Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (51)

12.

— Всичко е започнало със сушата — заговори Амалия, когато тримата излязоха на улицата и закрачиха към голяма красива къща, стояща отделно от другите на няколкостотин метра от тях.

— Не разбрах — рече Били. Докато разговаряха, той непрекъснато наблюдаваше Пит Бандита, който се вървеше отпред и предпазливо мълчеше.

— Заради сушата миналата година земевладелците в Арчър загубили много пари — обясни Амалия. — А имали и други причини за недоволство. Синдикатът, основан от кмета Грант, банкрутирал, а на съдията Рафърти, например, му откраднали цялото стадо. Трябвало спешно да измислят нещо. И измислили.

— Да ограбват влакове? — досети се Стив.

— Аха — потвърди Амалия. — Самите те обаче не са можели директно да се заемат с това. Трябвало е да наемат бандити, да им дават част от плячката, убежище и боеприпаси. И най-важното — да внимават да не ги хванат. Предполагам, че именно по тази причина е бил убит предишния шериф Отис, а на негово място дошъл бившият бандит Пит Хамилтън.

— Никога няма да докажете това в съда — отбеляза Пит Бандита.

— Имам си собствени съдебни заседатели — отвърна Амалия и показа пенсионирания влаков обирджия и все още непенсионирания млад стрелец. — Чрез свой човек в Сан Антонио фермерите получавали информация кога на „техния“ участък от жп линията ще се окажат големи суми пари или ценни товари, след което предавали тази информация на бандитите. Веднъж на нашите благородни джентълмени им се усмихнал късметът — разбрали за куфарчето с необработените диаманти. Куфарчето било похитено, но това веднага предизвикало сложности. Бандитите си искали техния дял, а поне засега камъните не трябвало да бъдат продавани. Затова човекът, който бил умът и душата на цялата операция, оставил всички диаманти у себе си, за да може, когато всичко утихне, да ги продаде за пари в брой. Но на бандитите започнало да им се струва, че са ги измамили.

— Откъде знаете всичко това? — взе да нервничи Пит Бандита. — Да не сте подслушвала всички разговори?

Амалия се усмихна.

— Не, просто имам богато въображение. Но да продължим. Слушайте по-нататък. Бандата станала опасна и било решено да се отърват от нея. Но как? И изведнъж — късмет! Съдбата сама им изпраща старото приятелче на Пит Били Куршума, когото трябва да превозят от Остин в Сан Антонио под охрана, и то повече от солидна. И на бандата заповядват да ограби точно този влак. Те се съгласяват на драго сърце, без да подозират за капана. Но в последвалата престрелка не загиват всички бандити. Един от тях успява да се скрие и прекрасно разбира, че и той, и другарите му са били нарочно подмамени. Затова не рискува да се върне в убежището, но е ранен и кръвта му изтича. И докато язди, накъдето му видят очите, среща един човек…

— Пърси Бел? — удивено попита Стив.

— Именно него. Мога да си представя за какво са разговаряли. Тежко раненият човек иска да живее, изпълнен е с жажда за отмъщение и обещава на Пърси да му разкаже за някакво съкровище, ако Пърси го спаси. Но, очевидно, бандитът казва повече, отколкото трябва, и Пърси преспокойно го оставя да умира, след което се отправя за съкровището.

— Ама че гад! — възмути се Били.

— Пърси намира къде главатарят на престъпния синдикат е скрил диамантите, заменя ги с обикновени камъни — ако си спомняте, намерихме един такъв сред вещите му, — и изчезва. Дотук добре, но тогава Пит Бандита забелязва, че сред труповете липсва един от бандата, и тръгва да го търси. Какво стана после, Пит?

— Когато се добрах до него, вече отдавна беше мъртъв — мрачно отвърна бандитът. — Но в ръката си стискаше седефено копче.

— Във формата на четирилистно цветче! — извика Амалия, като си спомни, че когато Пърси се беше появил в къщата на Ричардсън, на жилетката му наистина липсваше едно копче. Значи, когато го е изоставял, умиращият е плакал, умолявал, вкопчвал се е в него… и е откъснал фаталното копче.

— И вие веднага сте разбрали, че това може да е само Пърси — заключи тя.

— Не, не веднага — отвърна шерифът. — Дълго време не знаехме кой е. Но после Пърси се появи в града, дойде в кръчмата и там, докато си вземаше бира, изпусна на пода златна петдоларова монета.

— Аз му я дадох — каза гробарят. — Беше при мен онази сутрин.

— Общо взето, по-малкият Донован му помогнал да си намери монетата и забелязал, че липсва едно копче от жилетката му. После, когато му показах копчето, което бяхме намерили, той веднага го позна. Решихме, че Пърси е дошъл да шантажира синдиката, и беше решено да го убием.

