Кристина Дод
Опасност в червена рокля (26)

Двайсет и шест

Когато Хана се събуди, часовникът на масичката до леглото показваше два и половина след полунощ. Устата й беше пресъхнала; китката й пулсираше и пламтеше.

Странно, обаче, не й беше горещо. Не зъзнеше от студ. Матракът не беше на буци, не беше корав, твърд на правилните места, мек на правилните места. Тя миришеше на хубаво, като сапуна, който беше използвала под душа, преди да си легне. Носеше чиста мъжка пижама на райета. И стомахът й беше пълен. За първи път от единайсет месеца се чувстваше удобно.

Постепенно тя се надигна до седнало положение. Светна лампата, спусна единия си крак от леглото и изчака. Не се чувстваше прекалено зле. Китката й гореше и я болеше по-силно, но не й се повръщаше и не усещаше слабост. Спусна другия си крак и отново изчака. Не, съвсем не беше зле. Отиде до банята — всяка от спалните в този шикозен пентхаус имаше собствена баня — пийна вода и използва тоалетната.

Когато излезе, дъхът й спря в гърлото.

В стола до леглото й седеше Гейбриъл, пристегнат в халат, с патерица, подпряна на стената зад него.

Объркана, тя попита:

— Какво правите тук?

— Даниел заспа и си помислих, че може да искате болкоуспокоително.

Преди да отиде да си легне в осем, след като хапна супа минестроне и пълнозърнеста филийка, взети от италианския ресторант долу, Даниел й беше дал антибиотиците и една таблетка болкоуспокоително. С уверението, че ще е на линия, ако нещо й потрябва, бе отишъл да се погрижи за Гейбриъл. А сега…

— Даниел е заспал!

— Все пак няма прострелна рана, която да не му дава да го направи — каза Гейбриъл.

Може би заради ранния час, може би защото се намираше на територията на Гейбриъл, но той я караше да се чувства неловко, сякаш можеше да я докосне с поглед… и го правеше.

Ето, сега я гледаше. Тя беше напълно покрита — пижамата бе прекалено голяма, ръкавите се спускаха над китките й, крачолите се развяваха около краката й, а шнурът, завързан около кръста й държеше долнището да не падне. Той може да не беше достоен за уважение, но тя беше напълно достойна. Все пак я бе назначил за своя медицинска сестра и макар да се преструваше на незнаеща, заради собственото си спокойствие, трябваше да се увери, че той е добре. А за да го направи, налагаше се да го докосне. Последните единайсет месеца бяха тежки за нея; всъщност, трябваше да успокои нервите си, преди да се приближи и да сложи ръка върху челото му.

— Нямате температура. Превръзките как са? Стегнати? Раната боли ли ви много?

— Кракът ме боли дяволски, но е нормално — не е инфектиран. Мисля, че му се изплъзнах на онзи куршум. — Той се усмихна, рязък, белозъб изблик на веселост, който молеше да бъде споделен.

Смутена, тя се усмихна в отговор и осъзна — този тип изглеждаше добре. Беше го разбрала преди, разбира се, още първия път, когато го видя, но реакцията й тогава бе доминирана от предпазливостта на жена, живяла по улиците. Сега знаеше, че е уважаван и богат, и й се чувства задължен. Но беше посред нощ, осветлението — слабо, а той изглеждаше с невероятна външност. Очите му бяха дълбоко поставени, пронизващи, диви. Кожата на лицето му беше опъната стегнато на високите скули, имаше горд, доминиращ нос.

Тя прокара ръка по челото му.

Устните му… Даа, устните му бяха идеални за целуване.

Това беше опасна мисъл.

Тя отстъпи назад.

— Грейс.

Обърна се към него, очаквайки да й поиска нещо за ядене или пиене.

— Как е раната ви? — попита той.

Тя погледна към бинтованата си китка. Белите ръбове бяха вече зацапани и влажни; беше се опитала да измие пръстите си и се беше измокрила нагоре.

— Всичко е наред.

— Нека погледна. — Той се протегна, хвана здравата й китка и я придърпа по-близо.

Топлината на хватката му и чувството, че е с белезници, я остави без дъх. Макар че той всъщност не беше направил нищо. Бе нарушил леко личното й пространство, но вероятно не гледаше на това по този начин. Различните хора имаха различно разбиране за това кое е приемливо и колко скоро. Той я караше да се чувства дяволски неудобно, а тя не разбираше, никога нямаше да разбере как мъж, който беше в такава ужасна форма, може да излъчва такава безмълвна, неясна опасност.

