Кристина Дод
Опасност в червена рокля (5)

Пет

— И не ме безпокой пак — каза Мелинда, когато Карик затръшна вратата на излизане. Тя разтърка очи и издуха носа си; после уморено насочи инвалидния стол към леглото си.

Господи, беше уморена. Уморена да я боли, уморена да се страхува, да вижда как светът й се променя и да знае, че не може да направи нищо, за да го спре. Уморена от интригите… Тя извади радиоговорителя на интеркома от чекмеджето, сложи го в скута си и го включи.

Готово. Потропването на стъпки, местенето на листи и тихо промърморена ругатня.

След смъртта на Торес винаги когато я посещаваше, Карик се ровеше в офиса на иконома в сутерена, търсейки някакви тайни, които Мелинда му е поверила за съхранение.

Досега не беше намерил нищо.

В същото време тя се чудеше защо нейният син, очевидно интелигентно момче, никога не се бе запитал как майка му беше комуникирала с Торес по отношение на безбройните подробности, свързани с въртенето на такова голямо домакинство.

Този интерком, разбира се.

Може би Карик не беше чак толкова интелигентен, колкото тя смяташе, че е. Или може би той не вярваше, че тя е толкова интелигентна.

Както очакваше, на вратата на офиса на Торес се почука. Карик извика:

— Влизай. — След което се чу: — А, Хана! Вие ли сте?

Хана Грей. Тя беше увлечена по Карик. Глупаво момиче. По-добре щеше да е да се махне далеч от него, да избяга от това място. Мелинда обходи с очи стаята. Те всички щяха да са по-добре, когато имението „Балфур“ потънеше в морето.

През говорителя Карик звучеше весело, уверено.

— Какво мислите за състоянието на майка ми? Можете ли да й помогнете?

Момичето отговори:

— Не и ако тя не ми съдейства. Има свръхтегло, което влошава артрита й. Тенът й не е добър. Очевидно е, че не следи кръвната си захар и мозъчният удар е предстоящ.

Беше същото, което бе казал и д-р Талман. Уважението на Мелинда към компетентността на момичето се увеличи. Може пък и да не беше шпионка? Може би беше обикновена медицинска сестра.

Мелинда придърпа лаптопа си и набра на клавиатурата името Хана Грей.

Момичето продължи:

— Решила е да се самоубие, така че аз съм обречена на провал. — Енергичният глас на момичето беше като глас на истинска медицинска сестра. И все пак под увереността Мелинда долови някакво безпокойство.

За какво се притесняваше?

Докато въпросът се оформи в съзнанието й, компютърът й даде отговора: случаят пред нюхемпширската комисия… и необичайно дългото отлагане на вземане на решение. Когато Мелинда прочете подробностите за дилемата на Хана, тя се заслуша в гласа на Карик, напомнящ толкова много на бащиния му глас… спокоен, дълбок, толкова заинтересован от жената пред него.

— Като сте тук, ще съм спокоен, че и да й се случи нещо, има човек, който е в състояние да й помогне.

Имаше време, когато Мелинда мразеше сина си. Мразеше го и в същото време го обичаше, и й се искаше… но не. Никакви желания. Веднъж си беше пожелала нещо и то се сбъдна. Желанието й не бе довело до нищо, освен до вина и страдание, смърт и разрушение. И оттогава тя се страхуваше от силата на желанията си.

— Вие… още ли искате да остана? — Хана звучеше едновременно слисана и облекчена.

— Абсолютно. Важното нещо е да се вслушвате в разговорите на майка ми и да следите всяка нейна потайна стъпка.

Мелинда се облегна назад в стола си. Ааа… Ето какво било.

— Какво? — попита Хана.

Прелистването на хартии спря и Мелинда си представи как Карик гледа сериозно Хана, как я съблазнява с красивите си зелени очи, подчинявайки я на волята си.

— Ако не каже на федералните къде са парите на баща ми, те ще я принудят да напусне тази къща. Може би ще я тикнат в затвор.

