Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (4)

4.

Довлякоха ме обратно в същата стаичка на последния етаж. Тъй като дълго не можех да се свестя, някой изтича за вода, с която ме заляха така, като че ли съм изхвърлена на брега русалка.

След това ми вързаха не само ръцете, но и краката. Федерико застана до мен с револвер в ръка и Санчес пак взе да иска да му разкрия къде се намира скривалището. Носът на бордейния магнат беше счупен и изобщо последният представляваше доста жалка гледка.

— Санчес — ухилих се аз, — защо са ти толкова пари? Жени имаш, къща имаш. Все едно, няма да можеш да изхарчиш милиони. А синчето ти пукна, на него пък съвсем не му трябват…

Санчес засъска като разярена котка. На устата му излезе пяна, той се хвърли към мен и започна да ме рита. Беше слаб мъж и ударите, с които ме обсипа, бяха като плясване, с което снизходителна майка награждава прекалилото с белите си отроче.

— Не смей да говориш така за сина ми! — крещеше той. — Ще те убия! Копеле, гадина, гринго!

— Санчес, какви са тези думи? Нали сме партньори, забрави ли?

Нищо не беше забравил и спря да ме рита. Беше се запъхтял, стовари се в креслото, но тъкмо тогава пак му потече кръв от носа, и повелителят на курвите пак започна да ругае. Измъкна от джоба си скъпа кърпичка и взе да си трие кръвта, но не му провървя: кърпичката беше предназначена за градските контета, а за рани, получени на бойното поле, беше съвсем безполезна. Впрочем, това можеше да се очаква: богатите много държат на кръвта си се стараят никога да не я проливат.

— Струва ми се, сеньор Стил, че не бях прав, когато се опитах да се разбера с вас с добро — изсъска Санчес, когато се успокои. — Вие не разбирате от добро отношение. Какво пък, ще наложи да действаме по друг начин. С вас или без вас, все едно ще намеря това скривалище.

— Глупак си ти, Санчес! Наистина ли още не си разбрал, че нищо не знам за никакво скривалище? Спечелих този камък в Париж от един момък, който димеше като локомотив и пак от него смърдеше по-малко, отколкото от теб.

— Не се дърпай, амиго — поклати глава Санчес. Знам, че ти е известно къде са диамантите и ти ще ме заведеш при тях.

— В ада ще те заведа аз тебе. При твоето копеле! Тъкмо ще си правите компания!

— Да взема да го застрелям? — предложи Федерико, който не можеше да слуша как се надсмивам и оскърбявам господаря му.

— Не! Той знае това, което ни трябва. Спечелил бил диамантът на карти, ха! И ти искаш, амиго, да повярвам в тази детска приказка? Санчес не можеш да го измамиш така лесно.

Беше ми все едно. Казвах самата истина, но никой не ми вярваше. Толкова по-зле за тях.

След заплахите последваха уговаряния и увещавания. Санчес ту ме заплашваше да ме нареже на такива малки парчета, че даже ангелите в деня на Страшния съд да не могат да ги съберат, ту се кълнеше, че ще ме облагодетелства като роден син. Аз отговарях в смисъл че не искам да му бъда син за нищо на света. Това го ядоса. Откровено казано, не се и съмнявах, че накрая ще ме убият, но нямах намерение заради това да пропусна последната си възможност да се поперча. От ярост Санчес излезе, а Лопес седна на стола и започна лениво да си играе с ножа си — ту го сгъваше, ту го разгъваше. Когато Санчес се върна, забелязах, че си е сменил ризата — предишната беше омазана с кръвта, която течеше от носа му.

— Разбери — почти жалостиво каза той, — ти си в ръцете ми, амиго. Този град е мой, аз го държа и никой няма да те потърси.

— А собственикът на хотела?

— Ти си му платил за два дни и след два дни си си заминал през нощта — обясни Санчес и разпери ръце, лицето му сияеше — Нещо обичайно по нашите места. Какви претенции може да има? Вещите ти също ги взехме. Разбери, амиго: мога да направя с теб всичко, което пожелая, и не се шегувам!

— Това ли казват твоите курви на клиентите си? — поинтересувах се аз невинно.

Санчес се вбеси и аз се уплаших, че пак ще му потече кръв от носа.

— Ще съжаляваш за това! — развика се той, пръскайки слюнка.

Какво пък… Както казваше един руски граф, когото бих на карти в Ню Орлийнс преди около две години, „две смърти няма, а от едната не можеш да избягаш“. След седмица графът се застреля, но никога не забравих думите му.