Без ни най-малко уважение към работата на Зоуи той размота бинта и го освободи внимателно от раната.

— По дяволите!

— Мисля, че изглежда доста добре. — Тя изобщо не мислеше подобно нещо, но гледката на раната й, възпалена, изцапана със засъхнала кръв, очевидно го разгневи.

— Не трябваше да ви вземам от болницата. Но вие нямаше да останете, нали? — Беше преценил правилно мълчанието й. — Добре. Утре ще извикаме някого да я почисти. — Вдигна другата й ръка и леко докосна драскотините по дланите. — Явно сте се плъзнали по тротоара.

— Честно казано, не си спомням. Единственото, което помня е, че се уплаших, че той ще продължи да стреля. — При тази мисъл сърцето й забърза.

Той взе ръцете й в своите и разгледа пораженията, сякаш можеше да види нещо повече от остъргани длани и подути кокалчета.

Хана предпазливо се освободи от хватката му.

— Извадих късмет. И двамата извадихме късмет. Живи сме и не сме сериозно пострадали. Не е ли страхотно?

— Така е. — Той вдигна предписаното шишенце от масичката й и прочете: — По една таблетка на всеки четири часа. Минаха ли четири часа, откакто пихте за последен път?

Тя върна превръзката обратно на китката си.

— Минали са най-малко шест.

Той изсипа едно в дланта си и й го подаде.

— Тогава по-добре вземете това и се връщайте в леглото.

Хана го взе внимателно, без да докосва кожата му. Той посочи към бутилката с вода — тя не я бе забелязала преди — на масичката до леглото.

Сложи таблетката на езика си, след това се поколеба.

— Какво има? Нали не мислите, че ще ви отровя? — Гласът му прозвуча опасно, като мъркане на лъв, преди да нападне.

Тя примига, разтревожена.

— Не. Не, питах се кога вие трябва да си вземете лекарството и дали не искате аз да ви го дам. Предполагам, че трябва…

— Да се грижите за мен. Знам. Но има още един час, преди да се наложи да го правя. — Резките линии около устата му показваха ясно колко труден ще е този час.

Тя глътна таблетката. Качи се в леглото, легна и се зави.

— Не мислите, че ще ви отровя, нали? — настоя той.

— Не знам какво бихте получили, ако го направите. — Тя се прозя и се обърна с лице към него. Изглеждаше повече от напрегнат. Изглеждаше фатално. — Освен това шишенцето прилича на изпратеното от фармацевта, не е ли така?

— Така е.

— Това не е отрова — облекчава болката.

— Така ли гледате на това?

Тя надигна глава от възглавницата и се вгледа в него.

— Моля?

Изражението му се стегна и чертите му се изкривиха, сякаш страдаше. Сякаш го болеше. Добре. Тя знаеше какво да прави.

— Откъде сте?

— Защо? — отвърна й той с въпрос.

— Помислих си, че ще е добре да си поговорим малко, да се откъснем от гадния начин, по който се чувстваме. — Беше тактика, която бе използвала много пъти и преди върху пациентите си.

— Ааа. Добре. — Изглежда имаше нужда да обмисли отговора си. — От Южен Тексас.

Не смяташе, че я лъже, но факт е, че не беше особено изчерпателен.

— Имате лек акцент. Още ли е там семейството ви?

— Бях в дом за изоставени деца до единайсетгодишен. След това ме осиновиха. Родителите ми бяха убити и отново останах сам. — Рецитацията му беше суха.

— Съжалявам много! — Това обясняваше суровите черти на лицето му; тялото, което беше едновременно солидно и тънко като камшик. Този мъж беше боец. — Но вижте се сега! Вижте това жилище! Пораснали сте и сте се изградили като човек сам.

— Предполагам. Ами вие? От Тексас ли сте?

— Не, аз съм от Източния бряг и като вас нямам семейство. — Смяташе да спре дотук, но той се размърда неудобно и сестринското кредо „Разсейвай пациента“ я накара да продължи: — Майка ми ме отгледа сама. Не ми каза много за баща ми, само това, че бил на служба, когато срещнал мама, и след като тя забременяла с мен, избягал.

Гейбриъл се беше успокоил, след като разказа историята си. Сега зелените му очи блестяха гневно:

— Ама че негодник!

