Кристина Дод
Опасност в червена рокля (3)

Три

Хана седеше в малкото кафене „Шепнещите кафеени зърна“, обвила с ръка чашата си с кафе, вперила очи в екрана на лаптопа си, и простенваше тихо.

Зад нея София разчистваше масите.

— Поредният отказ? — Беше не толкова въпрос, колкото твърдение.

— Ако не получа достатъчно скоро работа, ще се наложи да си сменя името, да отида на автостоп до Ню Йорк и да стана музикална звезда.

— Че ти не можеш нито да пееш, нито да танцуваш.

— София беше малката сестра на най-добрата й приятелка от гимназията и знаеше прекрасно как звучи Хана на караоке.

— Спри да разбиваш мечтите ми.

София погледна към щанда и понижи глас:

— Какво ще кажеш за пирожки със сирене? Направихме допълнително тази сутрин и…

— Добре съм. Благодаря ти. — Хана се усмихна на младата бариста, опитвайки се да изрази своята признателност, без да губи гордостта си.

— Да, но… Господин Новак се дразни, че си тук всяка сутрин само на по едно кафе, без да поръчваш нищо друго, и използваш безплатния му интернет по няколко часа. Че и следобед. Знаеш какво става, когато се разкрещи…

— Значи се е вързал на приказките на Джеф Дресер. — На когото, независимо, че беше изгубил голяма част от влиянието си в този град, още се гледаше като на първенец и движеща сила в региона.

— Даа. — София се размърда неспокойно. — Но си мислех, че ако купиш нещо…

Хана й се усмихна и каза:

— Когато имаш минутка, София, мога ли да получа пирожки със сирене и кафе? — Защото тя не можеше да си позволи пирожки, но определено не можеше да си позволи и прокарване на кабел за интернет.

Господин Новак вдигна глава от вестника си, острите му тъмни очи се впериха с неприязън в Хана.

— София, продължавай да чистиш. Аз ще изпълня поръчката.

Боже мили, Хана беше обявила, че е била приятелка на старец и сега господин Новак се страхуваше, че тя може да разврати помощничката му. Тя изчака търпеливо, докато той стопли пирожките и приготви кафето й.

Кратката илюзия за сигурност, която й беше предложило завещанието от господин Дресер, беше завършила внезапно с нейното избухване. Беше си помислила, че може да изгуби наследството. Всъщност, беше изгубила шанса да си запази работата.

Преди пет месеца петдесет хиляди долара изглеждаха цяло състояние. Сега, дори при скромен начин на живот, хонорарите за запазване на сертификата й на медицинска сестра и липсата на всякакви приходи бяха стопили петдесетте хиляди до двайсет и пет. И при усилията на Джеф Дресер да упражни влияние като забави разследването за недопустимо поведение, щеше да й се наложи да върши нещо друго, а не работата, която познаваше и обичаше. Да стане продавачка, може би… беше работила като такава в гимназията и мразеше това до дън душа.

— Заповядайте — каза господин Новак. — Няма да ви таксувам кафето.

Той може би не беше чак толкова лош, все пак…

След което й се усмихна по онзи начин.

— Държа да си платя. — Тя побутна чашата към него, защото беше виждала тази усмивка преди, повече пъти през последните пет месеца, отколкото искаше да си спомня, и върху повече мъжки лица, отколкото можеше да понесе да мисли. И сега нямаше да се продаде на този малък трол за една чаша кафе. Или за безплатния му интернет. Нито пък за петдесет хиляди долара.

Усмивката му изчезна.

— Идвате тук всеки ден…

Камбанката на вратата прозвънна, когато някой влезе.

Гласът на господин Новак се извиси.

— Купувате си кафе, използвате интернета ми, а всички в града знаят, че сте уличница.

Хана замръзна от унижение и гняв.

Той продължи:

— Всички в този щат знаят, че сте получили пари от бедния стар Дресер, като…

Тя чу до себе си непознат глас да произнася:

— Проблем ли има?

Господин Новак посочи с пръст Хана.

— Опита се да краде от мен. Опита се да открадне една… ъъъ…

— На ваше място бих си мерила приказките, господин Новак — каза Хана с равен тон.

Погледът му се отмести към София, после се върна на Хана, накрая се спря върху непознатия. Хана почти го виждаше как мисли за слуха, който щеше да плъзне, ако го подведеше под отговорност за обида, и как се сгърчва като тридневен балон.

— Махайте се. Вземете си храната. Вземете си кафето. Излизайте и не се връщайте обратно. Вие… вие…

— Почакайте. — Непознатият вдигна ръка. — Ако се е опитала да краде от вас, би трябвало да я арестувате. Кражбата от магазин е сериозно престъпление. Не можете да подхвърляте обвинения току-така. Това е клевета. Тя може да ви съди.

Последният човек, който се беше застъпвал за нея, беше старият господин Дресер. Хана с удивление се обърна да види непознатия.

Беше изискано изглеждащ тип: над един и деветдесет, жилав, с широки рамене, тъмна коса, с характерни зелени очи, на нейната възраст или малко по-голям. Беше облечен като богат бизнесмен в консервативен черен костюм с матово златна вратовръзка.

