Кристина Дод
Опасност в червена рокля (8)

Осем

Хана ядеше закуската си, изпълнена с тревога.

Трябваше ли да напусне имението „Балфур“? Както беше обещала, госпожа Манли се беше обадила на губернатора на Ню Хемпшир. От биографията на Хана бяха изчистени всички простъпки и правомощията й бяха възстановени. Де да можеше да изостави тази работа сега, да избяга далеч от госпожа Манли и никога да не поглежда назад.

Но тя бе длъжница на госпожа Манли. Нещо повече, трябваше да остави старата жена сама, с планирано само донякъде парти за Хелоуин и син, който създаваше все повече проблеми. Госпожа Манли никога не бягаше от битка, но нейните аргументи я караха да се чувства уморена и тъжна.

Имаше един кратък период, през който Хана се бе възхищавала на Карик Манли. Сега едва си спомняше за това; сега се питаше защо той смята, че майка му знае нещо за богатството на баща му, какво очаква да спечели от това… и какво би сторил, за да се докопа до информацията.

Ако беше умна, трябваше да избяга. Да се спаси от тази къща с тайни проходи, с очи, които наблюдават, съдят и критикуват. Тя вече бе научила по трудния начин какво се случва, когато остане при пациент в разрушено семейство. Наградата да знае, че върши правилното нещо не си заслужаваше неприятностите след това. Дори наследството на господин Дресер не бе успокоило тревогата и мъката от това да загуби репутацията си като сестра и жена, а най-лошото беше, че това се случи изцяло по нейна вина. Трябваше да си държи устата затворена за това, че са били приятели със стария господин Дресер.

Тя вдигна очи към госпожа Манли.

Широката челюст на старицата бе хлътнала, малката й уста бе увиснала и тя ядеше с интензивност, която караше сребърната вилица да потраква по тънкия китайски порцелан.

Госпожа Манли не беше обичлива. Не беше приятна. Точно сега Хана вероятно беше единственият човек в света, който въпреки това я харесваше. Все пак не можеше да я изостави да бъде подложена на разпити, на унизителното публично предъвкване на един отвратителен брак и куп обвинения, които можеха съвсем лесно да доведат до затвор.

Хана подпря лакти на масата и обхвана главата си с ръце.

Боже мили, ще поумнея ли някога!

— Е? — Госпожа Манли не спря да яде, когато изстреля въпроса към Хана. — Ще останеш ли?

Хана вдигна глава и я погледна.

— Да.

— Предполагах. Не си от хората, които бягат от неприятности.

— Би трябвало да се науча.

— Опитът ми показва, че човек с морални принципи не може да се откаже от тях, независимо колко се старае. — Госпожа Манли присви очи над очилата си с черни рамки. — Нахрани ли се?

Хана погледна надолу към студената филийка.

— Да.

— Да вървим.

Както правеше всяка сутрин след закуска, Хана премести госпожа Манли от масата във фоайето и спря.

— Искате ли, преди да се заемем с работата по партито, да излезем да се разходим?

— Не. Не! За бога, никога ли не се отказваш? — Гласът на госпожа Манли се повиши. Няма да ходя на никаква разходка, и ти няма да ме тормозиш с никаква гимнастика. Просто ме остави сама. Повръща ми се от теб и непрекъснатото ти настояване и подтикване.

Хана разбираше напрежението на госпожа Манли, страховете, които я караха да се довери на Хана, най-големият й страх, че е направила грешка. Тя знаеше как самотата и болката могат да променят душата на една жена, вече наранена от живота. Беше я виждала да се сопва преди.

Но Хана бе отгледана от майка, която я бе научила да държи главата си изправена и никога да не позволява на някого да я принизява. А още по-малко да позволява на госпожа Манли да я тормози. Госпожа Манли се беше възползвала нечестно от слабостта й.

Като отдалечи ръце от инвалидната количка, Хана се отдръпна.

— Както желаете.

Тя тръгна към стълбите и понечи да стъпи на първото стъпало, когато госпожа Манли извика:

— Момиче! Ей, ти! Хана! Не ме оставяй!

Хана продължи нагоре.

— Хана! Да не си посмяла да ме зарежеш тук!

Хана невъзмутимо изправи гръб.

— О, добре де. Хана, съжалявам.

Хана спря. Обърна се. Погледна надолу към пациентката си.

Госпожа Манли изглеждаше инатлива като магаре.

— Извинявам се. Ела бързо! Трябва да използвам тоалетната!

Хана не помръдна.

— Моля те. Моля те, ела и ме изкачи горе. Не искам да седя тук. — Тя сви рамене неспокойно. — Чувствам се изложена на показ.