— И изпратихте по-големия Донован, който много ловко действа с ножа? — попита Амалия.

Шерифът се извърна.

— Да, той го направи.

— А защо решихте, че Пърси е дошъл именно, за да ви шантажира? Защо не проверихте дали диамантите са на мястото си?

— Защото никой от бандитите не трябваше да знае къде са скрити — мрачно отвърна Пит. — Но оня момък, Олдингтън, сигурно е видял нещо. Изобщо, да ви кажа, той беше твърде оправен. А що се отнася до шантажа, всички знаеха, че Пърси винаги е готов за такова нещо. Просто си беше такъв.

— Защо стреляхте по Ричардсън? — запита Амалия.

— Не бях аз, а Джек Донован — възрази шерифът. — Ричардсън сам си е виновен. Кой ми крещеше в лицето, че знаел всичко за мен и щял да ме разобличи, а? И аз реших, че Пърси му е казал за нас. После той си тръгна, появи се Донован и аз му казах, че трябва да се отървем от Робърт. И той стреля по него. Но не улучи.

— Не улучил, няма що! — подсмихна се Стив. — Боб едва не умря!

— Толкова по-зле за теб, гробарю — язвително му отвърна шерифът. — Ако беше пукнал, щеше да имаш още един клиент.

— А мен защо искахте да убиете? — настойчиво продължаваше Амалия. — Аз какво ви бях направила?

— Тръгнахте да търсите приятеля на Пърси — озъби се Пит. — За какво, а? Ами ако Пърси го беше посветил за нашите работи? И изобщо, беше очевидно, че не сте равнодушна към Ричардсън и няма да се откажете просто така.

— Аз ли не съм равнодушна? — учуди се Амалия.

— Ами да. Иначе за какво ви е да се забърквате във всичко това? И ние решихме да се застраховаме за всеки случай.

— И с Джо Фрейзър ли се застраховахте? — рязко попита Амалия.

Пит зяпна.

— Значи знаете и за Фрейзър? Чудна работа! А аз си мислех… — той внезапно замълча.

— И неговото гърло ли го преряза Ръсел Донован? — рече Амалия. — Защо?

— За това, че Фрейзър беше надушил някои неща — неохотно призна Пит Бандита. — Мотаеше из окръга, разпитваше народа покрай картите, а сами знаете, че по време на игра езиците се развързват. И се наложи да се отървем от него.

— А кога разбрахте, че диамантите са изчезнали?

— Когато дойде прекупвачът — горчиво отвърна Пит. — Ох, тогава на главния много му дойде! Нали всички решиха, че самият той ги е подменил. Голяма патърдия стана! Но след това все пак се досетихме, че ако е искал да ни измами, трябва да е голям идиот да подмени диамантите и да не избяга. А тогава и едно от местните момчета си спомни как наоколо е бродел странен сеньор с красива жилетка и е събирал камъни. Чак тогава разбрахме какво е станало. Трябваше спешно да намерим диамантите. Пърси, много ясно, вече нищо не можеше да ни каже, и тръгнахме да търсим приятелите му. От пияницата узнахме само, Пърси е бил при него неотдавна, но за малко, за десет минути, и даже не бил влизал в къщата. Той ни каза и как се казва момичето на Пърси и къде живее. Е, за това, че Пърси не бил влизал в къщата, ние веднага решихме, че лъже, и преобърнахме всичко там, а когато стопанинът започна да протестира, го гръмнахме. Но не намерихме диамантите и се отправихме към къщата на момичето. Там стана засечка — искахме малко да я поуплашим, но оня глупак Джекс не си разчете силите и й счупи врата. Все пак, намерихме нещо — половината от писмото, което Пърси й беше изпратил, след като вече е бил откраднал диамантите. Общо взето, останахме с празни ръце. Оставих около къщата й и около къщата на пияницата мои хора и им наредих да внимават, може пък да се появи някой и да ни даде някаква нишка.

Той се усмихна печално.

— Като стана дума, тези хора повече не ги видях. Сигурно Били се е постарал.

— Е, Емилио също си го бива — възрази Били Куршума и прехапа език.

— Този пък кой е? — недоверчиво попита шерифът.

— Един наш приятел — отвърна вместо Били Амалия. — Е, джентълмени, доколкото разбирам, пристигнахме.

— Това пък какво е? — попита Били и спря.

— Къщата на кмета Грант — обясни гробарят. — Но нещо не разбирам. Да не би да се казва Хю?

— Хубав въпрос, мистър Холидей — отвърна Амалия. — Именно него искам да задам на кмета.