Кристина Дод
Опасност в червена рокля (36)

Трийсет и шест

Съсипан физически и душевно, Гейбриъл се подпря на стената и написа съобщение на Даниел да го уведоми за местонахождението си.

Не можеше да повярва, че Карик е успял да се измъкне. Гейбриъл сигурно го беше изплашил до смърт. Надяваше се само да го е запратил в пъкъла… защото Карик вече беше върнал услугата.

Хана беше мъртва.

Той погледна неподвижното й тяло, свито на кълбо до отсрещната стена.

Никога през живота си не си бе представял, че жена като нея ще застане на пътя му, а когато се случи… я бе презрял. Беше се усъмнил в нея. После, най-накрая, когато трябваше да я спаси, тя го бе спасила. Беше се изправила пред куршума, предназначен за него. Бе го направила неведнъж, а два пъти.

А свят, в който Хана Грей я нямаше… беше ад.

Изстрелът, който бе убил Нелсън, беше опръскал Гейбриъл с кръв, но това не го обезпокои. А по-скоро кръвта, която бликаше от предишната му рана равномерно, квасейки дънките му и оставяйки червени локвички на пода под него. Ако Даниел не дойдеше скоро, ако веднага не пристигнеше линейка, Гейбриъл щеше да умре.

Така че нека поне умре, държейки Хана в ръце.

Той мъчително се завлече до нея. Вдигна я внимателно от пода.

Тя изпъшка.

Той подскочи толкова силно, че блъсна главата си в стената.

— Хана! — Притисна ръка към каротидната й артерия. — Хана!

Сърцето й пулсираше под пръстите му. Беше жива. Жива!

Разбира се. Когато Карик я простреля, нямаше никаква кръв. Тя би трябвало да е обляна в кръв, в литри кръв… Къде беше кръвта?

Гейбриъл взе телефона си с една ръка. Когато Даниел вдигна, той каза:

— Изпрати веднага линейка.

Шофьорът му сигурно се бе консултирал с портативния си монитор, защото отвърна:

— Вече го направих. На път са.

Гейбриъл затвори телефона. Хвана ризата на Хана и я разкъса. Копчетата изхвърчаха и под плата… Той не можеше да повярва на очите си.

Хана носеше отдолу бронежилетка.

— Умно, умно момиче. — Тя беше най-умната, най-честната жена в света, освен това беше жива. Обезумял от радост, той обви ръце около нея и я стисна здраво.

Тя изведнъж оживя в ръцете му. Започна да се дърпа задъхано, да го удря.

— Спри. Боли ме!

Той бързо я пусна на пода. Тя се претърколи и обхвана коленете си с ръце, дишайки накъсано.

Той разигра наново фаталната сцена в съзнанието си — тя се беше хвърлила към Карик, Карик беше стрелял, а тя бе паднала назад, отхвърлена от силата на куршума. Куршумът я беше ударил достатъчно силно, за да причини поражения. Той я погали по челото и я попита:

— Къде те удари куршумът? Имаш ли счупени ребра?

— Удари ме в гръдната кост. — Тя си пое дълга глътка въздух. — И сега ме боли дяволски. Трябва да има нещо счупено. — Хана отвори очи, видя прогизналото от кръв тяло на Нелсън и отмести поглед. — Какво му се е случило?

— Застана на пътя. — Гейбриъл внимателно й помогна да се извърне от ужасната сцена. Искаше да я прегърне отново, да я успокои, да й помогне да забрави. Но продължи да гали косата и челото й и беше толкова щастлив, толкова щастлив, че е жива. — Какво те накара… Слава богу, че си облякла бронежилетка.

— Какво ме е накарало да облека бронежилетка? — Хана зададе въпроса, който той се страхуваше да изрече. — Бях достатъчно глупава да се върна в Мейн, за да изпълня обещанието си към госпожа Манли, но не и небрежна. Страхувах се, че Карик може да ме чака. — Тя се опита да се надигне и да седне. Гейбриъл й помогна.

— Ако не беше дошъл, той щеше да ме убие, с жилетка или без жилетка. Така че… ти благодаря.

— Пак заповядай. — Гейбриъл понечи да я прегърне.

Тя го отблъсна.

Беше ядосана. Имаше право да е ядосана. И все пак той можеше да изглади нещата. Единственото, което трябваше да направи, беше да й каже, че оценява онова, което е направила за него, колко много я цени… колко я обича.

— Просто върнах услугата. В Хюстън ти ме спаси по повече от един начин. Спаси живота ми, но спаси и душата ми.

— Да. Сигурно. — Тя го изучаваше преценяващо. — Значи сме квит?

— Никога няма да сме квит. — Ама какво, не разбираше ли? — Ти ме научи какво е любов.

Тя изсумтя.

— Дръпни си другия крак и виж какво получи.

— Какво? — Екзалтацията на Гейбриъл започна да замира.

— Само защото дойде и ме спаси, си мислиш, че съм забравила кой си и какво направи?

Нещата явно не вървяха по начина, по който се беше надявал.

— Ти ме излъга. Излъга ме по всички възможни начини. Излъга ме тук, в къщата „Балфур“. Излъга ме в Хюстън. Гледаше на мен като на въплъщение на всеки грях от Стария завет. — Тя говореше бързо, после се хвана за гърдите и направи гримаса. Вече с по-мек тон произнесе: — Така че нека кажем, че сме квит и всеки от нас да тръгне по пътя си.

— Не можем да го направим. Вярно е, че се усъмних в теб веднъж, но осъзнах, че не си толкова ужасна, както си мислех. — Лош избор на думи, но беше започнал да се смущава, а това само усложняваше нещата. — Искам да кажа, че осъзнах, че те обичам.

— Аз обаче не те обичам. — Хана произнесе отчетливо всяка сричка.

Как можеше да е толкова преднамерено сляпа, толкова дразнеща?

— Обичаш ме.

— Не ставай смешен. — Тя залитна и се изправи, без никакъв знак, че изпитва болка.

— Разбира се, че ме обичаш. Хвърли се пред куршум, предназначен за мен. — Той се опита да се изправи, но кракът му не го държеше и главата му забръмча от липсата на кръв.

— Какво правиш? — Помисли си, че е невъзможно, но гласът й бе по-остър, отколкото ако го дереше жив. — Гейбриъл, глупак такъв, този път се уби.

А когато започна да губи съзнание, чу някъде отдалеч гласът на Даниел да казва:

— Не се тревожете, госпожице Хана. Имам комплект за оказване на първа помощ, а и линейката идва насам.

Но когато Гейбриъл отиде в болницата, Хана не се виждаше никъде.