Хана се огледа неловко, после бързо слезе по стъпалата. Хвана ръчките на инвалидната количка и я насочи към асансьора.

— Наистина ли бързате за тоалетната?

— Не, исках само да знам дали би ме оставила там, ако се нуждаех — промърмори госпожа Манли.

Виж ти. Гейбриъл се облегна в стола си. Тази малка сценка показваше съвсем ясно влиянието, което Хана имаше върху госпожа Манли. Старата дама се бе разстроила от Ханиното неуважително поведение и без да прави нищо друго, само с едно обръщане назад, Хана я беше вкарала във форма.

— Следващия път, когато се нуждаете от изкупителна жертва, ми позволете да звънна на Джеф Дресер. — Хана прозвуча раздразнено.

Госпожа Манли избухна в смях.

— Да, иначе аз ще звънна на онзи дребен червей Нелсън.

Интересно. Явно госпожа Манли не обичаше иконома. Гейбриъл не се изненада, но Карик го бе уверил, че Нелсън е най-добрият му помощник. Нелсън определено се бе постарал, уверявайки се, че Гейбриъл се чувства удобно в малкия си импровизиран офис и знаеше всичко за госпожа Манли — навиците й, превзетостта й и промените, които бяха настъпили след идването на Хана Грей в къщата. Той не обичаше Хана Грей и не се притесняваше да изтъква лошото й влияние върху госпожа Манли. В това той и Карик бяха единодушни.

Гейбриъл гледаше редицата монитори, докато Хана буташе инвалидната количка с госпожа Манли към апартамента й.

Добре. Старата дама изглеждаше уморена, щеше да иска да си почине и следващото мероприятие щеше да бъде ефикасен тест за разположените от Гейбриъл камери и микрофони. Той можеше да гледа как Хана я тормози и я принуждава да се подчини, да получи доказателствата, от които Карик се нуждаеше, за да има правото да я уволни и може би, само може би, да получи информацията за липсващото богатство на Манли.

Гейбриъл лично смяташе, че Карик се занася. Ако Мелинда знаеше нещо за състоянието, тя щеше да се е докопала някак си до него, дори и само за да плаща разходите по тази прилична на музей къща. Гейбриъл огледа спалнята, където бе разположил апаратурата си и забеляза изтънелите завеси, избелелия килим, проядената от молци кувертюра на леглото. Ореховият скрин, където бе сложил лаптопа си, беше истинско произведение на изкуството от 19 век, но прислужниците бяха блъскали прахосмукачката толкова пъти в краката му, че ги бяха нащърбили, а някое хлапе даже беше издълбало името си върху перваза му. Цялото място миришеше на мухъл, сякаш прозорците не са били отваряни от години — а това бе само една единична стая между дузината останали. Наистина, все още не познаваше госпожа Манли, но това, което бе видял на монитора, показваше жена, която се гордее с произхода си.

Да, тя би използвала тези пари за имението „Балфур“.

Хана беше средна на ръст, толкова стройна, че изглеждаше крехка. Тя вдигна госпожа Манли от инвалидната количка и й помогна да се настани в леглото; в този момент Гейбриъл осъзна, че крехкостта й е измамна. Тя нагласи възглавницата и завивките на старицата, провери кръвната й захар, после приготви една инжекция и подаде иглата на госпожа Манли.

Госпожа Манли я погледна уморено.

— Добре. Аз ще я направя. — В гласа на Хана се усещаше намек за акцент от Източното крайбрежие, а думите й бяха прозвучали толкова любезно и мило, че Гейбриъл примига от изненада.

Но в неговия бизнес той се бе научил да не вярва на мили гласчета и сладки личица. В неговия бизнес се бе научил изобщо да не вярва.

Тя постави инжекцията, после прекоси стаята, дръпна завесите, намали лампите. Движеше се като медицинска сестра, дългокрака и стройна, с характерните уверени, тихи стъпки.

Не можеше да види лицето й, но косата й беше руса, почти с платинен цвят, и подстригана късо около лицето, така че се люшваше встрани, когато тя обърнеше главата си.

Ушите й стърчаха навън и той се засмя на гледката.

— Две седмици до Хелоуин — обади се госпожа Манли. — Колко потвърждения получихме?

— Над двеста. Всички ще дойдат.

— Разбира се, че ще дойдат. Никой няма да пропусне шанса да види имението „Балфур“ и откачената отшелничка, която живее в него. — Госпожа Манли затвори очи.

Карик беше прав. Не беше работа на Хана да я убеждава да дава това парти.

Хана отиде до бюрото, извади една папка и надникна в нея.

— Имаме политици, певци, актьори, министри…

— Някакви достойни хора?

