Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (18)

8.

На другата сутрин, когато Амалия се събуди, тя дълго време се чуди къде се намира.

Край прозореца пееха птици. Някъде цвилеха и пръхтяха коне, а в далечината басово мучеше крава.

Погледът на нашата героиня се плъзна по светлите пердета, по стените, обшити с дървени панели. Единствената украса на стаята беше картина, нарисувана от някакъв неизвестен тип, в даден момент от живота си решил, че е художник. На картината беше изобразен горящ портокал, по непонятни причини увиснал над сива локва, което, съдейки по всичко, трябваше да означава залез на слънце над безбрежно море.

Амалия въздъхна и затвори очи. Беше й топло, хубаво и уютно. От кашлицата, която я мъчеше в Ню Йорк, нямаше и следа. Сега вече младата жена беше склонна да признае, че вероятно е била твърде мнителна. Тя се обърна настрани, сложи ръка под бузата си и взе да наблюдава слънчевото зайче, което пълзеше по стената.

Днес, разбира се, нямаше как да си тръгне. Би било твърде неучтиво по отношение на домакините. До края на седмицата остават пет дни. Тези пет дни ще погостува в „Есмералда“, а в понеделник Джон ще я откара на гарата в Сан Антонио. Сигурно тук щеше да й бъде много скучно — нали наоколо няма нищо интересно, само прерии, каубои, пастири и крави, — но пък приличието ще бъде спазено.

На вратата се почука. Влезе Чикита — смуглата, чернокоса, хубавичка прислужница, и Амалия й разреши да се заеме с косата й, а после слезе за закуска.

Робърт го нямаше: беше станал призори, за да отиде в лагера на каубоите и да види как върви работата. Братята Донован се бяха върнали в ранчото си и Амалия закуси само с полковника, който видимо беше подобрил мнението си за нея след вчерашния й номер.

Когато Джон донесе виното, чичо Чарли се осведоми за плановете й. Отговорът й го огорчи.

— Явно сте ни много обидена, щом не искате да останете поне до Коледа — отбеляза той.

Амалия обясни, че присъствието й у дома може да се окаже необходимо. Полковникът помисли, кимна и гаврътна чашката.

— А мъжът Ви? Знае ли къде сте?

Тъй като нямаше никакъв мосю Дюпон, той, естествено, нямаше как да знае каквото и да било. Амалия обаче си спести тази подробност. Тя сведе ресници и, като помълча малко, смая полковника с изявление, че никой не знае какво всъщност се случва в главата на мосю Дюпон.

— Тоест, как? — озадачи се полковника.

— Там е работата — каза Амалия, — че той… ъ… не е наред с главата.

— Ами че защо тогава не се разведете с него? — прогърмя полковникът.

Амалия му обясни, че в Европа разводът с душевноболен е невъзможен.

— Глупости! — изсумтя полковникът. — Ох, да му се не види и Стария свят! Ако на съпруга му хлопат чарковете, жена му трябва да има възможност най-малкото да опази своите. На колко сте години?

— Осемнадесет — каза Амалия.

До осемнадесет й оставаха малко повече от два месеца.

— Разбира се — каза недоволно полковникът, — на вашата възраст да мъкнете такова бреме…

И с въздишка добави:

— За ваше здраве, скъпа лейди! И дано всички ваши врагове се провалят в ада!

След закуска полковникът предложи на Амалия да вземат коне и да разгледат земите на Ричардсън. Тя отвърна, че с удоволствие би пояздила, но не си е взела амазонка. Събеседникът й изобщо не разбираше за какво става дума и се наложи Амалия да му обясни — не без труд, — че амазонката е рокля за езда, скроена по особен начин.

— По нашия край всички жени яздят в мъжки дрехи — каза полковникът. — Струва ми се, че дрехите на майката на Боб ще ви бъдат по мярка.

Амалия се стъписа. Никога не беше си и помисляла, че ще й се наложи да облича мъжки дрехи. Чикита ги донесе и щом се видя в тях, Амалия с удивление забеляза, че много й отиват. Полковникът настоя тя да си сложи и каубойска шапка и двамата тръгнаха да разглеждат владенията на Ричардсън. Амалия седеше като излята на седлото и ездата й достави огромно удоволствие. Бузите й се зачервиха и ако някой от превзетите й европейски познати чуеше силния й смях, навярно би решил, че е зле възпитана. На връщане с полковника се надбягваха и тя изпревари стария воин с няколко дължини. След тази победа полковникът говореше за гостенката си само с възхищение.

