Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (53)

14.

— Били, цял ли си? — това бяха първите думи, с които го посрещна Амалия, когато слезе долу.

— Като че ли да — отвърна младият човек, когото заради точната му стрелба бяха нарекли Куршума.

Кимайки с глава към трите неподвижни тела на пода, той попита:

— Какво им е?

— Стив е ранен — доложи Амалия, — но диша. Започнах да разпитвам Грант, но той загуби съзнание. Грант-младши също едва диша. Трябва да извикаме доктора. И, освен това — тя се поколеба, — каквото и да става, трябва да намерим третия.

— Кого? — изненада се Били.

Амалия му посочи масата, около която бяха седели стопаните, когато нахлуха неканените гости.

— Виж.

Маса като маса. Захарница, каничка с мляко, три чаши, чиния с кифлички…

— Виждаш ли, чашите са три — каза Амалия. А когато влязохме, около масата бяха само Грантови, бащата и синът.

— Ясно — въздъхна Били. — Искате да кажете, че… Амалия!

В следващата секунда той се хвърли напред, закривайки я от изстрела. Разнесе се странен, мляскащ звук и Били се свлече по очи на килима.

— Били! — извън себе си завика Амалия.

Тя искаше да се хвърли към другаря си, но я спря сухо старческо хихикане.

— Не, не, скъпа лейди. Първо хвърлете револвера.

Амалия разтвори пръсти и бавно вдигна очи.

Не, никога преди не беше виждала този човек. Беше старец с извънредно благообразна физиономия, обрамчена от подстригана бяла брада. Очите му бяха пронизително сини, все едно окъпани от небето. В лявата си ръка държеше бастун, на който се опираше, а с дясната стискаше револвер с внушителни размери.

— Можете да не се безпокоите за приятеля си, млада лейди — със старомодна учтивост промълви старикът. — На младини никога не пропусках, не пропуснах и сега. На приятеля ви му провървя — смъртта му беше много лека.

Амалия погледна към лежащия по очи Били и неочаквано й се прииска да заридае с глас. Но се стегна. Ако й провърви, Стив ще успее да се свести и тогава може би всичко ще се размине. Или поне би могла да се надява.

— Виждам, че сте изненадана — каза старецът, който зорко я наблюдаваше. — Боя се, че не успях да се представя. Казвам се Хю Хармъни.

— Стария Хю — отрони Амалия. — Вие ли организирахте синдиката?

— Да — потвърди старецът, — каквото и да е успял да ви наговори Грант по този въпрос.

— Вие сте дядото на Арабела? — тихо промълви Амалия. — И тя ли е с вас?

— Арабела ли? — усмихна се старецът и поклати глава. — О, не. Жените не са подходящи за дела от този род. Разбира се, без да броим вас, скъпа. Вие сте изключение, особа в известен смисъл уникална.

Тонът му се измени:

— Не трябваше да търсите приключения по нашия край, милейди. Америка е сурова страна. Даже, бих казал, жестока. С тези, които се опитват да играят не по правилата, тя се разправя много лошо.

— И все пак, вие сте я използвали — настоя Амалия. — Говоря за внучката Ви. Имала е ухажор от Сан Антонио по фамилия Прескът. Разбрах, че е заемал важен пост в железниците. Едва ли е имал тайни от нея, а вие, навярно, сте наминавали през къщата им като добър стар дядо и така сте разбирали кога какъв товар ще превозват. После обаче Прескът неочаквано е скъсал с Арабела. Сигурно е започнал да подозира нещо, но да обвиниш девойка, за която искаш да се ожениш, не отива на един джентълмен. И той просто е предпочел да не се среща повече с нея. Нали така?

Старецът жлъчно се усмихна.

— Обичам умни жени — простичко каза той. — Но вие, струва ми се, забравяте едно прекрасно библейско изречение.

И с удоволствие цитира:

— „Многото знания носят много печал“. Да, точно така е, както казвате. Какво още ви е известно?

