Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (5)

5.

Това прозвуча толкова неочаквано, че за момент се стъписах.

— Дама?

— Ами да.

— За да я погребеш? — осведомих се аз за всеки случай.

— Ти пък! — възкликна той в непритворен ужас.

Може би жена му беше избягала? Но като размислих сериозно отхвърлих тази мисъл. В интонацията, с която моят нов приятел произнесе простичката дума „дама“, имаше нещо извънредно уважително и, разбира се, такъв човек като Стив не би се изразил така за жена, която го е изоставила. Да не говорим, че трудно можеше да си представя, че въобще би позволил на някого да го изостави.

— И каква ти е тя? — попитах аз направо, защото се бях изморил да си блъскам главата над всички тези загадки.

Стив изхъмка и се почеса по бузата.

— Всъщност, никаква. Наех се да я върна обратно вкъщи.

Аха, помислих си аз, значи все пак някаква роднина.

— А сигурен ли си, че е в Ларедо?

— Била е тук — кратко отвърна Стив. — Ако искаш да знаеш, тя е застреляла Франсиско.

Развеселих се: дамата, убила престолонаследника на най-добрия тексаски бардак, и гробарят, който с лекота намираше клиенти с помощта на своите револвери, представляваха отлична двойка.

— Какво се хилиш? — попита Стив.

Ей, всичко вижда! Побързах да придобия сериозен вид.

— Значи, за нея става дума?

— Аха.

— А има ли си име?

— Емили. Амалия.

Бях срещал много девойки с името Емили, но името Амалия го чувах за пръв път и се поинтересувах:

— А тя защо се е озовала при Санчес?

— Отвлякоха я.

Стив отговаряше твърде лаконично. Все пак, мога да добавя от себе си, че бях срещал девойки, заради които човек можеше да изхарчи състояние; без да се замисли да убие най-добрия си приятел; да се напие до безсъзнание и даже да се научи да съчинява сонети на френски, но лично аз досега не бях виждал такива, които някой би желал да открадне. Впрочем, Санчес със сигурност използваше различни способи, за да може в заведението му да има винаги прекрасна стока.

— Закъснях само с половин ден — каза Стив с въздишка. — Когато пристигнах в Ларедо, Франсиско вече беше в ковчег, а от нея нямаше и следа. Поразпитах и тръгнах след нея, но изглежда, че ме бяха измамили. Този път води към сеньор Порфирио Диас^[1], а тя трябва да стигне на север.

— Сигурен ли си, че няма работа в Мексико? — внимателно попитах аз.

— Разбира се, че съм сигурен — изхъмка той. — И, ако изобщо разбирам нещо, сега тя трябва да се опитва да намери пътя назад. Разбира се, храбро момиче е, но се страхувам, че няма да се справи сама. Сега ще намеря онова момченце, което ми посочи грешния път, и ако не ми каже накъде е тръгнала, душата му ще извадя.

Намръщих се.

— Добре е да побързаме. Знаеш ли, че Санчес обяви награда за главата й?

Стив така рязко спря, че даже се стреснах.

— Разказвай! — заповяда той и ме хвана за рамото.

Разказах му, без да крия нищо: седемстотин долара, ако е жива, петстотин — ако е мъртва, по двеста за всеки от тези, които са я докарали.

Стив стисна зъби и мускулите по скулите му заиграха.

— Ама че копеле! Но не мога да не призная, че добре се е сетил. За такива пари и луната от небето ще му свалят.

Приближавахме се към града и гробарят заметна качулката на главата си.

— Какво ще правим? — попитах аз, поглаждайки издутите от колтовете джобове на сюртука ми.

— Първо ще ти вземем коня — каза Стив. — Все пак не можеш да ходиш пеш.

Аз изругах, спомняйки си, че Санчес ми беше взел нещата, а значи със сигурност и коня.

— Нищо — успокои ме Стив, — ще му направим посещение. Но преди това ще се видим с момчето. То е видяло как си е тръгнала.

— А как ще го намерим?

— Сакат е. Навярно сега е на улицата и проси.