— Да. Живеехме в малък град и другите деца ми се подиграваха.

— Мога да си представя.

Беше започнала да си мисли, че по-раншната й тревога е била просто среднощно нервничене, защото Гейбриъл беше наистина мил. Разбира се, след като таблетката подейства, тя бе станала много по-общителна, а светът изглеждаше много по-розов…

— Така че обикновено си фантазирах, че е международен шпионин, който е трябвало да замине на мисия и е бил заловен на вражеска територия. Седях и си мечтаех как той ще влезе през вратата и всичките лоши деца ще се изпълнят със страхопочитание, а мама, аз и той ще бъдем семейство.

— Децата наистина си въобразяват какво ли не.

— Пораснах, завърших гимназия, но той така и не се появи. Мама умря през това време… — Гласът на Хана стана колеблив. Тя прочисти гърлото си, искаше й се да не беше започвала тази история, защото се беше разстроила от спомени, за които мислеше, че са отдавна забравени и сантиментални, и които нямаше намерение да споделя с Гейбриъл. Но лекарството явно наистина бе подействало, защото думите продължаваха да излизат от устата й като вода от фонтан. — Отидох да уча в сестринското училище в другия край на щата. Доколкото знаех, баща ми си имаше друго семейство. После един ден, докато бях на обучение в болницата, отидох в една зала, в която бяха настанени военноморски ветерани, да говоря с него във връзка с физиотерапията му, и съпругата му и дъщеря му видяха онова, което аз не бях могла да видя. Че мъжът в леглото, възстановяващ се от операция на рамото… е мой баща. Тогава го познах по лицето. И по ушите. — Тя се засмя. — Това бяха моето лице и моите уши.

— Няма начин да са били толкова красиви като вашите. — Гейбриъл се наведе и намали светлината на лампата до леглото.

Така й беше по-лесно да продължи.

— Съпругата му непрекъснато повтаряше: „Как смееш?“, като че ли бях отишла нарочно, и ме избута от стаята, а пациентът — моят баща — изглеждаше объркан. Раздразнен. — Хана затисна устата си. Най-после. Беше твърдо решена да не изрича и дума повече.

— Видяхте ли го отново?

Дотук е решението й.

— След като съпругата му си тръгна, завъртях се наоколо, очаквайки той да ме повика. Не го направи. Беше роден и израсъл два града по-нататък, родителите му още живееха там, а той се беше върнал да се пенсионира. Не пожела да се запознаем. Съществуването ми не беше нищо повече от неудобство и всичките ми фантазии, които си бях градила в детството, умряха в онзи ден. — О, боже, това прозвуча толкова поетично и патетично, а най-лошото, по възглавницата започнаха да се стичат сълзи. — Може ли да съм толкова глупава? Да плача за баща, който никога не е бил и не е искал да бъде до мен.

— Плачете, защото това е трагедия.

— Не е никаква трагедия по никакъв начин.

— Но е ваша трагедия. — Той измъкна една кърпичка от кутията на нощното шкафче и й я подаде.

— Благодаря. — Хана попи лицето си и затвори очи, за да не се налага да го гледа.

Гейбриъл Прескот беше интересен мъж. Гласът му звучеше толкова познато, но не можеше да си спомни откъде… Само да можеше да се съсредоточи достатъчно…

След което заспа.

Гейбриъл се изправи с пъшкане и я погледна. Предполагаше, че историята е истинска. Точно това беше интересното — че тя не лъжеше и не мамеше. Нямаше никакви пороци, освен склонността да събира пари по нечестен начин. О, и да убива пациентите си.

Като се наведе по-близко, той се заслуша в дишането й. Сложи ръка на рамото й и я обърна по гръб. Болкоуспокоителното я беше отпуснало и замаяло. Той се подпря на патерицата си и закуцука към раницата, която тя пазеше толкова ревностно. Занесе я в дневната и изсипа съдържанието й на масичката за кафе.

От прага на главната спалня Даниел попита:

— Намираш ли нещо интересно?

— Засега не. — Гейбриъл му хвърли остър поглед. — Ти успя ли да подремнеш?

— Алармата ми току-що се изключи. Трябва да изпиеш лекарствата си след петнайсет минути. — Даниел се приближи и разгледа безбройните дреболии, които Хана носеше. — Трябва да е бойскаут. Винаги е подготвена.

