Кристина Дод
Опасност в червена рокля (22)

Двайсет и две

Хана излезе от приятно охладената от климатици вътрешност на „Уол Март“ в Хюстън, Тексас, и септемврийската жега я блъсна. У дома в Ню Хемпшир беше есен, но тук паважът беше толкова горещ, че пареше под тънките подметки на обувките й, а горещината прииждаше на вълни, които миришеха на моторно масло, фунийка за сладолед, който се топи на асфалта и контейнер за боклук зад магазина. Недалеч оттук колите ревяха по виадукта.

Тя вървеше покрай редиците коли през тихия квартал зад магазина към спирката за метрото и мразеше Тексас. Мразеше влажността, мразеше гигантските хлебарки, които бродеха нощем из банята, мразеше работата си в „Уол Март“, мразеше различните акценти — плавния източно индиански, резкия испански и най-вече онова носово тексаско наречие, което чуваше навсякъде.

Намести раницата, която носеше със себе си винаги, тази, в която се намираше цялото й имущество, и почувства познатото гъделичкане от струйката пот, която бе започнала да се стича по гърба й.

Но всъщност не беше Тексас, което мразеше.

Мъчеше я носталгия.

Искаше да живее в Ню Хемпшир, в град, където познаваше хората. Искаше да влачи крака през нападалите листа, да почувства първата зъбата целувка на зимата във въздуха. Искаше да работи като медицинска сестра в болница, а не като контрольорка… Искаше да знае, че не се налага да се мести отново скоро.

Ако можеше да спести достатъчно, щеше да отиде в Калифорния.

Но кого заблуждаваше? Не беше посмяла да изтегли пари от собствената си сметка. Кешът, който госпожа Манли й беше оставила, свърши още преди четири месеца, в Сан Антонио, а тя никога нямаше да бъде в състояние да събере достатъчно пари, работейки на минимална надница. Едва й стигаха за храната. Живееше в мизерията на стая в хостел в музейния квартал. Хората, които държаха мястото, се бяха съжалили над нея и я оставиха там за постоянно, но останалите постоянни наематели бяха странни, казано най-меко, а една старица я наблюдаваше с блеснал поглед, което караше Хана да се чувства неловко.

Само че старата жена не беше с всичкия си. Сигурно не помнеше последната зимна прогноза… а Хана беше променила вида си, бе боядисала косата си в мишокафяво и я бе оставила да порасне, освен това си бе направила безброй пиърсинги по ушите. Обличаше се като тийнейджърка, за да е сигурна, че изглежда по-млада от двайсет и петте си години.

Чувстваше се по-стара. Много по-стара.

В това беше бедата.

Убийството на госпожа Манли бе предизвикало интереса на пресата. Историята беше отразена от всички телевизионни канали, в Интернет, по вестниците.

Мелинда Манли, съпруга на известния индустриалец, женкар и крадец, Натан Манли, убита от медицинска сестра, на която се е доверила!

Карик даваше интервюта отново и отново, приемайки трагично изражение, когато разказваше историята за това как е наел Хана да помага на майка му… а вместо това тя я убила. На последното изречение гласът му винаги се разтреперваше театрално. Присъствалите на партито гости разказваха своите версии, една от друга по-невероятни. Дори Джеф Дресер бе изживял своя мигновена слава, споделяйки как тя съблазнила горкия му стар баща, което довело до смъртта му, и в същото изречение заплаши, че тялото трябва да бъде ексхумирано и изследвано за непозволени вещества.

Най-лошото от всичко, видеото, на което се виждаше как Хана инжектира на госпожа Манли фаталната доза кураре, се беше въртяло по екраните и мониторите отново и отново. Изобщо обаче не показаха как тя отчаяно се опитва да спаси пациентката си със сърдечен масаж. Не, така и не го направиха. Но не спираха да обясняват как курарето било стара южноамериканска парализираща отрова, с която мажели стрелите, и да обясняват колко жестоко била убита госпожа Манли със забавянето и последващото спиране на сърцето и белите дробове.

Кой беше направил записите? Как? Сюзън Стивънс им беше казала, че няма камери и микрофони. И все пак видеото съществуваше, което значеше, че Сюзън е излъгала, а Хана се беше провалила. Поредният от цялата дълга редица провали.

Сега живееше в страх и бедност, озръщайки се непрекъснато, в непрестанен ужас, че полицията ще я залови и ще я арестува… или по-лошото, че Карик ще я намери и… Добре де, тя не знаеше какво би направил, но никога нямаше да стори грешката да го подцени отново. Беше поставила инжекцията, но той бе разменил лекарствата, знаейки отлично какво ще последва.

Беше убил собствената си майка.

Тя зави по улицата с паркирани от двете страни коли и с къщи, стари дървени постройки, охранявани от високи, плътни живи плетове, смесени с няколко чисто нови, прилични на някогашните господарски имения къщи, доминиращи и изглеждащи не на място. Кварталът беше в процес на промяна, занемарен и все пак търсен заради сравнителната си близост до центъра. Тя спря под голям стар дъб, за да си отдъхне на сянка и да се съвземе от капризните клиенти и напрежението в работата.

Но почти веднага щом спря, забеляза един мъж, който вървеше по тротоара срещу нея.

Мигновено и с опита, натрупан от единайсетте месеца да бъде непрекъснато нащрек, го прецени: към трийсет и петгодишен, висок, в добра физическа форма, чернокос, облечен в добре прилягащи му дънки и скъпа риза с къси ръкави.

Сърцето й удари бавно и силно в гърдите, явен белег за опасност. Прииска й се да побегне. Вместо това тръгна към него — по-добре да се разминат, отколкото да я следва отзад. Отклони очи от него, но все пак го огледа с периферното си зрение. Имаше поразителни зелени очи и я гледаше, усмихвайки се приятно като мъж, който харесва това, което вижда.

Не това беше проблемът. Тя беше привлекателна. Мъжете постоянно я заглеждаха. А този тип изглеждаше достатъчно свестен… само че какво правеше тук? Край „Уол Март“, до спирката на метрото? Не изглеждаше на място.

Беше на десетина метра от нея и продължаваше да я гледа, продължаваше да се усмихва, когато на два-три метра зад него друг мъж отвори вратата на една паркирана кола, излезе и се прицели с малък, зловещо черен пистолет.

Хана реагира инстинктивно. Извика:

— Долу! — и се просна върху плочника.

В същото време пешеходецът хукна към нея. Прозвуча изстрел, който отекна остро в тихия следобед.

Той падна сгърчен, забил лице в тротоара.

Нещо перна лявата й китка — рикоширал камък, който я завъртя настрани, отмятайки я към живия плет. Вбесена и изплашена, тя се извърна и се хвърли върху непознатия. Ръцете й се плъзнаха по горещия тротоар и тя знаеше, че ще го усеща по-късно.

Но не сега. Сега единственото, което усещаше, беше този мъж под нея. Беше още топъл, но неподвижен. В безсъзнание. Мъртъв? Може би мъртъв.

Моля те, Господи, нека да не е мъртъв!

Мъжът в колата хлопна вратата, запали двигателя и се отдалечи с писък на гуми.

Щеше да се върне. Когато осъзнаеше, че тя е още жива, онзи щеше да се върне.