— Можеш да правиш с мен каквото искаш — казах аз безгрижно, — но все едно не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Ще видим… — заплашително отговори Санчес.

Отведе Лопес в ъгъла и нещо му прошепна, след което церемониално ми кимна и излезе.

Изведоха ме от къщата и ме сложиха върху някакво муле. Седем или осем конници ме бяха обкръжили плътно. Зазоряваше се и на пътя, свита на кълбо, лежеше гърмяща змия. Ние я подплашихме и тя бързо се разгъна и отдалечи.

Изминахме примерно половин миля и се озовахме извън града, в уединена горичка, където никой не можеше да ни види. В сърцето ми се прокрадна лошо предчувствие. Лопес ме смъкна от седлото, а Федерико услужливо му подаде намотано въже, което кой знае защо беше взел със себе си от къщата. Сега вече, разбира се, започвах да се досещам.

— Прости се с живота си, гринго — простичко каза Лопес, докато връзваше единия край на въжето за дървото.

Ужасно е ей така просто да те обесят… Държаха ме от двете страни, опитах се все пак да се измъкна, но получих само удар в бъбреците. Лопес даде знак да ме приближат към дървото.

— Ти омръзна на сеньор Санчес. На мен също. За последен път те питам: къде е скривалището?

За да не му доставя удоволствие, широко се усмихнах и го заплюх в лицето. Той спокойно избърза плюнката, която го беше улучила точно в окото, но видях, че скулите му побеляха въпреки загара по тях. Другите бандити застинаха в изумление. Очевидно, никой преди това не се беше осмелявал да се държи така с тях.

— Сбогом, гринго! — каза Лопес и примката се стегна на врата ми.

И ето ме сега, танцувам на самия край на хлъзгав камък, с всички сили се стремя да не падна от него, защото тогава примката ще се стегне докрай и животът на Риджуей Стил, едва достигнал до тридесет и седем години, ще свърши. Хората умират и на пет, и на двадесет, и на четиридесет и пет, даже и на сто години, но статистиката е слабо утешение, когато става дума за такова неповторимо и талантливо същество като самия теб.

— Избирай — спокойно говореше Лопес сред смеха на приятелчетата си, — или ни казваш къде е скривалището с диамантите, или… Да приеме Господ грешната ти душа, защото тя на мен изобщо не ми трябва.

Той стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и невъзмутимо ме наблюдаваше. Почувствах как въжето се поизпъна и отметнах глава назад, но стана още по-зле, защото го обтегнах още повече. Да, замисълът да ме обесят си беше добър, въпреки че самият мен никак не ме устройваше. Може би щеше да е по-добре да призная, че съм готов да им кажа къде се намира това проклето съкровище и да им предложа да ги отведа до там? Защото, честно казано, вече се уморих от балетни стъпки на прага на смъртта.

— Мир вам! — прогърмя нечий мощен баритон зад дърветата и в този миг една тъмна фигура се отлепи от стъблото на палмата.

Беше монах. Може би един от тези, които се молеха край ковчега на Франсиско. Носеше расо и качулка на главата, изпод която светеха необикновено пронизващи очи.

Толкова се поразих от неочакваното му появяване, че едва не паднах от камъка. Но и бандитите никак не се зарадваха. Лопес се приближи към монаха.

— Падре, нямате работа тук — неприязнено каза той. — Вървете си и забравете какво сте видели.

— Амин! — възгласи монаха и се прекръсти. — Но със съжаление установявам, че наказвате грешника без последно причастие и обредите, предписани от нашата свята майка — църквата.

Той прекръсти Лопес, който машинално се склони в почтителен поклон.

— Нечестивци! Трябваше първо да го изповядате, все пак пред Бога човек трябва да се представи с чиста съвест.

— Ние и без това се мъчим да го изповядаме — с крива усмивка отвърна Лопес, — но той нещо се дърпа.

Докато говореше, направи крачка напред и избута монаха към храстите.

— Вървете си, падре, мястото ви не е тук.

— Какво пък — печално промълви монахът, — да се надяваме, че сте достойни за благодатта, която призовавам да се стовари върху вас.

— Каква благодат? — изсумтя някой от бандитите.

— Ето тази, поганци!

Две револверни дула намръщено надникнаха от ръцете на монаха. И изригнаха олово.

