Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (16)

6.

Амалия и спътникът й не се задържаха в Сан Антонио по-дълго, отколкото изискваха обстоятелствата. Робърт го очакваше ранчото му, разположено на някакви си двадесет мили^[1] от Арчър. За да посрещнат собственика, оттам бяха изпратили в Сан Антонио кабриолет с бял платнен покрив и две пъргави кончета. Сутринта на 14 декември той вече чакаше пред хотел „Адмирал“. На капрата седеше чернокож кочияш. Щом видя Ричардсън, лицето му се разтегна в белозъба усмивка.

— Масса Боб!

— Джон!

— Радвам се да ви видя, сър! Надявам се, че сте пътували добре?

— Прекрасно. Всичко наред ли е в ранчото?

— Да. Имаме нов старши обяздвач, знаете ли?

— Знам. Чичо Чарли ми писа — кимна Ричардсън и обясни присъствието на Амалия. — Това е мисис Емили Дюпон. Малко не са й в ред белите дробове, така че ще поживее известно време у нас. Е, как я карахте без мен?

Джон помогна на дамата да се качи в кабриолета, натовари багажа й и куфарите на Ричардсън и потеглиха. Как са я карали? Честно казано, всичко си е като преди, нищо ново, разказваше Джон по пътя. Сушата, слава богу, свършила, но за това със сигурност също са писали на масса Ричардсън. На съдията Рафърти му откраднали цялото стадо. Кобилата на Грант на име Артистката спечелила надбягването. При съседите нищо ново, в градчето всичко си е все така. Старият шериф Отис го убили в пиянска свада, сега имало нов. Стив Холидей, както и преди, много се напивал. Мис Арабела Хармъни (тук кочияшът погледна Амалия) като че ли била сгодена за един младеж от Сан Антонио, ама сега май вече не е.

— Да, за малко да забравя! — възкликна Джон. — Близо до Остин едва не ограбили експреса. Знае ли мистър Ричардсън за това?

— Разбира се — важно каза собственикът на ранчото. — Самите ние бяхме там.

Джон едва не падна от капрата.

— Наистина? А вярно ли е, че този младеж, Били Куршума, е избил обирджиите? Ей богу, трябва да си истински храбрец, за да се изправиш сам срещу толкова главорези. Ще ми бъде жал, ако накрая го хванат и обесят.

Слънцето припичаше. Амалия свали шала и ръкавиците си. От двете страни на пътя се нижеха мескитови храсти и някакви братовчеди на кактусите в саксии, само дето тези бяха по-високи от човешки ръст. На клона на едно дърво, свита на заплетени пръстени, висеше змия. Амалия срещна погледа й и й се стори, че кръвта замръзва в жилите й.

— Това нищо не е… — „ободри“ спътничката си Ричардсън. — По нашия край има такива отровни стоножки, че хапят по-лошо и от змия.

На Амалия й мина през главата, че явно Бог отначало е искал да създаде в Тексас обетованата земя, но после е размислил. Природата поразяваше със своята първозданна красота, въздухът беше чист и мек… но стоножките, по-лоши от змии, изобщо не бяха по вкуса й. В далечината за кратко залаяха койоти. Ричардсън шляпна един голям комар, който се мъчеше да го ухапе. Пътниците в кабриолета ги друсаше и подхвърляше.

— Още много ли остава?

— За вечеря ще си бъдем вкъщи — последва уверен отговор.

Като се има предвид, че още не бяха обядвали, перспективата не беше особено обнадеждаваща.

— Можеше да хванем дилижанса в Сан Антонио — продължаваше Робърт — но той ходи само до Арчър, а моето ранчо е малко встрани.

— За какво ви е някакъв си дилижанс, когато си имате Джон? — възрази кочияшът.

Разтворил петнисти криле, в небето се рееше ястреб и внимателно следеше дивия движещ се звяр — кабриолета. Впрочем, мистър Лорънс Стърн, писател, веднъж беше казал, че човекът е най-дивия звяр.

Дрехите лепнеха по тялото. Изпод колелата се вдигаха кълба прах. Джон, поклащайки глава в такт с движението, запя някаква протяжна, прочувствена песен. Робърт П. Ричардсън дремеше, похърквайки от време на време. Докато поправяше килнатата си шапка, Амалия се опитваше да си отговори на два въпроса: първо, за какъв дявол се беше домъкнала тук, и второ, дали ще е прилично да си тръгне още утре, веднага щом отново е в състояние да се движи. Цялото й тяло вече я болеше от друсането. В тревата се мерна бял заек и удивено я погледна, изправен на задните си лапички. Кабриолетът мина покрай него и вместо да побегне надалеч, животното се спусна след тях. Веднага забравила неудобствата на пътя, Амалия се обърна, но в този момент по пътя се плъзна сянката на ястреба, заекът скочи встрани и се скри в гъстата трева.

„Сигурно е закъснявал за някъде“ — помисли си с усмивка Амалия и пред очите й се появи книжката с картинки от бащината й библиотека, по която навремето учеше английски. „Oh dear, oh dear, I shall be too late!^[2]“

Робърт П. Ричардсън сладко изхърка и направи опит да отпусне глава на рамото на Амалия, но тя решително го отблъсна. Кабриолетът мина по извит мост и задрънча нататък. Докато за пореден път отблъскваше клюмащия Ричардсън, Амалия случайно вдигна очи и видя напред по пътя трима конници на запенени коне.

