Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зестрогонец (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danger In A Red Dress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване и корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Опасност в червена рокля

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 978-954-9625-96-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1981

История

  1. — Добавяне

Трийсет и седем

Декемврийското слънце беше студено и ясно, когато Хана влезе в сградата на федералния съд в Бъд, Мейн, за делото, на което трябваше да се реши дали ще бъде обвинена за възпрепятстване на правосъдието и подстрекаване и активно подпомагане на престъпник с цел кражба. Беше отказала да наеме адвокат. Разполагаше с малко повече от двайсет хиляди долара, останали от наследството на господин Дресер, имаше планове за тези пари и нямаше да ги изхарчи за хонорар на някого, който да я защитава за нещо, което не е направила и от което не искаше дял.

Освен това процесът по свалянето на обвиненията от нея за убийство беше минал бързо и спокойно, благодарение на самопризнанията на Карик и новите доказателства, представени във видеозаписа. Предполагаше, че и сега няма да е по-различно.

Тя влезе в съдебната зала, обзаведена с мебели от полирано дърво, изработени в началото на двайсети век. Залата беше пълна — тя беше голямата новина, — но Хана мина, без да поглежда наляво или надясно, каза името си на пристава и седна отпред. Беше сама, но така предпочиташе.

До нея се настани мъж в бизнес костюм и й протегна ръката си.

Тя я пое и погледна нагоре, изненадана от красивото лице, което никога не беше виждала.

С глас, обагрен от едва доловим намек за италиански акцент, той произнесе:

— Казвам се Роберто Бартолини. Адвокат съм, и с ваше разрешение, ще поема защитата ви.

Усети се леко замаяна от това да гледа това лице и тези рамене.

— Благодаря ви, но смятам да се защитавам сама.

— Ще ми разрешите ли да обясня? — Той погледна към прокурора. — Трябва да ви кажа, че господин Мур е млад, горящ от нетърпение да получи юридическа степен в политически кабинет, а това е първият му важен процес. Обявил е намерението си да се прочуе, а няма да може да го направи, ако си тръгнете оттук свободна.

Тя погледна към Бърт Мур, после отново към Роберто Бартолини.

— Откъде знаете това?

— Разправяше го в местната кръчма. Адвокати. — Роберто сви рамене изразително. — Някой ни почерпва с по едно-две, напиваме се и казваме неща, които не би трябвало. — Той се усмихна очарователно. — Като всички нормални хора.

Прииска й се да му се усмихне в отговор, но се беше научила да се пази от мъже, които й предлагат услуга. В миналото си бе платила скъпо и прескъпо за такива услуги.

— Дори да приема предложението ви, не мисля, че съм в състояние да ви платя. — Защото костюмът, с който беше облечен му прилягаше като ръкавица, а тези френски маншети бяха закопчани със златни бутонели с инкрустирани в тях камъни, които приличаха на истински диаманти. Големи диаманти.

Той все още стискаше ръката й, след което се наведе и целуна пръстите й.

— Не търся хонорар. Братята ми и аз… се заинтересувахме от процеса ви. — Той махна с ръка към пейките.

Тя се обърна и видя какво имаше предвид той — двама по-високи, широкоплещести мъже, които седяха зад нея. Семейната прилика беше слаба. Сигурно никога не би предположила, че са братя. С изключение на…

— О! — Тя издърпа ръката си от хватката на Роберто. — Синове сте на Натан Манли.

Роберто се отпусна на седалката до нея.

— Как познахте?

Тя го погледна, после изви очи към другите двама мъже.

Те й се усмихнаха.

— Очите. — Тези дяволски, зелени очи.

— Да. — Устните на Роберто се извиха горчиво. — Не получихме от баща си нищо, освен характерните зелени очи.

— Вижте, не исках да…

— Шшт. — Роберто притисна пръст към устните си. — Съдията влиза.

Делото продължи час и като че ли Роберто беше прав. Бърт Мур беше решен да спечели случая, за да влезе в полезрението на обществеността.

Благодарение на Роберто той наистина успя, но не по начина, по който искаше. Вместо това се направи сам на глупак пред очите на огромна армия репортери.

И вместо да внимава за разискванията, изправена пред вероятността да влезе в затвора, тя се питаше какво ли е казал Гейбриъл на братята си за нея, защо всъщност бяха дошли… дали самият Гейбриъл не се бе скрил някъде наблизо. Искаше й се да огледа присъстващите, да потърси лицето, което я преследваше нощем. Искаше й се да разпита Роберто за Гейбриъл: за здравето му, за това къде се намира и за цялата му семейна история.

А най-много от всичко искаше да не й пука.

Беше оправдана по всички обвинения и репортерите се тълпяха да я интервюират. Само че не им се удаде, защото тя напусна залата в центъра на триъгълника, оформен от тримата братя.

Навън, на тротоара, Роберто побутна Хана да седне на предната седалка на голям черен Кадилак Ескалейд.

Бърз поглед в купето я увери, че Гейбриъл не е вътре.

Най-големият брат седна на шофьорското място; другите двама се качиха отзад. Докато се отдалечаваха от тротоара, Роберто заговори зад нея:

— Госпожице Грей, позволете ми да ви запозная. Мак Макнот шофира. Той е банкер.

— Радвам се да се запознаем, Хана. — Мак не отмести очите си от пътя.

