Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (48)

9.

— Те отвлякоха Арабела! — бяха първите думи на Стив, когато се втурна в къщата.

Полковник Ричардсън вдигна вежди.

— Кои те, Стив?

— Не знам — дрезгаво отвърна гробаря. — При мен дойде майка й, беше изпаднала в ужас. Вчера Арабела излязла от къщи и не се върнала. А днес мисис Хармъни получила писмо. Лежало на масата в гостната им, а тя не знае как е могло да се озове там.

— Къде е писмото? — попита Робърт.

Стив мълчаливо му подаде поизтърканото вече листче.

— Ето го.

Ричардсън прочете писмото и го предаде на Амалия.

— Много весело… — отбеляза той и съкрушено поклати глава.

„Ако искате отново да видите дъщеря си жива и здрава, охотно ще я разменим за частта от писмо, която е донесла мисис Дюпон. Ако сте съгласни, размяната ще стане днес в 8 вечерта край фермата на стария Хаскът. Ако дойдат повече от пет човека, ние няма да се явим.“

— Каква е тази ферма на Хаскът? — попита Амалия.

— Отдавна е изоставена — изсумтя полковникът. — Вече пет години никой не живее там.

— Къде е мисис Хармъни? — бързо попита Амалия. — Трябва незабавно да я доведем тук. В града може да я грози опасност.

Стори й се, че Стив леко се смути.

— Сигурно сте права — промълви накрая той. — Какво, да отида ли за нея?

Личеше си, че няма никакво желание за това.

Амалия го помами с пръст и го дръпна настрани.

— Какво има, Стив? — попита строго тя.

— Нищо — неохотно промърмори гробарят. — Просто, откакто съм се върнал, мисис Хармъни не ме оставя на мира.

Амалия преглътна въпроса, който й беше накрая на езика, и каза само:

— Разбира се, Стив, разбирам, че за вас това е твърде… м-м… досадно, но не можем да я излагаме на опасност, нали? — тя сложи ръка на лакътя на Стив. — Бъдете рицар, идете и я доведете тук. А после с вас още ще си поговорим.

Стив кимна и тръгна към изхода. На вратата обаче се сблъска със запъхтените братя Донован.

— Какво се е случило с Арабела? — викаха те един през друг. — Какво пише в бележката, Боб?

Ричардсън рязко се обърна към тях.

— Откъде знаете за бележката?

— Мисис Хармъни сама ни разказа за нея — удивено отвърна по-малкия брат. — Какво ти става, Боб?

Боб прекара ръка по челото си.

— Нищо — отвърна той с усилие.

— Покажете им писмото, Боб — намеси се Амалия.

Ричардсън им подаде листчето. Братята го прочетоха и на лицата им се изписа най-живо недоумение. Амалия накратко им обясни за какво става дума.

— Значи, всичко е заради онова писмо? И какво ще правите сега?

Боб безпомощно погледна Амалия, която само сви рамене.

— Нямаме избор — рече тя. — Ако не им предадем този проклет план, те ще убият мис Хармъни.

— Каквото и да става, ние сме с вас — заяви Ръсел Донован. — Мис Арабела… тя…

Той се изчерви и не завърши изречението.

— Да, мис Арабела… тя е много… хъм… — потвърди брат му и смутено сведе очи.

Амалия си спомни, че и двамата братя бяха обожатели на похитената девойка.

— Благодаря ви, джентълмени — каза сковано полковник Ричардсън, — но тъй като всички неприятности започнаха заради нас, предпочитаме да се справим с тях сами.

— Но, чичо Чарли — намеси се Амалия, — това е неразумно. Всичко може да се случи! И, освен това, в посланието ясно е написано, че на срещата могат да отидат пет човека.

Чичо Чарли, пъхнал пръсти между копчетата на жилетката си, й хвърли недоволен поглед, но не каза нищо, а само сърдито се изкашля.

— Във всеки случай, аз със сигурност ще отида — решително каза Робърт. — Чичо, с мен ли си?

Полковникът кимна с голямата си глава.

— Прекрасно. Аз, ти, Ръсел и Джак — общо четирима. А пети…

— А пети — обади се Амалия — ще бъде мистър Риджуей Стил.

— Ами вие? — недоверчиво попита полковникът.

Амалия решително поклати глава.

— Без мен, джентълмени. В последно време и без това преживях доста, а при размяната може да се случи какво ли не. Мъж с пушка ще ви бъде от полза повече, отколкото жена.

Така и решиха.

Около седем часа Амалия се сбогува с тези, които отиваха да спасят Арабела Хармъни. Тя даде на полковника частта от писмото с плана на гърба му и го помоли да се връщат колкото се може по-скоро.

— Разбира се — измърмори старият воин и скри драгоценното листче в джоба си.

— Сър — внезапно рече Амалия — може ли да ви попитам… Нещо не е наред ли?

— Всичко! — изсумтя полковникът. — И, честно да ви кажа, не ми харесва много, че братята Донован се заеха да ни помагат.

— Защо?