Чикита се отправи към града да провери за писма. Върна се с цяла пачка, предназначена за двамата Ричардсън — отнасяха се предимно за покупко-продажби на добитък — и с бележчица от мис Хармъни, адресиран лично до стопанина на ранчото.

Робърт се появи чак към три следобед, прашен и мръсен.

— Боб! Имаш покана от мис Арабела Хармъни за някакво soirée^[1]!

Боб хвърли сомбрерото си през цялата стая в ръцете на Чикита, която тутакси изчезна с шапката му.

— Чичо Чарли, какво соаре, по дяволите? Две телета ги разкъсала пума, старшият обяздвач го боли черния дроб, а ти…

— Жени! — тежко каза полковника и вдигна дебел пръст. — На бас се хващам, че в градчето вече клюкарстват кого си ни довел. Арабела е същата безсърдечна въртиопашка като всички останали. Натрий й носа, момчето ми! Ей богу, няма от какво да те е срам. С такава дама като Амалия ще сразиш всяка мома на сто мили наоколо.

— Стори ми се, че снощи имахте друго мнение за нея, чичо — измърмори Боб.

Полковникът го изгледа страховито.

— Аз да имам лошо мнение за дама, която така язди? По-добре иди се измий, че вониш на пот. Утре да си като краставичка! — полковникът тежко се повдигна от мястото си — И запомни: ако ти не отидеш, ей богу, аз сам ще отида с нея, без теб!

Като чу, че поканата се отнася и до нея, Амалия се качи в стаята си и разопакова всичките си рокли. Изборът изобщо не беше лесен. Арчър се намираше ако не на ръба на цивилизацията, то много близо до него. Амалия можеше да се закълне, че тук не са и чували за парижките моди, турнюри и за последните тенденции в областта на дамските шапки. От една страна, не й се искаше да дразни тукашните обитатели с прекалена изисканост, която и без това нямаше да оценят. От друга страна, оказа се невероятно трудно да устои на съблазънта да бъде елегантна по начина, по който беше свикнала. Прекарвайки половин час в ужасни терзания, в сравнение с които душевните мъки на Цезар и Наполеон просто бледнееха, тя все пак се спря на една най-проста рокля в тюркоазен цвят с бродерия. Когато на следващия ден я облече и се спусна по стълбата, племенникът Боб и чичото Чарли загубиха ума и дума, от което можеше да се заключи, че не е сбъркала в избора си.

След час вече бяха в Арчър. Градчето се състоеше само от една улица, наречена Главна, от двете страни на която се издигаха дървени и каменни къщи. Около тях с важен вид се разхождаха кокошки и гъски.

Край една от къщите се сблъскаха с неочаквано препятствие и колата им спря. Увеселителното заведение, т.е., салуунът, се казваше „У Джо“. До него се грееше на слънце голямо куче, а на верандата седеше черен котарак, който благодушно примижаваше с жълтите си очи. Вратата на салууна беше най-обикновена, но на няколко места беше осеяна с неголеми дупки. Като се вгледа внимателно, Амалия разбра, че дупките са от куршуми.

— На тази веранда застреляха шерифа Отис — съобщи Джон с благоговеен тон, с какъвто след сто години екскурзоводите ще показват на музейните посетители някой диамантен венец, струващ милиони долари.

Срещу салууна се намираше неголяма постройка с окачена табелка „У Стив“ и около нея лежаха акуратно изработени дървени ковчези. Сигурно съседството на салууна и гробаря на някого би се сторило символично, но ние ще се въздържим от толкова генерални изводи.

— Добър бизнес има Стив — отбеляза полковникът дълбокомислено. — Няма да умре от глад, това е сигурно. Пък и на клиентите му изобщо няма да им хрумне да се оплакват от него.

Точно в този момент вратата на гробарницата се отвори и от нея излезе джентълмен с навити над лактите ръкави. По дрехите му се бяха полепили няколко стърготини. Беше висок, светлокос, широкоплещест младеж с мрачно лице, обрасло с твърда четина. Светлите му очи бяха пронизващи и напомняха свредели, устата му беше малка и строга. Джентълменът погледна полковника и Робърт, кимна им, взе подмишница изумителния сиво-черен котарак, по чиято козина художествено се сплитаха шарки, и се прибра.