— Диего? — неприятно се изненадах аз.

Диего се беше прислонил до стената, взирайки се в света с все същия поглед на горделиво вълче. Стив се приближи към него с ръце на кръста. Щом го видя, Диего леко пребледня, но, естествено, не помръдна от мястото си.

— Не е хубаво да се лъжат хората, Диего — гневно каза Стив.

После ритна дървената чашка и двете монетки, които излетяха от нея, потънаха в прахта. Чашката отскочи и се бясно се завъртя на място.

— Казах ви истината — възрази сакатият упорито.

— Не, амиго, ти ме прати на мексиканския път, където никаква дама със светла коса не се е появявала. Питах всички, които срещнах, и те потвърдиха.

— Може пък те са ви излъгали? — предположи момчето като го гледаше дръзко в лицето.

Гробарят направи движение, все едно се канеше да го хване за ухото. Удържах ръката му.

— Стив, не може така. Та той е сакат!

— Не ми пука! Или ще ми каже накъде е тръгнала, или ще му извия врата.

Диего нерешително прехапа устни.

— Струва ми се, че може да е завила по пътя, който води до Сан Игнасио.

— И какъв кон яздеше?

— Черен.

— А миналия път — заплашително каза Стив — разправяше, че бил бял.

— Може и да беше сив на бели петна… — невинно заяви Диего. — Лошо се оправям с цветовете, падре.

Жилката на слепоочието на моя спътник затрепери.

— Слушай, малък дрисльо…

— Чакай, Стив! — хванах го за лакътя аз. — Престани!

— Ама той ни баламосва! — викна гробарят. — Докато седим тук, Амалия сто пъти могат да я убият, разбираш ли?

— Никой няма да я убие — каза Диего. — А вас, сеньори, трябва да ви е срам, че сте се полакомили за парите на Санчес.

Момчето изкриви уста и се изплю в прахта, за да ни покаже презрението си.

— Искаме да я намерим не заради парите — казах аз, — а защото е в опасност.

— Не ви вярвам — ноздрите на Диего се издуха. — Искате да я намерите, за да я предадете на Санчес и да си получите проклетите долари. И не ви пука, че той ще я измъчва до смърт. Така че можете да ме убиете, но нищо няма да ви кажа!

Гробарят освирепя, направи крачка напред, но аз го дръпнах назад.

— Достатъчно, Стив. Виждаш, че няма да проговори. Остави го, нямаме време.

Наведох се, вдигнах чашката, сложих обратно в нея двете монетки и добавих сребърен долар от джоба си. Диего недоверчиво ме следеше с поглед и аз го потупах по главата.

— Браво на теб, момко! Прав си, приятелите трябва да се пазят на всяка цена. На никого не казвай накъде е тръгнала и какъв кон язди… Да тръгваме, Стив!

— Но аз…

— Стив!

Гробарят ме изгледа, сякаш бях привидение, тежко поклати глава и ме последва.

— За какъв дявол направи това, Ридж? Той е седял срещу бардака, когато тя е избягала. Всичко можеше да ни разкаже!

— Той и така всичко ни разказа — възразих аз. — Просто ти не слушаше внимателно.

— Това бяха пълни лъжи!

— Отсей лъжите и ще получиш истината. Първо те беше насочил на запад, зад реката, след това на юг, към Сан Игнасио. Мисля, че тя все пак отива на север.

Стив въздъхна тежко.

— Добре де, да допуснем. Ами конят?

— Не е черен, не е бял, но не е и сив. Сещаш ли се?

Стив се намръщи.

— Дявол да го вземе! И ти ли мислиш това, което и аз.

— Да, и аз мисля, че конят е пъстър. Затова и момчето не искаше да каже нищо. Пъстрите коне не са толкова много и, разбира се, да се открие този, който язди такъв, е много лесно.

— Знаеш ли… — каза Стив в порив на откровеност, — радвам се, че не позволих да те обесят.

— И аз се радвам — скромно признах аз. — Да наминем към Санчес?

— Аха — разсеяно каза гробарят и свали от седлото „Уинчестър“.

