Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (8)

8.

На сутринта станахме призори. Дъждът беше спрял и през разкъсаните облаци надничаше чисто синьо небе. Взехме запаси от храна и вода и тръгнахме на път.

Стив се вглеждаше и се мъчеше да намери сред следите от подкови тези, които ни трябваха, но нямаше такива. След вчерашния порой пясъкът се беше превърнал в жълта кал. Конете затъваха в нея, нервничеха и аз, ругаейки, дърпах юздата, за да успокоявам моя.

— Ридж — каза сериозно Стив, — помни, че нямам да имам претенции към теб, ако зарежеш тая работа. С нищо не си ми задължен.

— Благодаря, Стив — отвърнах му, — но някак си не мисля, че животът ми е нищо.

Той тъжно се усмихна и не каза нищо повече.

Щом се спуснахме от хълма, чухме стрелба и видяхме конници, който се носеха към нас, като ни пресичаха пътя и ни викаха да спрем. С такъв мерак стреляха във въздуха, че все едно се мъчеха да улучат някой, който седи над облаците, и на когото, мисля, това не би се харесало. Стив се намръщи.

— Ел Симънс, да го… — въздъхна той.

Шефът на виджилантите се приближи към нас, неприязнено ни огледа, чак тогава свали пушката си и изруга.

— За какъв дявол сте се домъкнали тук?

— Ами вие? — попитах аз.

— Ние търсим оня тип, който застреля окръжния шериф — излая той. — И не ви съветвам да ни се пречкате.

— Тия са ловци за наградата, Ел — каза някой зад гърба му.

Лицето му почервеня.

— За какъв дя… — той се приближи плътно до мен. — Вие търсите Били Куршума?

— И какво, ако е така? — попитах аз с най-лъчезарната си усмивка.

— Махайте се оттук! — нареди той и за потвърждение махна с ръката, с която държеше пушката. — Само вие ми липсвате! И запомнете — този момък е мой. Сам ще го хвана, така че се пръждосвайте, докато сте цели!

Докато траеше този разговор, Стив стоеше по-назад. Огледах се към него в търсене на поддръжка. Той мълчаливо завъртя глава, за да ми покаже, че е време да свършвам с беседата, и аз започнах да обръщам коня.

— Добре — рекох. — Надявам се именно вие да хванете Били, а не той вас.

Не възнамерявах да споря с тоя бесен глупак, но в този момент той неочаквано възкликна:

— А какво прави тук Последното причастие, бих искал да знам?

Въпросът прозвуча така диво, че реших, че ми се е причуло. Но в следващия миг Ел Симънс препусна край мен, приближи се до Стив и му събори шапката.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Симънс. — Та това е Сид Бомонт, Последното причастие! Търсехме един бандит, а намерихме друг. Чудеса!

Стив помръдна и Симънс веднага насочи пушката си към него. Виджилантите ни обкръжиха. Бяха не по-малко от десет и си помислих, че сме в гадна ситуация.

— Не мърдай! — излая Симънс.

— Вдигни ми шапката — каза спокойно Стив. Устните му бяха побелели е едвам ги мърдаше. Не гледаше към мен.

— Какво става, Ел? — полюбопитства някой от виджилантите.

— Какво става ли? — пронизително извика Симънс. — На гости ни е дошъл знаменит банков обирджия! Самият мистър Последно причастие.

— За мен ли говориш? — удиви се Стив.

— За тебе ами, за кой друг? Фред — изкомандва Ел единия от виджилантите, — претърси го.

— И какво правя според теб в тази пустиня, ако съм обирджия? — попита иронично Стив. — Най-близката банка се намира в Сан Антонио. Или си забравил?

Виджилантите са спогледаха.

— Аз съм честен човек, който иска да изкара петстотин долара — продължи Стив. — А по професия съм гробар.

— Ти ли си гробар? — Ел се изсмя — Не се прави на глупак, Сид! Веднага те познах, въпреки че беше нахлупил шапката си до носа.

— Да не би случайно да ти приличам на привидение? — изсумтя Стив. — Оня младеж го убиха, даже четох за това.

— Вярно, Ел — неочаквано го подкрепи Фред. — Последното причастие го застреляха преди четири години, така че грешиш, уверявам те.

Симънс изглеждаше обезкуражен, като детенце, на което са взели бонбона.

— Да, Последното причастие опъна петалата — добави някой. — Не е той, Ел, оня бандит отдавна е мъртъв.

Но Симънс не се отказваше лесно.

— Мъртъв, казваш? — Той посочи другаря ми с дуло. — А този според тебе кой е?

— Него питай — сви рамене Фред.

— Вече казах, че съм гробар — отвърна спокойно Стив. — Казвам се Стив Холидей и нямам нищо общо с никакви причастия. Прибери пушката, младежо. Ти какво, на бой ли налиташ?