Хана се засмя.

— Няколко.

— Уреди ли охраната?

О, по дяволите. Още един проблем, с който да се справя.

— Това не ми е хрумвало.

Разбира се, че не. Може да играеш в отбора с големите момичета, но не си наясно с тренировката.

— Щом ще идват всичките тези политици, актьори и други непочтени типове, ще трябва да имаме охрана. — Госпожа Манли се размърда неспокойно. — Звънни на моя човек, Ерик Сансуси. „Охрана Сансуси“, в града. Не съм говорила с него от петнайсет години, но той ме познава.

Хана отиде до госпожа Манли и провери пулса й.

— Трябва да си почивате.

С уморен глас старицата отвърна:

— Подай ми „Бръшляненото дърво“. Вторият рафт горе, отдясно.

— Не искате ли „Улис“? — Хана прозвуча така, сякаш се шегува.

— Не. Не ми се четат брътвежите на някакъв пиян ирландец.

— Тогава защо държиш книгата? — извика силно Гейбриъл.

— Затова ли избрахте това заглавие? — попита Хана.

— Защото е толкова ужасно?

— Никой, който веднъж го е чел, няма да повтори пак — каза госпожа Манли. — Поне не нарочно.

Беше се случвало преди. Гейбриъл попадаше по средата на някакъв разговор и нямаше никаква представа за какво си говорят.

Хана се приближи до библиотеката. Протегна се, погледна нагоре и той възкликна:

— О!

Нищо чудно, че тя бе успяла да измъкне петдесет хиляди долара от последния си пациент. Приличаше на китайска кукличка с големи сини очи и тъмни мигли, които пърхаха като вентилатор. Тъмни мигли… Гейбриъл знаеше, че това означава, че тя си боядисва косата или пък използва спирала с вещината на магьосница. Но като я гледаше, изобщо не му пукаше.

Тя имаше очи, които биха накарали един мъж да пожертва с готовност живота си, честта си… и състоянието си.

Имаше също страхотни устни, а страните й бяха пълни и меки… Той погледна надолу към блузата й и установи, че гърдите й също изглеждат пълни и меки.

Усети, че изпада в нещо като халюцинация. За дълго. С малко късмет, тя щеше да направи нещо ужасно, той ще трябваше да я разпита, а тя щеше да му предложи себе си като подкуп, за да спаси изящната си, красива шия.

Предположи, че ще трябва да откаже. Но, по дяволите, би могъл да се наслаждава на фантазията, докато това трае.

Тя намери книгата и я занесе на госпожа Манли, която я разтвори, подпря я на гърдите си и затвори очи.

— Не забравяй да звъннеш на Ерик.

— Ще го направя веднага. — Хана отиде до компютъра и отвори браузъра на жълтите страници.

Без да отваря очи, госпожа Манли рече:

— Номерът е в тефтера ми с адреси и телефонни номера.

Хана затвори лаптопа, бръкна в чекмеджето на бюрото и извади силно изтъркана папка на цветчета отпред и полуразпадащи се листи, пъхнати между страниците, и бавно я прелисти.

— Не го намирам на буквата „С“. Какво да търся? — провикна се тя.

— Търси буква „Е“ за Ерик.

— Вярно — промърмори Хана. — Ама че съм глупава.

На компютъра Гейбриъл вкара кода, за да държи под контрол телефонната система. Изтегли софтуерната си програма, за да промени гласа си, видя предложенията и избра „Нова Англия“. Докато Хана набираше номера, вече беше готов.

Клетъчният му телефон иззвъня.

Той отговори:

— „Охрана Сансуси“. На телефона Трент Сансуси. — Докато говореше, пусна търсене за „Охрана Сансуси“ и се намръщи. Проклетата фирма не беше действаща. Всъщност… още едно бързо проучване потвърди, че има голям проблем.

— Ерик ли е? — Хана прозвуча оживено и делово.

Ерик Сансуси беше мъртъв. От шест години.

— Ерик е в заслужен отпуск. — Гейбриъл допусна, че щом госпожа Манли не знаеше, че Ерик е умрял, тя със сигурност не би могла да знае дали е на слънчевите Бахами… — и няма да се върне през следващите три седмици. Мога ли да ви помогна?

— А вие какъв сте на Ерик? — Тя остави въпроса да виси във въздуха.

Той я наблюдаваше, докато говори, леко набръчкала челото си. Явно знаеше, че госпожа Манли няма да хареса развитието на нещата; той трябваше да си изиграе картите добре.

— Аз съм неговият син.

— Какво не е наред? — Госпожа Манли се изправи в леглото, разтревожена от тона на Хана.