Втори чифт износени дънки, три чифта бикини, пет чифта чорапи, канап, лепенки, малки ножички, манерка.

— С какво е пълна? — поинтересува се Даниел.

Гейбриъл разви капачката и подуши предпазливо.

— Вода.

Бинтове, кутийка генеричен антибиотик на мехлем, дълъг, остър нож — Гейбриъл го подаде на Даниел.

— Нека стои по-далеч от ръцете й.

Една износена, омекнала обувка за тенис.

Гейбриъл я вдигна и погледна към Даниел, после пъхна ръка в нея. Подплатата на стъпалото беше на топчета и изтъркана, и когато я натисна, усети отдолу очертанията на нещо. Дръпна подплатата и откри картата на Ханината сметка, същата, която беше измъкнала от онзи банкер — идиот в Бекет, Масачузетс.

— Какво мислиш?

— Върни я на мястото й — каза Даниел веднага. — Ако избяга…

— Ще можем да я проследим. Така е. — Той я пъхна на предишното й място, сложи отгоре стелката и с това разследването приключи.

Малък, евтин бележник и химикалка бяха пъхнати в един външен джоб на раницата.

Гейбриъл го прелисти. Беше празен. В него имаше само сватбена снимка, скъсана така, че младоженецът не се виждаше, оставяйки само младата госпожа Манли — лицето й грееше от надежда и щастие.

Гейбриъл затвори очи от болка.

— Бих казал, че колекционира сувенири от убийствата си, освен ако няма нещо от някого другиго.

Сякаш го бяха ритнали по кокалчето, Гейбриъл се обади:

— Семейство Дресер ексхумираха тялото на стария господин Дресер и се установи, че е умрял единствено от старост.

— Знам. С изключение на онзи запис, госпожица Хана Грей е чиста. — Даниел обърна раницата с хастара навън и го опипа внимателно.

Нямаше нищо, което да дава информация за това къде е или как да се стигне до изгубеното състояние на Манли.

Даниел оправи раницата.

— Ще звъннеш ли на брат си Карик да му кажеш, че си я хванал?

— Не. Ще попита дали разполагам с кода и защо не, а когато му кажа, че съм бил прострелян, ще побеснее от безсилие.

— Май си малко скептичен по отношение на брат си. — Гласът на Даниел беше напълно неутрален, което в този случай изразяваше всичко, което Гейбриъл трябваше да знае.

— Той е просто момче. — Гейбриъл му подаде канапа и лепенките.

— На двайсет и седем е. Ти какъв беше на тази възраст? Колко неща работеше? Колко милиона беше направил? — изстрелваше един след друг въпросите Даниел, сякаш не можеше повече да мълчи.

— Той пък е имал други изпитания.

— Всичките ти останали братя са се сблъскали с изпитания за това, че са били незаконни, нямали са баща, но са се научили да бъдат мъже в свят, който не гали с перце. Карат ме да се гордея, че съм мъж. Имат морал и самоуважение, имат съпруги, които ги обожават и които те обожават.

Този вид откровеност беше нещо, което би могло да дойде само от един шофьор и бодигард, който в същото време ти е и приятел. Така че Гейбриъл игнорира подхвърлената критика за Карик и се съсредоточи върху фразата за другите синове на Натан Манли.

— Страхотни са, нали?

— Да, и да ви видя събрани заедно през лятото, дошли с целите си семейства — господин Роберто от Италия, господин Мак от изток и господин Дев от Южна Каролина — ами… това наистина ме зарадва. Това си искал винаги, откакто те познавам — да намериш кръвните си братя и да се сближиш с тях.

Спомняйки си пикника на четвърти юли в ранчото му и колко много се бяха забавлявали, Гейбриъл се отпусна.

— Бяхме като едно голямо, шумно, весело семейство.

— Не като. Наистина бяхте и сте семейство. — Даниел погледна в лицето му. — А къде беше господин Карик?

— Той беше… зает. — Което беше кодът за „незаинтересован“.

— Хм.

Даниел беше прав. Карик не беше дете, макар че Гейбриъл мислеше за него по този начин. Младежът ходеше по клубове, мотаеше се със знаменитости, единствените му приходи явно идваха от интервютата за смъртта на майка му, а това показваше отвратителна безсърдечност.

Гейбриъл го знаеше, но… Карик все пак бе негов брат. С най-уверения си тон той произнесе:

— Ще кажа на Карик какво става, когато разполагам с всички отговори.