— Може да ме съди, ама няма да спечели — заплаши Новак.

— Тя е красива млада жена — каза непознатият. — Съдебните заседатели винаги симпатизират на красивите млади жени.

— Адвокат сте — изсумтя с отвращение собственикът на кафенето.

Непознатият сви рамене.

Новак понечи да каже нещо заядливо, но накрая с усилие успя да се овладее.

— София, ела и вземи поръчката му. — След което изчезна в стаичката отзад.

Момичето излезе иззад щанда и избърса ръцете си, като се усмихваше широко през цялото време.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Един средно голям чай „Ърл грей“, горещ, с няколко капки мляко. — Той погледна надолу към Хана. — Знам, че е нелепо, но се научих да го пия така като бях хлапе. Ако останете с мен, обещавам да не разпервам кутрето си, докато пия. — И се усмихна.

Хана стоеше, изпълнена с благоговение пред равните му бели зъби, дългите черни мигли и трапчинките на бузите.

— Уоу — произнесе София на глас.

Хана взе чашата си и каза:

— Аз пия кафе. Черно. — Тя примига. Блестящо, Хана.

— Толкова по-благоразумно е. — Той взе чая, който София остави на щанда. — Нека платя за госпожица…? — Погледът му се премести питащо към Хана.

— Грей. Хана Грей.

— Нека платя и сметката на госпожица Грей. Не искам управителят да се върне, след като си тръгна, и да създава неприятности.

— Той е собственикът — поясни София.

В същия момент Хана произнесе:

— Аз мога да си платя.

— Собственикът значи? Още по-основателна причина. — Непознатият се усмихна на София, чиято долна челюст увисна от възхищение, после се обърна към Хана: — Госпожице Грей, майка ми е от една от фамилиите — родоначалници в Мейн. Живее в сто и петдесетгодишно имение на брега, и доколкото мога да съдя, още не е напуснала двайсети век. Би ми сритала задника, ако чуе, че съм позволил на дама да си плати кафето. Така че пощадете майка ми, моля ви, тя има артрит и за нея ще е голямо усилие да го направи.

Подчертано прибързано София се обади:

— Сериозно? Артрит? Какво съвпадение. Хана е домашна медицинска сестра, специалистка по артритни случаи. И е най-добрата! — Тя погледна Хана и направи малък жест с ръка да я накара да замълчи.

Беше права. Хана знаеше, че е права. Пациент с артрит? В Мейн? Хана не можеше да си позволи тази възможност да се изплъзне между пръстите й. Тя погледна право в очите на непознатия и каза:

— Ако някога ви потрябва помощ за майка ви, аз съм най-добрата и в момента съм свободна.

— Майка ми не иска да чуе за сестра, но е в състояние, при което ще се наложи да настоявам… — Той изви едната си вежда, умолявайки Хана да го разбере.

Тя изпита отвращение към себе си. Не я биваше да лъже, дори когато случаят не беше за изпускане. Разрешителното й за медицинска практика беше прекратено. Трябваше да му го каже. Трябваше, но ако не получеше работата…

Той въздъхна тежко.

— Единият от нас трябва да се засрами от себе си.

Тя подскочи. Какво, да не би вече да знаеше?

— Какво? Кой?

— Аз, разбира се. Подведох ви. — Той поклати глава, сякаш отвратен от собствената си измама. — Майка ми има други проблеми, много по-сериозни от артрита. Тя е диабетичка, има слабо сърце и не може или не иска да контролира теглото си. Има агорафобия^[1] — не е излизала от къщи от петнайсет години. Правителството я разследва, което е огромен товар за нея, и се боя, че тя започва да грохва.

— Разследване? — колебливо попита Хана.

— Баща ми е Натан Манли. — Той говореше с безразличие.

— О? — Всички в Нова Англия знаеха името и позора, свързан с него. Преди петнайсет години Натан Манли беше съсипал компанията си за милиарди долари, беше откраднал капитала и избягал незнайно къде, унижавайки съпругата си и оставяйки семейството си без средства. Незаконните му синове (слуховете твърдяха, че били дузина и броят им се увеличаваше при всяко разказване на историята) също бяха зарязани. Натан Манли и парите му така и не бяха намерени, придавайки на скандала „Манли“ статус на легенда.

— Сетих се откъде ви познавам. От телевизията! — едва не се преметна през щанда София. — Вие сте Карик Манли!

Той се усмихна на вълнението й.

— Не ми го навирайте в очите — поклати глава той с огорчение.

— Не бих го направила. — София се изправи и се подпря на стената, краката й трепереха.

В годините след бягството на Манли синът му — този същият, неговият законен син, неговият красив, надарен и някога богат син — се беше сдобил със славата на главен герой в древногръцка трагедия.

— Продължавам да се интересувам от работата. — Хана се почувства по-малко виновна, че премълчава собствената си малка тайна, че е следствена.

— Наистина ли? — Той й се усмихна, тенът му беше перфектен, равните му зъби — заслепяващо бели.

Взела решение, тя каза:

— Може пък да се получи. Защо не седнем и не ми разкажете подробностите за състоянието на майка ви?