— Ти налиташ на бой — отговори Ел, без да сваля очи от лицето му. Вдигна пушката с дулото нагоре, но беше готов за секунда да се прицели пак. — Значи, гробар, а? Интересно. Но много приличаш на Сид Бомонт… Всъщност, как ще докажеш, че не си той?

— Мога да ти направя ковчег — предложи Стив под сдържания смях на бдителните виджиланти. — Ако си платиш, де.

— Не, не искам ковчег — бързо каза Ел.

— Висок си пет фута и десет инча^[1] — продължи невъзмутимо Стив. — Фред е висок пет фута и осем… и половина инча^[2]. Така ли е, Фред?

— Така е — измърмори Фред.

— Разбирам си от работата. Ето тоя дребния шишко например е висок пет фута и четири инча^[3].

— Върви по дяволите! — озъби се дребният шишко и изплю дъвката си. Качен на седлото, приличаше на разлато желе. — Остави го, Ел, и да тръгваме. Трябва да намерим Куршума, а тук само си губим времето.

— Още не съм свършил… Съобщих ви точния ръст, а виж, ширината е нестандартна — добави Стив, гледайки дребосъка в упор. Всички се разсмяха. — Напразно ме подозирате, джентълмени.

— Добре, добре… — Ел свали пушката и примирително разтвори длани. — Добре, гробар си, окей. Объркал съм се. На всеки може да се случи, в края на краищата…

Той хвана юздата.

— Вдигни ми шапката — неочаквано каза пак Стив.

Тъкмо бях въздъхнал с облекчение, че леко се отървахме, но по тона на другаря ми разбрах, че всичко тепърва започва.

— Какво? — Ел изглеждаше удивен.

— Ти ми събори шапката на земята — търпеливо му обясни Стив, — а тя струва пари. Вдигни я.

Лицето на Ел се наля с кръв, в очите му светна злоба. Беше общо взето доста привлекателен мъж, но ако го видехте зачервен, нямаше да кажете такова нещо за него.

— Слушай, младеж — каза той — ти за кого се мислиш?

— Шапката… — процеди през зъби Стив.

Ел Симънс се усмихна. Червенината му се отдръпваше, но някак си на петна, и по блясъка в очите му разбрах, че се кани да направи някоя пакост.

— Добре, мистър гробокопач… — промълви той и се насочи към мястото, на което лежеше сомбрерото на Стив.

Сякаш случайно конят му настъпи шапката с копито, от което тя хич не спечели откъм вид. Някой се закиска. Стив не помръдна. Симънс закачи смачканата шапка с дулото на пушката си и му я метна в лицето с издевателска усмивка.

— Ето ти я.

Аксесоарът за глава на Стив пак падна на земята.

— Не трябваше — отрони другарят ми.

— Какво не трябваше? — попита Ел с глупав вид.

— Да го правиш — обясни му натъртено Стив. Очите му приличаха на бургии.

— Заплашваш ли ме? — кипна Ел. — Ти знаеш ли кой съм? Мога да те обеся на ей това дърво и нищо няма да ми направят за това! Така че по-добре си вземи думите назад, червей такъв!

Те се измерваха с очи. Стив спокойно се усмихваше с ъгълчетата на устата си. Забелязах обаче, че пръста на Ел, който лежеше на спусъка, леко потрепва.

— Интересно — каза замислено Стив, — жена ти наистина ли е такава курва, каквато я описват?

Ел вдигна пушката, но не успя да стреля. Стив сграбчи колтовете изпод наметалото си, хвърли се презглава от седлото и стреля още в полет. Аз открих огън с две ръце. Симънс взе да се свлича от коня — Стив го беше улучил с два куршума в гърдите. Виджилантите стреляха по нас, а ние по тях, но в суматохата те се раниха един друг, а ние със Стив действахме като един отбор. Един куршум ме закачи за бузата, друг се плъзна по дрехите ми, но даже не ме одраска. Стив, приклекнал на едно коляно, изстреля двата си последни патрона, после бързо презареди барабаните. Изглежда, нямаше с кого повече да се сражаваме: двама души бяха напуснали този най-прекрасен от всички светове, както пише мосю Волтер, а останалите бяха ранени. Симънс лежеше на земята, дишаше тежко и изглеждаше къде по-смирен отпреди.

Стив пъхна единия колт в кобура си, вдигна шапката си и поклати глава. Сивото сомбреро беше загубило всякакъв фасон. Струваше ми се, че нищо не може да се направи за него, но собственикът му не считаше така. Той му върна формата с един удар с юмрук и го нахлузи на главата си, след което бавно се приближи до Симънс, който трескаво се мъчеше да изпълзи по-далече от врага си. Гледката беше неприятна. По-голямата част от виджилантите бяха дребни търговци и такива, дето се въртят край тях. Не им стигаше кураж да влизат в открит бой с противниците си, затова пък бяха майстори да нападат всички срещу един някой самотен конекрадец или пък да отнемат арестантите от шерифа, за да ги обесят на място. При това най-често хората на шерифа не оказваха никаква съпротива.