Джон също ги видя. Без да губи време, той прехвърли поводите в лявата си ръка и чак сега Амалия забеляза, че до него на капрата лежи уинчестър, а на кръста му стърчат два револвера. Явно всякаква предпазливост по тия места не беше излишна.

— Масса Боб! — тихо каза кочият.

— А? Какво? — подскочи на мястото си собственикът на ранчо.

— Някакви трима яздят към нас — съобщи лаконично Джон.

— Подай ми уинчестъра, Джон — не по-малко лаконично нареди Ричардсън.

Амалия явно изглеждаше съвсем зашеметена, щом той счете за нужно да й обясни:

— По нашия край, мем, е по-добре да бъдеш нащрек, отколкото после да съжаляваш.

„И за какво изобщо дойдох тук?“ — за кой ли път се запита Амалия.

Конниците приближаваха. И тримата бяха въоръжени до зъби и се държаха уверено на седлата. В средата яздеше едър младеж с коси и очи с цвят на слама, а на главата му имаше висока шапка „Стетсън“. Видът му беше доста страшен, но на Амалия се стори, че щом кочияшът го огледа, въздъхна с облекчение. И наистина, той тутакси обясни:

— Всичко е наред, сър. Това е новият ни шериф.

— Така ли? — отвърна Ричардсън и в гласа му се прокрадна нещо, подозрително приличащо на разочарование.

— Това е Джон! — викна левият конник, на когото липсваха два зъба отдолу. — Кой е с теб?

— Мистър Ричардсън и… — Джон погледна Амалия и прехапа език.

— Това е моя гостенка — сухо каза Ричардсън.

Конниците се изравниха с кабриолета и спряха. Джон дръпна поводите.

Шерифът се наведе от седлото.

— Вие сте Робърт Ричардсън, нали? Аз съм новият шериф. Дойдох, докато отсъствахте. Добре ли мина пътуването?

Пъргавите му очи, също с цвят на слама, шареха и не изпускаха нищо: нито почервенялото лице на Амалия, нито парижките й ръкавици, нито подсмихванията на Джон.

— Прекрасно — отвърна Ричардсън. — Значи Отис са го застреляли, така ли? Жалко.

— Да, лош късмет — рече шерифът. — Това жена ви ли е?

— Не — каза Ричардсън.

— Засега не — поправи го Амалия и в очите й проблеснаха златни искри, при вида на които шерифът се стъписа. — Мистър Ричардсън ме покани да се полюбувам на стадата му.

Шерифът се изкашля в юмрук. Възможно беше даже да се е изчервил, макар че при такъв загар нищо не можеше да се каже със сигурност.

— Много ми е приятно, ъ… мем… — той свали шапка. — Аз съм Пит Хамилтън, шерифа.

— Хамилтън? — заинтересува се собственикът на ранчо — Бях чувал за някакъв бандит Хамилтън, който бил приятел на Били Малоун. Струва ми се, че го бяха обесили в Петербург^[3]. Да не би да ви е роднина?

— В известен смисъл — ухили се шерифът. — Този Хамилтън, за който говорите, съм самият аз. Само че не ме обесиха и никога не съм дружил с копелета като Били Малоун.

Амалия опули очи. Всичко беше чувала, но никога не беше подозирала, че могат да направят бандит блюстител на закона. Макар че, от друга страна, знаменитият полицай Видок също преди това е бил каторжник. Но все пак, това беше по-скоро изключение, отколкото правило.

Трябва да се отбележи, че Ричардсън изслуша зашеметяващото признание на шерифа съвсем спокойно.

— Така ли? — каза той само. — Надявам се, че в Арчър знаят какво правят.

— Аха — отвърна шерифът, като си слагаше шапката и поглеждаше към Амалия. — Казват, че някъде по тия места се крие един от бандата, и с момчетата решихме да поогледаме.

Беззъбият изръмжа и отново плю в прахта.

— Били Малоун избяга — каза Ричардсън.

Скулестото, с тухлен тен лице на шерифа потъмня.

— Знам. За главата му дават петстотин долара.

За онова време петстотин долара бяха почти цяло състояние.

— Само петстотин? — изхъмка Ричардсън. — Аз и за пет хиляди не бих тръгнал след него. Е, успех, шерифе.

— Аха. Да тръгваме, момчета.

— И често ли се случва това при вас? — попита Амалия, когато шерифът и помощниците му се скриха от поглед.

— Кое?

— Да назначат бандит за шериф?

— А! — махна с ръка Ричардсън. — Не може човек цял живот да граби и да убива, нали? Рано или късно тези хора или поне онези от тях, които остават живи, искат да се пенсионират, да се установят, да имат семейства… Такива работи. Ние не им пречим, но при едно условие — първо да докажат, че може да им се има доверие. Кой най-добре познава бандита? Само друг бандит — той поклати глава. — Но, Пит Хамилтън, разбира се, е особен случай.

Кабриолетът потегли отново. Амалия кихна.

— Скоро ли ще стигнем? — попита тя.

— След около час и половина — каза Ричардсън и се протегна. — Ще ви представя на чичо Чарли. Със сигурно дяволски ще ви се зарадва.