността на това твърдение, просто досега не ми се беше удавала възможност. Виждате ли, мистър Малоун — в този момент гласът му спадна до шепот, — аз също стрелям много добре.

Амалия започна да разбира.

— И какво все пак искате да ми предложите, мистър Търман? — попита тя.

— Ето какво — спокойно каза шерифът. — Ще си направим състезание по стрелба. Ако аз спечеля, ще сложа белезници на вас и на другаря ви и тогава не се сърдете, но ще трябва да отговаряте за всичко. Включително убийството на шерифа, как му беше името, и неговите приятелчета виджилантите.

— Ако вие спечелите, всичко е ясно — кимна Амалия. — А ако победя аз?

Шерифът Търман сви могъщите си рамене.

— Никакви проблеми, мистър Малоун. Напускате града така спокойно, както сте пристигнали, и отгоре на това аз ще платя сметката ви за пиенето и бифтеците.

Амалия огледа двете мрачни фигури с уинчестърите.

— Примамливо предложение — отбеляза тя. — Доколко разбирам, не ми оставяте избор.

— Правилно разбирате, мистър Малоун — учтиво отвърна шерифът.

— Можете отсега да се разплатите с Майк — заяви Амалия и се зае с печените картофи. — Аз ще спечеля, може да сте сигурен.

— Харесва ми вашата увереност, мистър Малоун — Шерифът се облегна на стола, очите му се смееха. — Но първо бих искал да проверя дали това наистина е така.

— Няма нищо за проверяване — изсумтя Амалия. — Това, че ще ви победя, е толкова сигурно, колкото, че слънцето изгрява всеки ден. Но, за да не наранявам гордостта Ви…

Тя кимна към притихналия Били, който беше застинал неподвижно, като се боеше да не пропусне и една дума от разговора им, и попита:

— Познавате ли го?

— Прилича на вас — отбеляза шерифът. — Брат ли ви е?

— Братчето ми Хари — кимна Амалия, като за всеки случай ритна здраво Били под коляното, за да мирува. — Съобразително момче, макар че е само на петнадесет. Научих го на всичко, което знам. Не крия, има още много да учи, за да ме настигне — снизходително поясни Амалия, — но той се старае и мисля, че след време далеч ще стигне. Така че ето какво ще ви кажа, мистър Търман.

Амалия се приведе напред.

— Вие, разбира се, не сте лошо момче, но хайде за начало да се състезавате с брат ми. Ако го победите, аз съм на вашите услуги, ако не — няма какво повече да говорим.

Шерифът не сваляше тежкия си поглед от Амалия и тя почувства как отчаяно бие сърцето й. Това, което се опитваше да направи, беше много рисковано. Едно беше приказката на Александър Сергеевич Пушкин, в която героят представя за свой по-малък брат бързоногото зайче и предлага на дяволчето да се надбягва с него, а съвсем друго — в сърцето на щата Тексас да се опитваш да направиш нещо подобно с човек, въоръжен с едрокалибрено оръжие. Шерифът обаче отмести поглед към Били, видя го какъв е дребен и хилав, и се умилостиви.

— Добре — рече той. — Щом свърша с него, ще дойде вашият ред.

— Ама разбира се! — откликна Амалия с най-равнодушен глас. — Само че, ако той ви победи, ще си тръгнем и вие няма да ни пречите. А за пиенето мога и сам да си платя.

— Съгласен — потвърди шерифът Търман и се изправи. — Щом се нахраните, излезте отвън. Ще ви чакаме там. Само една молба, мистър Малоун — понижи глас той, — не се опитвайте да избягате, защото може случайно да получите куршум в някоя нежна част от тялото си. Неприятно ще бъде.

— Не се притеснявайте, шерифе — увери го Амалия с лъчезарна усмивка, докато дъвчеше твърдия бифтек.