— И аз се радвам. — Тя издърпа предпазния колан и го закопча.

Роберто продължи:

— До мен е Дев Фицуилям. Той е хотелиер.

— За мен е удоволствие. — Дев се усмихна, очевидно наслаждавайки се на скоростта.

— За мен също. — Тези типове бяха луди, не като брат си, който беше студенокръвен и прекомерно здравомислещ. Всъщност, когато си спомни начина, по който я беше измамил, трябваше да каже, че наистина е студенокръвен. Освен когато… Добре де. Не. Беше студен и неотстъпчив и тя го мразеше.

Роберто завърши:

— Мен вече ме познавате, аз съм адвокат.

— И то добър. — Тя се хвана за вратата, когато се наклониха, вземайки един завой.

— Надявахме се, че бихте се съгласили да отидем да обядваме. — Мак погледна в огледалото за обратно виждане. — В другия край на града има една чайна със страхотни кифли.

— Веднъж да се отървем от репортерите, и ще ви оставим — каза Дев.

— Ще ме оставите? — Дано по-скоро се отървяха от пресата, защото беше започнало да й прилошава.

— Съпругите искат да се запознаят с вас. — Роберто се наведе напред и каза: — Мак, не карай по тротоара.

Хана изви глава и погледна мъжете.

Съпругите?

— Нашите съпруги. И сестрите на Гейбриъл. Цялото голямо семейство. — Дев разтвори ръце.

— Ами ако не искам да се запозная с тях? — попита Хана.

— Предполагам, че можем да ви хвърлим в хотела, но… — Мак си пое дълбоко въздух. — Боже, наистина не обичам да разстройвам Неса. Бременна е, както знаете.

С физиономии на големи, сладки сан бернари мъжете умолително погледнаха към Хана.

— Не знам. — Дори не знаеше коя е Неса. Бременната съпруга на Мак, очевидно.

— А момичетата от семейство Прескот… те пък са толкова грижовни към Гейбриъл — поясни Дев. — Мак, завий тук.

Взеха завоя на две колела.

— Сега завий тук — отново се обади Дев.

Мак взе завоя по същия начин.

Роберто погледна назад.

— Отървахме се от тях. В този град хората се взират във всекиго, нали?

— Ако караш като маниак, го правят, да — каза Хана.

Маниак е прекалено крайна дума. — Мак намали до осем километра над позволената скорост.

— А там са и нашите съпруги. Вярно, не са бременни, но са истинска напаст, а когато не стане на тяхната са адски недоволни. — Дев направи физиономия.

Бяха се върнали отново на тази тема.

— А когато те са недоволни… — започна Роберто.

— Ние сме недоволни — довърши Мак. — Не че трябва да се чувствате задължена, че ви помогнахме да се отървете от обвиненията и да излезете от съда, без да се налага да се разправяте с любопитни репортери.

Хана не можеше да определи дали е раздразнена, или очарована.

— Вие, момчета, сте не само ненадминати експерти в играта на „морков и камшик“, но и в това да карате хората да се чувстват виновни.

— Не обичаме да го наричаме игра на „морков и камшик“ — обади се Дев. — Предпочитаме да го наричаме „Възпитаване в компромиси и преговори“. — Той сложи ръката си с обърната нагоре длан върху седалката.

Мак плесна върху нея.

— Колкото до това, че сме експерти във вменяването на вина — то се дължи на отчаянието. Ето че стигнахме! — Той спря пред очарователна вила от началото на двайсети век с дървени покривни плочки, сложени на вълни по покрива и фасадата, боядисана в нюанси на бледорозово и светлосиньо.

Мъжете потръпнаха, когато погледнаха към нея, сякаш дантелените завеси на прозорците заплашваха мъжествеността им.

Е, сега поне Хана бе сигурна, че Гейбриъл не е някъде вътре.

Дев излезе и й отвори вратата.

Тя се измъкна и осъзна, че Роберто и Мак стоят на тухлената алея и я чакат да я придружат вътре. Но първо…

Роберто я прегърна и я целуна по бузите.

— За мен беше чест да ви представлявам днес, кара[1].

— Благодаря. Оценявам всичко, което направихте…

Мак избута Роберто настрана.

— Да, да, той е страхотен адвокат. Аз съм страхотен шофьор.

— Благодаря, че ни докарахте — каза тя.

Той също я прегърна, много нежно, сякаш се страхуваше, че може да я счупи.

Дев чакаше своя ред да я прегърне.

— А аз съм страхотен навигатор.

— Можехме да използваме GPS — каза Мак с половин уста.

Дев не се обърна да му отговори.

— Не и при скоростта, с която се движехме. — Той й се усмихна нежно. — Радвам се, че се запознахме, Хана. Слушали сме толкова много за вас. Изглежда всичко е истина.

— Ами… благодаря. — Искаше й се да попита дали това е добре, или не, но се отказа. Погледна към синята входна врата, по която имаше нарисувани розови рози, и си пое дъх. Изкачи стъпалата, сложи ръка на бравата и погледна назад към мъжете.

Те всички се усмихваха.

Мак направи успокояващ знак.

Добре. Макар че по-скоро би застанала срещу цяла зала, пълни с федерални прокурори, отколкото срещу сестрите на Гейбриъл.

Отвори вратата и пристъпи вътре.

Бележки

[1] Скъпа (ит.). — Б.пр.