Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (28)

6.

На сутринта Амалия се събуди с чувството, че тялото й се разпада на части и не е ясно по какъв начин те все още се държат заедно. Защото Амалия Тамарина беше всъщност невероятно изнежена. Дори най-лекият полъх на вятъра я караше веднага да се увива в шал. И то не какъв да е, а от самата Каролина Ребу. Но това, което можеше да си позволи крехката красавица Амалия, със сигурност не прилягаше на мрачния Емилио със загоряло лице и с револвер, затъкнат на кръста.

— Дявол да го вземе, как ми се яде! — това беше първото изречение, което излезе от устата й.

— И на мен — призна Били. — Нищо, ще отидем до първото селце, което ни попадне. Само трябва да внимаваме, да не се натъкнем на неприятности след вчера. И изобщо най-добре ще е още сега да се отидем далеч от тук. Ами ако местните жители решат да изпратят потеря? Предпазливостта никога не е излишна.

Амалия погледна с любопитство спътника си. На бузите на Били бяха избили розови петна, но днес изглеждаше по-добре от вчера. Шпорите му — почистени и блестящи, в очите — нито капка умора. Интересно, дали беше поспал поне малко през нощта.

— Трябваше да ме събудиш — каза Амалия, докато се качваше на седлото. — Щях да стоя на пост, докато ти поспиш.

Били кратко поклати глава.

— Не — каза той. — И без това не смятах да спя.

Затъпкаха огъня, седнаха на конете и тръгнаха към възвишаващите се в далечината червеникави планини. Пъстрият кон на Били непрекъснато танцуваше и спираше ход.

— Ей! Ей, Птица!

Птица мяташе глава и не се подчиняваше.

— Какво става? — попита Амалия, когато на един завой Били спря така рязко, че едва не излетя от седлото.

— И аз не знам — изсумтя бандитът. — Да не би да е ял дяволска трева?

— Това пък какво е? — заинтересува се Амалия.

— Ти какво, не знаеш ли? — недоверчиво попита Били.

— Не съм тукашен.

Били се почеса по тила.

— Ами, дяволската трева е една гадост, от която на коня започва да му се привижда. Вижда, да речем, локва и решава, че пред него има река. А може и обратното: река без брод да му се стори съвсем безопасна.

— А-а — провлачи Амалия и без особени усилия продължи да язди напред сивия си кон на бели петна. Пегас-Птица тутакси хукна след нея, от което Били за малко не излетя от седлото за втори път.

— Не, това не е дяволска трева — изпъшка Били, гледайки накриво безстрастния Емилио. — Слушай, какво си направил с коня ми?

— В какъв смисъл? — учуди се Амалия.

— Ами в смисъл че се държи странно!

— Може да му е паднала подкова? — предположи Амалия.

Спряха. Били слезе от коня, но когато поиска да огледа копитата му, животното захриптя и се задърпа назад.

— Тихо, Пегас! — изкомандва Амалия, скачайки на земята.

— Пегас ли? — Били направо подскочи.

— Е, да, така нарекох коня ти. И какво от това?

Пегас изпръхтя и отметна глава. Без да протестира, остави Амалия да разгледа всичките му четири подкови.

— Не, краката му са наред — заключи „Емилио“, като килна шапката си на тила.

Били стоеше прав, дишаше тежко и гледаше лошо спътника си.

— Дяволска работа! — изригна яростно той. — Не стига, че ми взе шалчето и шапката и че ме наби, ами на всичко отгоре си ми омагьосал и коня!

Той ритна с крак земята. Няколко камъчета подскочиха във въздуха.

— Слушай — разсърди се Амалия, — честна дума, нямам нищо общо!

— Да бе, нямаш нищо общо! — извика Били. — А конят не иска да го яздя аз! Да не мислиш, че не виждам?

Амалия въздъхна тежко и само разтвори ръце. Което си беше вярно, вярно си беше — винаги беше обожавала конете и лесно намираше общ език с тях.

— Стана просто случайно — каза тя. — Просто дълго те нямаше и твоят Птица е отвикнал от теб.

— Ти пък какво знаеш за това? — развика се Били. — Жълтоок всезнайко, виждате ли! Ние с моя Птица знаеш ли през какви премеждия сме минавали? Не можеш даже да си представиш! Да, не можеш! Разхожда се тука контето с моето шалче… — с обида добави той. — И историята на Монти не му е такава, добави към нея дявол знае какво… и коня се опитва да ми отнеме…

В тона му, във всички негови думи имаше нещо безкрайно детско и, докато го слушаше, Амалия едва се сдържаше да не се усмихне.

— Били — започна тя, — аз…

— Не съм ти никакъв Били! — озъби се младият бандит. — За теб съм Уилям Хенри Малоун, ясно! И няма какво да ми викаш Били.

— Добре, мистър Малоун — отегчено каза Амалия. — Може би ще ми кажете в края на краищата какво искате от мен?

Били позеленя, на носа му се откроиха лунички.

— Аз да искам? Нищо не искам аз, дявол да го вземе! Върни ми сивия и си вземай Птица, като си толкова умен.

На Амалия много й се искаше да го плесне през врата, но тя беше умна и разбираше, че вбесеният момък е напълно способен да я застреля за такава волност.

— Добре — каза само тя, свали вързопа с вещите си и го окачи на Пегас.

Били с мрачно лице прехвърли чантата си.

— Изглежда, че най-добре ще е да се разделим — каза много спокойно Амалия като го гледаше право в очите. — Аз си имам моята работа, ти — твоята. Общо взето си добър момък, но на мен ми е много важно да разбера кой уби моя другар, а ти пък си имаш сметки за уреждане с Пит Хамилтън. Изглежда, че не сме в една посока.

— Точно така — мрачно потвърди Били, взирайки се в сивия кон на бели петна. — Изглежда, от самото начало не сме били в една посока.

Той се закашля и му се стори, че в погледа на жълтоокия проблясват искрици жалост, а Били ненавиждаше да го съжаляват.

Амалия възседна пъстрия кон и оправи прикрепения към него вързоп. Нямаше какво повече да си кажат.

— Сбогом, Били Куршума — каза спокойно тя. — Беше ми много приятно да се запозная с теб.

— Върви по дяволите! — отвърна й Били и отново се закашля.

Амалия обърна коня и се отдалечи. Беше сигурна, че въпреки караницата Били няма да я застреля в гръб, и все пак нямаше търпение да се озове колкото се може по-далеч от него.

— Махай се — прохриптя Били след конника, който изчезваше сред облак червеникав прах.

Отново беше сам. Както винаги. Сам, вечно сам… Кой знае защо, днес от подобни мисли му загорча в устата. Били сведе глава и забеляза, че червената куртка, която му даде Емилио, е останала у него. И веднага си спомни още, че щом Емилио го няма, значи никога няма да узнае продължението на историята за Едмон Дантес, като това окончателно го разстрои.