— Сега вече — всичко — отвърна Амалия. — Вие сте предложил да вземете за заложница собствената ви внучка, защото сте знаел, че Робърт душа дава за нея. У вас са били скрити диамантите, които после е откраднал Пърси Бел. Всъщност, и досега имате синина на скулата си — толкова ли тежка ръка се оказа, че има шерифът? Той и съучастниците му са били уверени, че сте решил да ги измамите.

— На тяхно място и аз бих решил така — отзова се старецът. — Слава богу, бързо се оправихме. Тоест, щяхме да се оправим, ако не бяхте вие, скъпа моя лейди. Всъщност, къде намерихте диамантите?

— В пресъхналия кладенец на Джими Роулинс — отвърна Амалия. — Защо?

— Значи, в кладенеца, а? — замислено промълви старецът, а после неочаквано се засмя. — Боже мой, ама и вие сте една лъжкиня!

— От къде на къде? — попита Амалия, като го гледаше смело в лицето.

— Оттам, че бях заповядал да претърсят кладенеца — обясни старецът. — И в него нямаше нищичко.

— Виж ти — насмешливо парира Амалия, — аз намерих това, което ми трябваше, именно там.

— Кога?

— Вчера. Стив отиде до там по моя заръка, едва не умори коня си, но…

Старецът пак се засмя.

— Вие ще уморите мен, милейди! Да си призная, моите юнаци също се бяха изложили — претърсили бях само къщата и градината, а не бяха благоволили да надзърнат в кладенеца. Но затова пък после, като поразмислих, реших, че кладенец, който никой не използва, е отлично място за тайник. И изпратих отново хората ми да прегледат всеки инч там. Разминали сте с тях за малко — бедният Хъмфри вече бил изстинал, като го намерили. Така че, лейди, в кладенеца не е имало нищо!

— Правилно! — измъкна се Амалия. — Намерихме диамантите, когато се срещнахме с Лъже-Роулинс. Затова не сте ги открили.

— А току-що ми разправяхте, че сте изпратили за тях гробаря — отвърна старецът. — Стига, лейди, признайте си, че сте измислила всичко това, за да ни изобличите. И успяхте. А сега, с ваше позволение, ще ви убия, ще довърша тези мерзавци и ще се върна в ранчото си. Аз съм стар човек и не ми трябват излишни грижи.

Той вдигна револвера. Амалия неволно отстъпи назад и усети как кръвта замръзва в жилите й.

— Страх ли ви е? — весело попита старецът. — Няма страшно, Хю Хармъни не пропуска.

Гръмна изстрел и Амалия, застинала на място, видя как несравнимият стрелец Хю Хармъни се свлича на колене с дупка в челото. Стрелял беше Били Малоун.

— И аз никога не пропускам — процеди през зъби той и свали „гръмовержеца“.

— Били — промълви втрещена Амалия, — ти си жив?

— Че как! — отвърна Били, докато криво-ляво се изправяше на крака. — Изобщо, аз паднах ей така, преструвах се. Исках веднага да го убия, но той взе да разправя много интересни неща. И аз изчаках.

— Но как… — започна напълно изумена Амалия.

Били изразително се усмихна.

— Вече беше много стар, скапаният му стрелец — промълви той с нотка на презрение в гласа. — И, много ясно, не улучи. А ти какво, Емилио, да не би да повярва, че така лесно ще се оставя да ме гръмнат?

— Какво ли не си помислих! — разсърди се Амалия. — Помниш ли какво ти предсказа циганката? Че ще лежиш в ковчег още преди да е свършил месеца, а днес е точно тридесет и първо число.

— Ами нали лежах в ковчег — отвърна Били, — когато се правех на мъртвец в магазина на Стив. Така че в този смисъл старицата излезе права. Но все пак не се каня да умирам.

Той си пое въздух и се закашля.

— Свърши ли? — попита Амалия. — Хайде сега да вървим за доктор за нашите ранени.