Симънс дишаше плитко, очите му се разшириха от ужас. Стив си оправи шапката, стъпи с единия крак на някакъв камък и доверително се наведе към шефа на виджилантите.

— Такиви ми ти работи, Ел — меко каза гробаря. — Друг път не си го търси, ясно?

Симънс примигна.

— Я… я… ясно.

— Добре тогава.

Стив свали крак от камъка, прибра и втория колт и се запъти към коня си. Фред се беше приповдигнал на лакти и ме гледаше със замъглен поглед. Единият му крак беше улучен.

— По дяволите! — изхриптя той и беззвучно доизруга.

— Не оставайте с лоши чувства — казах му аз. — Но вашият началник започна пръв. Друг път не си избирайте глупак за шеф.

Стив беше преполовил пътя до коня си, когато Ел неочаквано се привдигна. В ръцете му блесна колт.

Не успях нито да дам сигнал, нито да предупредя другаря си за опасността, когато той рязко се обърна. Гръмна изстрел и Ел Симънс се олюля. Колтът падна от ръката му. Стив стоеше с лице към Симънс. Дясната ръка държеше в джоба на наметалото си и видях тъмната дупка, която куршумът беше направил в плата. Беше стрелял без изобщо да вади колта от джоба си.

Куршумът беше попаднал в сънната артерия на Симънс. Кръвта шурна като фонтан. Той падна настрани. Устните му мърдаха, мъчеше се да каже нещо, но вече беше загубил твърде много кръв. Умря след няколко минути.

— Все пак не беше прав за ковчега — разсъдително отбеляза Стив. — Човек никога не трябва да се зарича.

Той извади ръка от джоба си, поглади дупката на наметалото си и с едно движение се метна на седлото.

— Дявол да го вземе — унило каза Фред, докато се опитваше да превърже раната на крака си — страхотно стреляте, мистър.

Стив сви рамене, подхващайки юздата.

— Знаех, че ще направи нещо подобно. Затова и му предоставих възможност. Всички подлеци са еднакви: винаги гледат да те ударят в гръб.

Той вдигна яката на наметалото и зиморничаво настръхна. Пак запръска дъжд.

— Лоша работа — мрачно изрече Стив след известно време, когато вече се лееше като из ведро. Движехме се бавно един до друг по еднообразната равнина, обрасла с кактуси и ниски мескитови храсти. — Дъждът ще отмие всички следи.

— Затова пък и нас няма да ни открият — отбелязах аз.

— И това е вярно.

Все пак не спряхме, докато не напуснахме пределите на окръга. Противодействието на виджиланти си е сериозно провинение, за което изобщо нямаше да ни похвалят. На пътя ни се изпречи малка испанска мисия^[4] и решихме да останем в нея, докато спре дъждът. Мисията оглавяваше отец Хуан и той ни увери, че не е виждал нито пъстър кон, нито конник на него. Изглежда, окончателно бяхме загубили Били Малоун, но на мен друга мисъл не ми даваше покой. Спомних си всичко, което знаех за човека с прозвище Последното причастие. Нарекли го бяха така, защото беше ограбвал банки преоблечен като свещеник, и с него шега не бивало. Когато срещнах за пръв път Стив, той беше облечен именно като монах. Освен това стреляше твърде точно за обикновен гробар. Говореше се, че Сид Бомонт бил убит преди четири години, но тялото му така и не беше намерено, а Стив Холидей спомена, че не е виждал Франсиско Санчес, с когото явно си беше имал вземане-даване, именно четири години… За да се отвлека от тези мисли, аз извадих тесте карти и се заех с нещо, което ненавиждам повече от всичко на света — взех да нареждам пасианс. Когато вдигнах очи, срещнах погледа на Стив.

— Бас държа — изхъмка той, — че знам за какво мислиш.

— Хубаво — изръмжах аз и, като поизлъгах малко, изкарах пасианса, което вещаеше, че ще ми се изпълнят всички съкровени желания.

— Според теб, приличам на банков обирджия, така ли? — иронично попита той.

— Ти и на гробар не приличаш много — отбелязах аз.

Той сви рамене.

— Всеки става такъв, какъвто може, а не какъвто иска.

— Глупости — възразих аз. — Винаги съм искал да стана играч.

— Е, аз пък винаги съм искал да стана гробар — парира той.

Засмяхме се и двамата и разбрах, че е безсмислено да го разпитвам по този въпрос.