— Не разбирам защо си мислят, че тя знае къде са парите — произнесе Хана, сливайки думите. — Баща ви ги е взел със себе си. Не е ли логично да се предположи, че те продължават да са при него? Че продължава да ги харчи?

Правилна логика. Ако и правителството разсъждаваше по този начин.

Тя продължи:

— Ако съдя по състоянието на тази къща, бих казала, че майка ви е фалирала.

Мелинда трепна. Момичето беше право. Имението заслужаваше много по-добра съдба. Ех, само разоряването на „Балфур“ да не беше се случвало пред очите на Мелинда.

— Подробностите са трудни и сложни за разбиране, и не стига само човек да види нещата. — Карик беше велеречив, убедителен. — Но ви уверявам, ако майка ми не каже доброволно на правителството онова, което искат да знаят, тогава аз като неин единствен жив родственик трябва да разбера и да им кажа вместо нея. Ето в какво се забъркахте.

— Чухте какво казах по повод на това, че Нелсън я шпионира. — Момичето прозвуча твърдо и раздразнено. Какво беше казала?

— За нейно собствено добро е — подхвана наново Карик.

— Явно не съм се изразила правилно. Не шпионирам пациентите си.

— Нямате много голям избор в момента, нали?

Ето сега той извади стоманеното острие изпод копринената възглавничка.

— Какво искате да кажете? — попита Хана предпазливо.

— В Ню Хемпшир заради неморално поведение ви е бил отнет сертификатът за правоспособност. Сега сте тук в Мейн и се опитвате да работите без сертификат.

— Не знаех, че… — Хана започна да заеква. — Съжалявам, че не ви казах истината. Признавам, бях отчаяна. — Гласът й потрепери умолително.

Е, късмет. Карик се интересуваше от едно-единствено нещо… добре де, от две неща: да стане на неговата и да сложи ръце на онова, което може би е останало от изчезналото състояние.

Гласът на Хана стана по-силен:

— Няма никакво значение дали сега имам сертификат, или не. Работя за пациента си.

— Ще накарам да ви арестуват за това, че се представяте за медицинска сестра.

— Не можете да го направите. — Хана звучеше невярващо.

Мелинда почти чу как увлечението й към Карик се разпада.

— Не ставайте смешна. Разбира се, че мога. Имам свидетел, който ще потвърди, че сте излъгала за документите си. Представих ви на Нелсън като регистрирана сестра и вие се съгласихте, че сте такава. И разбира се, вашата приятелка в кафенето очевидно не знае за процеса срещу вас в Ню Хемпшир, иначе нямаше да е толкова нетърпелива да ви помогне да получите работа. — Той спря деликатно. — Имам предвид… онази млада жена не би ме излъгала преднамерено, нали? Защото тогава би се превърнала в съучастник в това престъпление.

— Значи искате от мен да шпионирам майка ви, да разбера къде баща ви е скрил състоянието си, така че вие да предадете информацията на правителството? — Мелинда усети неверието на Хана и дълбокото й подозрение, че мотивите на Карик може би не са чак толкова чисти, каквито й ги рисуваше. — Описахте тази къща като затвор, но тя по-скоро прилича на приют за душевноболни, с лудост на всеки ъгъл.

— Значи ще го направите — каза Карик със задоволство.

— Не. Не! — Но Хана звучеше неистово, на ръба на сълзите.

Той беше подмамил ловко момичето в капана, възползвайки се от безизходното й положение.

И все пак за Мелинда нейната поява тук, сега, беше знак. Знак, че трябва да направи онова, което само й се беше искало да направи.

Като изключи спикера, тя го пъхна в бюрото; после подкара инвалидния стол към вратата, отвори я и се понесе по дългия коридор, докато накрая влезе в кабинката на старомодния асансьор. Натисна бутона за сутерена и зачака търпеливо да се спусне бавно, планирайки всяка дума, интонация, всяко изражение.

Озова се в дългия коридор точно когато Хана излизаше от офиса на иконома с пребледняло лице и трепереща.

Тя спря, изглеждаше като виновно дете, хванато да бърка в буркана със сладко.