— Така — уклончиво отвърна полковникът. — Поразмишлявах доста, разбирате ли. Пърси беше убит от човек, който е знаел разположението на стаите и реда в къщата. По-големият Донован постоянно идва у нас и освен това прекрасно владее ножа. Защо стреляха по Боб, не мога да разбера, но е възможно да е казал нещо в повече, затова са решили да се отърват от него. А точно през този ден по-малкият Донован се мотаеше наблизо. Като при това за него се знае, че е нелош стрелец по движеща се мишена. И накрая… — полковникът дълбоко въздъхна. — Чикита ми каза, че сте разговаряла с нея за същото. За това кой в града добре владее ножа и кой е способен да застреля човек, без да се замисля.

Амалия ясно се усмихна.

— Сър, ние с Чикита говорихме за много неща, включително и за това как на съдията Рафърти в началото на миналата година са му откраднали стадото, и за сушата миналата пролет. И за това, защо мис Арабела е оставила вашия племенник, и за ухажора й от Сан Антонио, заради което вашият племенник е решил да напусне родния край, за да лекува, така да се каже, сърдечните си рани.

— Не ме баламосвайте! — заплаши с пръст Амалия полковникът. — Прекрасно разбрах, че сте разпитвали Чикита за Донованови, а другото е било просто така, за прикритие.

— Може би — отвърна Амалия със загадъчна усмивка. — Но ето какво ще ви кажа. Забравете за братята Донован, полковник. Дайте на бандитите каквото искат и доведете мис Арабела в ранчото. В никакъв случай не се опитвайте да преследвате похитителите, чувате ли?! И не им пречете да си тръгнат. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Хъм — рече полковникът, засуквайки мустак. — Виждам, че криете туз в ръкава си. Нали? Неслучайно днес, когато Стив Холидей докара мисис Хармъни, вие толкова дълго и обстоятелствено разговаряхте с него.

— Говорихме за вдовицата Хармъни — скромно отбеляза Амалия — и аз убеждавах Стив да се държи малко по-добре с нея.

— А, това ми е познато! — явно се развесели полковникът. — Е, мисис Дюпон, не знам какво сте замислила, но ще се постарая да изпълня точно всичките ви нареждания. Да дам половинката от писмото, да докарам Арабела, да не се опитвам да разбера кои са похитителите и да не обръщам внимание на братята Донован.

Той по военному събра токове и отдаде чест.

— Ще бъде изпълнено, лейди. А вие през това време поговорете с мисис Хармъни и я убедете да се държи малко по-зле към Стив.

 

 

Но вместо това цяла вечер Амалия чистеше и зареждаше оръжие, като при това мисис Хармъни активно й помагаше. Жените трепваха при всеки звук. Най-сетне на двора се чу шум като от петима или шестима конници. Мисис Хармъни скочи от мястото си и почти веднага в стаята се втурна Арабела и се хвърли на шията й.

— Мамичко!

— Момичето ми! — повтаряше мисис Хармъни, притискайки дъщеря си в обятията си. — Скъпото ми момиче! Какво се случи? Направиха ли ти нещо? Колко се радвам да те видя, съкровище мое!

Прашният Робърт Ричардсън влезе в стаята и хвърли шапката си на масата.

— Как мина, Робърт? — попита Амалия.

— Ами никак — отвърна той с гримаса на отвращение. — Когато стигнахме до фермата се оказа, че те вече са там. Двадесет човека, не по-малко! Аз, да си призная, доста се уплаших.

— А не трябваше — каза Ръсел Донован, престъпвайки прага. — С нас можеше от нищо да не се страхуваш.

Тези думи очевидно бяха казани специално за красавицата Арабела, но тя не ги чу, тъй като точно в този момент разказваше на майка си как я бяха пъхнали в закрита карета, как я бяха возили нанякъде и как накрая я бяха заключили в някаква къща. Но се бяха държали учтиво с нея, хранили я бяха по три пъти на ден и бяха изпълнявали всичките й желания, без едно — да я пуснат.

— Това е просто ужасно, ужасно! — повтаряше през сълзи мисис Хармъни, макар че всъщност нищо чак толкова ужасно не беше станало.

— И какво стана после? — попита мъжете Амалия. — Успяхте ли да познаете поне някои от похитителите?

— Лицата им бяха закрити с кърпи — отвърна полковникът. — Не, никого не познахме. Дадох им листчето, те внимателно го огледаха, бутнаха към нас Арабела и с насочени към нас пушки започнаха да отстъпват. Мислех, че ни гръмнат всичките, още повече че този — той посочи с брадичка по-малкият Донован, Джек, — ги ругаеше като бесен. Но нищо, размина ни се. Жалко само, че картата остана у тях. Може би, ако я бяхме разгледали по-добре, щяхме да разберем къде Пърси е скрил диамантите, а сега… — безнадеждно махна с ръка той.

— Вярно казва полковникът — отбеляза по-големият Донован. — Трябваше поне да прерисуваме картата, може би след време щяхме да се разберем къде е заровено съкровището. Толкова ли не можахте да се сетите?

— Че за какво? — равнодушно рече Амалия. — Съкровището така или иначе е у нас.