Хана го остави да чака, но, разбира се, Гейбриъл я чуваше през микрофоните.

— Ерик е в отпуск. Обади се синът му.

— Синът му? Ами че Ерик е гей!

Опа.

Госпожа Манли продължи:

— Както и да е, дори да има някакъв син, то той ще е прекалено млад, за да върти офиса. Попитай го колко е годишен. Попитай го!

Хана се върна.

— Аз съм Хана Грей, придружителката на госпожа Мелинда Манли в къщата „Балфур“. Тя се съмнява във вашата…

— В моята възраст и сексуалните предпочитания на баща ми? Да, случвало се е много пъти, откакто се преместих тук, но когато е бил в колежа, татко е експериментирал и ето че съм се появил аз. — Гейбриъл гледаше как Хана предава информацията, как госпожа Манли я смила, кима и се обляга назад.

Облекчен, Гейбриъл се отпусна в стола си. Това препятствие беше преодоляно.

Хана се върна на линията.

— Благодаря ви за обяснението, господин Сансуси. Ами… госпожа Манли възобновява партито за Хелоуин в къщата „Балфур“ и се нуждаем от охрана. Дали бихте могли да я поемете?

— Хелоуин е доста напрегнато време за нас, но съм сигурен, че татко би настоял да направим всичко, което можем за госпожа Манли и имението. Предполагам, че ще желаете обичайната за такива случаи охрана? — Гейбриъл бе организирал охрана за много партита и докато говореше за подробностите, видя Хана да се отпуска. Беше успял да я убеди, че в тази част от плановете няма да има никакви спънки.

Госпожа Манли се изправи отново.

— Питай го дали може да дойде по-рано да огледа къщата.

Хана го прекъсна и произнесе с твърд глас:

— Ако можете да изпратите копие от плановете си, за да ги прегледа госпожа Манли, би било чудесно. Междувременно, дали ще е удобно да се отбиете да видите какво е необходимо да направите?

Госпожа Манли продължи:

— Защото когато намери камерите и микрофоните, ще хвана Карик за врата и ще го разтърся така, че зъбите му да тракат.

По дяволите. Старата дама си я биваше. Беше предположила, че Карик може да е наредил наблюдение. Добре беше, че може да чува техните разговори. Това беше единственото, което можеше да спаси задника му.

Хана произнесе гладко в слушалката.

— Тъй като е минало много време, откакто „Охрана Сансуси“ не е била в имението „Балфур“, бихме искали да проверите обстойно къщата и градините и да кажете какво е необходимо за осъвременяването на охраната в момента.

— Ще се радваме да го направим — каза Гейбриъл със смесица от готовност и професионализъм. — Татковият технически специалист е Сюзън Стивънс. Може ли да изпратя нея?

Хана остави слушалката отново и предаде на старицата:

— Ще изпрати някаква жена на име Сюзън Стивънс.

— Искам началника — произнесе капризно, госпожа Манли. — Кажи му той да дойде.

Хана се върна.

— Госпожа Манли предпочита вие лично да се заемете с нейната охрана.

— Аз също предпочитам, което означава, че ще изпратя най-добрия, с когото разполагам. А най-добрият в случая е Сюзън Стивънс. Повярвайте ми, госпожице Грей, със сигурност не искате аз да се занимавам с нещо техническо. — Той придаде шеговита нотка на гласа си. — Пълна скръб съм на камерите и на компютъра.

Тя на свой ред му отговори също шеговито и с усмивка:

— Каква е вашата специалност, господин Сансуси?

— Казвам на хората какво да правят.

— Значи не правите нищо.

— Точно така. Аз съм администратор.

Тя се изсмя с нисък, сърдечен кикот, който го накара да се изпоти.

— Работила съм с мъже като вас. Болниците са пълни с такива.

— Разбирате ли, все още не съм дорасъл да бъда добър администратор. Понякога забравям, че съм на дежурство и всъщност правя нещо, като например хартиен архив или вземане на решение.

— Ако продължавате в същия дух, никога няма да получите повишение и да станете… този, който стои над администратора.

— Диктатор.

— Да не би да се каните да завземете някоя малка страна скоро?

Той гледаше право в нея — не че тя подозираше това, — когато отвърна:

— Вече имам една наум.

Но тя явно схвана мисълта му, защото сдържа дъха си и изправи рамене:

— Добре, Трент. Убедихте ме за Сюзън Стивънс. — Тя кимна успокояващо към госпожа Манли, която неохотно й кимна в отговор. — Да се уговорим за срещата.

— Правилно. — Гейбриъл поде деловия й тон, уредиха час и приключиха разговора.

Но макар че тя не го знаеше, той още беше там.