— Госпожо Манли, аз… аз…

— О, скъпа. — Мелинда потупа разтревоженото й лице. — Може ли да поговорим? — Тя погледна встрани от Хана. — Карик вътре ли е? Нека го включим. — Тя тръгна напред.

Хана се върна назад, изражението й издаваше безкрайна умора.

— Разбирам защо не ме искате тук и не желая повече да ви се натрапвам.

— Спри да се измъчваш и върви след мен. Ще изчистим този въпрос веднага. — Мелинда прокара инвалидния стол през вратата и завари Карик да вади книги от библиотечния шкаф, да прелиства страниците и после да ги връща по местата им. Наклонила глава настрани, тя гледаше, докато Хана не се прокашля.

— Какво искате? — сопна се Карик. — Казах ви условията, при които ще ви задържа.

— Търсиш ли нещо, синко? — попита Мелинда.

Карик се окопити много бързо.

— Майко! Излязла си от стаята си?!

— Трябваше. Не искам да прогоня това бедно дете заради лошото си настроение. Нещо повече, знам, че си прав, Карик. Наистина се нуждая от сестра и оценявам това, че си намерил човек с такъв честен и праволинеен характер. — Мелинда го възнагради с потайна усмивка.

Преди Карик да реагира, Хана каза:

— Всъщност, досието ми е опетнено.

Карик й хвърли унищожителен поглед.

Но цялото й внимание бе съсредоточено върху Мелинда.

— Последният ми пациент беше Доналд Дресер и семейство Дресер ме обвиниха, че съм го съблазнила заради наследство.

— Кой ви е обвинил? — Мелинда знаеше много добре. Само преди минута беше прочела файла в интернет.

— Джеф Дресер — отвърна Хана.

Мелинда изсумтя.

— Джеф Дресер. Сякаш някой с всичкия си би му повярвал. Синът му се държеше така отвратително с Карик, след като Натан замина… Спомняш ли си, скъпи?

Карик погледна надолу към книгата в ръката си, сякаш беше забравил, че я държи.

— Спомням си.

— Бих искала да пъхна един прът в колелото му — каза Мелинда с удоволствие. — Значи проблемът е бил в Ню Хемпшир?

— Да, госпожо Манли. — Хана я гледаше, на лицето й грееше надежда.

— Познавам губернатора на Ню Хемпшир от раждането му. Не се тревожете, Хана. Малкият Скоти Макдоналд ще направи каквото му кажа. Правата ви ще бъдат възстановени за нула време. — Мелинда направи жест към вратата. — Щом сте се грижили за онзи стар глупак Доналд Дресер и сте успели да му измъкнете няколко долара, вярвам, че сте добра, търпелива сестра и точно такава, каквато ми трябва. Само че се питам дали знаете как се организира парти.

— Как се организира парти? — Карик проточи врат. — Какво имаш предвид под организиране на парти?

Да, това привлече вниманието му, нали така? Той не искаше тя да е в състояние да контролира живота си.

Искаше я изолирана, изпаднала в мрачно настроение, уплашена от света и всички негови опасности.

— Правителството ми постави краен срок — да им кажа каквото знам за състоянието на баща ти до трети ноември, иначе отиваме на съд за споразумение за измама на акционерите на корпорация „Манли“. — Мелинда Балфур Манли, от семейство Балфур от Мейн, щеше да стане за смях, че е обвинена, че е раздухала скандала и слуха, че причинила всички тези страдания. — Ще трябва да напусна дома си и да приема тези подигравки. Вече съм стара. Грозна. Болна. И когато погледна назад, питам се кога стана това. — Мелинда вдигна брадичка. — Но след това си спомням каква беше тази къща, когато бях дете, пълна със светлина и веселие. Така че реших да си даря щастие, да върна часовника и да дам годишното парти за Хелоуин за последен път, а когато го направя, из обществото ще се понесат слухове за мен, само че не от съжаление. — Тя взе ръката на Хана и я стисна силно, решена да улови тази последна възможност, за да се измъкне от кашата, която Натан беше забъркал. — Скъпа моя, когато го направим, светът ще занемее пред Мелинда Балфур.