На езика на щата Ню Йорк това, което направихме през следващите десет минути, се нарича „незаконно проникване в частен имот“, но на нас ни беше все едно. Зашеметих с дръжката на револвера мерзавеца, който преди няколко часа ме беше свалил с приклад, и наредих на втория слуга, който се тресеше от страх, да ни отведе при Санчес. Гробарят ми прикриваше гърба.

Намерихме Санчес в гостната на първия етаж. Носът му беше лилав, подпухнал и много приличаше на круша.

— Buenos dias, senor^[2]! — поздравих го от прага.

Защото, дори да си гринго, нищо не ти пречи да бъдеш учтив.

Федерико, който стоеше до прозореца, хвана револвера си и в същия миг получи куршум от „Уинчестър“ в гърдите. Кабалерото се отпусна на пода, като стенеше тихо. Изритах колта му под кушетката.

— Нещата ми и конят ми — промълвих, гледайки Санчес право в очите. — Опитайте се да извъртите някой номер и край с вас. Трябва да ви кажа, че за мен ще е изключително удоволствие да ви застрелям.

Санчес кимна на слугата и той изчезна.

— Отправяте се към съкровището, сеньор Стил? А този кой е — ваш съдружник?

Той понечи да излезе иззад масата, за да разгледа Стив отблизо, но аз направих леко движение с ръката, която държеше колта. Санчес пребледня и се отпусна обратно в креслото.

— Незаменим човек — казах аз, кимайки към гробаря. — Ако се наложи, може да ви осигури първокласно погребение. Нали, Стив?

— Абсолютно — изръмжа моят компаньон изпод качулката.

— Човек на риска сте вие, сеньор Стил — проговори Санчес с ненавист.

Какво можех да му отговоря?

— А, за малко да забравя! — престорих се, че сега се сещам. — Моят кристал, сеньор Санчес! Дяволски много държа на него и скоро ще започна да си събирам цяла колекция.

Санчес бръкна в джоба си и мътния орех се върна в моята длан. Подхвърлих го и после го скрих от чужди очи за всеки случай.

— Ако ви потрябват вашите хора — в порив на великодушие добавих аз, — въргалят се в горичката близо до мексиканския път, макар че съм сигурен, че и без това ви е известно къде ме водеха.

Санчес се озъби:

— Няма да забравя това, сеньор Стил.

— На това се и надявам, амиго. Между другото, трябва да извикате лекар. Носът ви би изплашил даже хоровата капела на убийците в затвора Синг-Синг.

Слугата донесе чантата ми и по знак на Санчес се оттегли до стената. Отворих я и погледнах вътре.

— Колко странно! Сребърната ми табакера е изчезнала. И томчето на Волтер също го няма.

Слугата се метна към вратата. Табакерата и Волтер се появиха след половин минута.

— Изглежда, че са искали да използват писателя не по предназначение — въздъхнах аз. — Какви времена — никакво уважение към литературата!

Сложих вещите си на място, метнах чантата на рамо, хванах Санчес за яката и го побутнах към вратата.

— Добрият домакин винаги изпраща гостите си, така че напред, амиго! Ако хората ви решат да открият огън, вие пръв ще попаднете под куршумите. Моля!

Той дрезгаво викна през вратата „Не стреляйте“ и излезе. На изхода наистина ни чакаха пет или шест човека с пушки, но щом видяха Санчес под прицел, отстъпиха.

— Нека хвърлят оръжието — изкомандва Стив. — Веднага!

Слугите сложиха пушките на пода. Стив ги събра и ги хвърли под стълбата.

— След вас, амиго — вежливо казах аз на Санчес и излязохме на двора.

Санчес трепереше с цялото си тяло. Не знам дали от гняв или от унижение, но във всеки случай не беше от страх. Стив бегло огледа покрива и кимна.

— Да тръгваме — разпореди се накратко той.

— Пак ще се видим, сеньор Стил! — подхвърли Санчес след мен.

— Бе я върви…

Качихме се на конете и се махнахме от града.