Лопес падна пръв с дупка в главата. Останалите явно толкова се шашнаха, че даже не разбраха какво става. Когато димът се разсея, видях, че всички бандити лежат убити на земята, а монахът невъзмутимо презарежда колтовете си, изваждайки шепа патрони изпод расото си.

От това зрелище забравих да внимавам, затова все пак паднах от камъка и заритах във въздуха. Всичко пред очите ми танцуваше и постепенно губеше очертания.

— Помо… — изхриптях, мятайки се между небето и земята като хвърчило.

Монахът вдигна револвер, прицели се и стреля. Куршумът скъса въжето над главата ми и аз паднах на земята с част от примката на врата си. Не можех да я сваля, защото ръцете ми бяха вързани, но моят спасител я сряза с два удара на ножа си.

Първото, което казах, щом най-после свалих проклетото въже и успях да си поема дълбоко въздух, беше:

— Не знам кой сте вие, свети Отче, но ви дължа живота си.

Той ми хвърли кос поглед, скри оръжието си под расото и отметна качулка.

Пред мен стоеше човек приблизително на моята възраст, светлокос, със светли вежди и триъгълно, стесняващо се към брадичката лице, на което рязко се открояваше твърда строга уста. Очите му, както вече споменах, бяха сиви и пронизващи.

Накратко, ако този момък беше католически монах, аз бях папата.

— За твой късмет, случайно бях наблизо — отбеляза той. — Иначе вече щеше да беседваш със Свети Петър.

— О, аз съм недостоен за неговата компания! — отвърнах и му протегнах ръка. — Риджуей Брадфорд Стил.

Той не пое ръката ми. Само кимна с русата си глава:

— Аз пък съм Стив Холидей.

Това име нищо не ми говореше. Не беше изключено току-що да си го е измислил. Човек, който така владее оръжието, може да има сериозни причини за такова нещо.

— Струва ми се, че вече съм те виждал някъде — казах аз.

Не знам дали ми се стори или той наистина раздразнено се намръщи.

— Ти се молеше над тялото на Франсиско, дойде точно след мен. Честно казано, за монах стреляш страхотно.

— Не съм монах — отвърна той спокойно.

— А какъв си?

— Гробар.

Тук, да ви кажа, малко се обърках. Честно казано, не обичам твърде гробарите, както и всички, за които мъртвото тяло е естествено състояние на човека. Ако този момък ми беше казал, че краде коне, ограбва влакове или пък отваря сейфове с фиба, веднага щях да му повярвам. Но гробар, че и с такава фамилия!^[1]

— Бре! И често ли така си набавяш клиенти? — попитах аз, кимвайки към заобикалящия ни натюрморт с трупове.^[2]

Той за пръв път се засмя, показвайки ситни равни зъби.

— Не, не често. Но се случва. С какво ги беше разстроил толкова?

Можех да му кажа някоя засукана лъжа, но ми беше любопитно как ще възприеме истината.

— Мислеха, че знам къде има скрито съкровище.

— А ти знаеш ли?

— Не.

Той сви рамене и тръгна през храсталака към мястото, където беше вързан конят му. И аз разбрах: даже ако ей сега му кажа, че знам къде се намира Елдорадо, той пак няма да спре. Това просто не го интересуваше и толкова.

Отхвърлих колебанията си и тръгнах след него, но се позадържах и вдигнах от земята два колта. Можеше да ми потрябват, а бившите им стопани със сигурност не се нуждаеха от тях. Пъхнах оръжията под сюртука си, Стив хвана коня си за юздата и ние закрачихме по пътя.

— Това бяха хора на Санчес — казах му аз.

— А…

— Познаваш ли го?

— Малко.

— А защо проникна в дома му? Никой не би се преоблякъл като монах просто така.

Той спря и ме погледна право в очите.

— На теб какво ти влиза в работата?

— Ако искаш да се разправиш със Санчес, готов съм да ти помогна. Той едва не ме уби днес.

— Да, наистина не изглеждаш добре — съгласи се той. — Здраво място няма по тебе.

Изтрих кръвта от разбитото си лице. Ребрата ме боляха, бъбреците ме мъчеха, но с всяка крачка ми ставаше все по-добре.

— Задължен съм ти, Стив. Мога ли да направя нещо за теб?

— Много работа ли имаш в Ларедо? — попита той.

— Никаква — честно отговорих аз.

Той помисли, почеса се по веждата и каза:

— Може пък и да ми бъдеш полезен. Кой знае…

— Полезен за какво?

— Виждаш ли, — сериозно каза той — там е работата, че търся една дама.