— Самият Стив Холидей — съобщи Робърт.

Амалия се извърна, за да не гледа дървените сандъци, които й навяваха униние, и погледът й попадна върху един строен джентълмен с цилиндър, който почистваше с кърпичка лакираните си чепици около увеселителното заведение. Около салууна и погребалния магазин не се срещаше често толкова изискано облечен мъж. Ризата му поразяваше със своята белота, а възелът на вратовръзката му беше безупречен. Джентълменът се изправи и хвърли замислен поглед на Амалия.

— А знаете ли кой е този човек? — попита тя полковника.

— Кой, този тип ли? — лицето на чичо Чарли се смръщи като от зъбобол — Знам, разбира се. Това е професионален играч на покер. Те всичките така се обличат.

На Амалия смътно се стори, че вече е виждала някъде този играч, но в този момент размишленията й бяха прекъснати от Джон, тъй като спирането им беше предизвикано от непредвидено обстоятелство: на улицата преспокойно се беше разположила голяма крава. Тя им преграждаше пътя и кочияшът по никакъв начин не можеше да я накара да се премести.

— Ах, ти, нещастна пържоло! Кожата ти на ремъци ще направя! Разкарай се оттук!

Кравата равнодушно махаше с опашка и не реагира дори когато Джон я шибна с камшика.

— Явно ще се наложи да продължим пеш — каза полковникът.

Амалия слезе от колата, като внимаваше да не стъпи в една огромна локва и да съсипе красивата си рокля. Кравата не мърдаше от мястото си. Джон удвои красноречието си, а полковникът предложи да извикат стопанина на несговорчивото животно. На Амалия разправията й омръзна. Малък бял плакат на вратата на църквата недвусмислено твърдеше, че някой иска нещо^[2], но не можеше да се разбере какво точно, тъй като ъгълчето на плаката се беше подвило от вятъра.

Джон най-после успя да изгони кравата с ритници. Тя се отдръпна на няколко крачки, шумно въздъхна и отново се излегна посред улицата.

Джон се разрази в ругатни, които със сигурност биха довели до припадък всяка европейска госпожица, отраснала с романите на г-жа графиня Сегюр, чиято моминска фамилия, между другото, беше Растопчина̀. Амалия, макар че беше запозната с въпросното творчество, даже не трепна. Беше силно момиче. Робърт се обърна към кочияша и го помоли да я кара по-полека, тъй като тук все пак има дама.

А дамата, на която й омръзна да се чуди какво беше написано, се приближи към вратата на църквата и разгърна плаката, който се оказа всичко на всичко обява за издирване на престъпник.

Тя гласеше:

WANTED

Били Малоун

по прякор

БИЛИ КУРШУМА

500 долара награда за този съзнателен гражданин, който хване и достави ЖИВ или МЪРТЪВ известния бандит, осъден за убийства в щатите Ню Мексико, Невада, Аризона и Тексас.

Описание: възраст — около двадесет години, но изглежда по-млад; ръст — 5 фута и 6 инча; коса — светла; очи — кафяви; еднакво добре владее и двете си ръце.

Лицата, които желаят да получат тези пари, се умоляват да не забравят, че издирваният е изключително точен стрелец и вече е причинил смъртта на най-малко 29 души.

За наградата се обръщайте към кмета м-р Франсис Д. Грант или шерифа Хамилтън.

Най-отдолу някакъв шегаджия беше добавил: „А за да си поръчате своевременно и ковчег, обръщайте се към Стив Холидей.“

Кравата с мучене най-после се махна от пътя и се пльосна на земята около наклонилия се плет. Около Амалия се събраха мексиканчета, сочеха я с пръст и възбудено бърбореха на испански, който Амалия не разбираше.

— Какво казват? — попита тя приближилия се до нея Ричардсън.

Робърт малко се смути.

— Никога не са виждали коси като вашите — обясни той. — Спорят дали са истински или вие… ъ… сте прикачила конска опашка на главата си.

Амалия се разсмя. Полковникът й помогна да се качи обратно и те благополучно преодоляха разстоянието, което оставаше до къщата на Хармъни.