Кристина Дод
Опасност в червена рокля (13)

Тринайсет

Хана започна да намразва къщата „Балфур“.

Есенният вятър хвърляше сухи листа срещу прозорците на кабинета и стенеше около стрехите. От покрива се стичаха пелени студен дъжд, а далеч долу океанът ревеше при преминаването на първата за сезона буря. Облаците бяха закрили всяка светлинка от следобедното слънце и Хана потръпна от изпълзелия от сивите каменни стени студ в кабинета, където тя и госпожа Манли проверяваха списъка с имена за пореден път.

Някой ги наблюдаваше.

На вратата на стаята се почука.

— Влез — извика госпожа Манли.

Сюзън Стивънс надникна вътре.

— Госпожо Манли, приключих проверката на къщата и съм готова да ви докладвам.

— Добре. — Госпожа Манли погледна Хана доволна и очакваща. Сега най-после сигурно щяха да чуят истината — че Карик е инсталирал електронни уреди и следи всяка тяхна стъпка с надеждата да разбере истината за имането на баща си. — Заповядайте.

Сюзън Стивънс не покриваше изобщо представата на Хана за експерт по охрана. Беше вероятно трийсет и петгодишна, висока и стройна, с кафяви очи и чуплива кестенява коса, която беше събрала небрежно на тила си. Беше с толкова безупречен грим, че Хана съвсем не се изненада, когато разбра, че е участвала преди в конкурси за красота, и макар да беше облечена в дънки и тениска, караше всяка дрешка на гърба й да изглежда като купена от топ дизайнер.

Госпожа Манли обърна инвалидния си стол към Сюзън.

— Седнете. Ще пиете ли кафе?

— Би било чудесно. — Носът на Сюзън се беше зачервил приятно. — Тук сутрин е доста студеничко.

— Хана, звънни да донесат кана прясно сварено кафе — нареди госпожа Манли. — Докато Хана даваше инструкции на доприпкалия прислужник, госпожа Манли се обърна към Сюзън:

— Краят на октомври е. Разбира се, че ще е студено.

— Аз съм от Хюстън. В Тексас не застудява преди Деня на благодарността. Може би. — Сюзън се усмихна наивно. — Понякога не замръзва цяла зима.

— Аз лично харесвам четирите сезона — пропя госпожа Манли.

— Зимата е надценена — любезно каза Сюзън.

Хана се засмя.

— И аз съм си го мислила. — Особено през февруари, когато снегът се превръщаше в лед по улиците и вятърът щипеше болезнено кожата й.

На вратата се чу дискретно почукване и Хана донесе прясно свареното кафе. Докато го наливаше, Сюзън отвори папката, която носеше и подаде на госпожа Манли един лист.

Старата дама го взе.

— Какво ви накара да започнете работа в „Охрана Сансуси“?

— Отивам там, където се нуждаят от мен. — Сюзън пое чашата от Хана и добави захар, и такова количество сметана, че течността стана жълто-кафява.

— Но Мейн изглежда голяма промяна за вас. — Госпожа Манли наблюдаваше Сюзън толкова внимателно, че Хана се запита какво вижда.

— Предимството да съм сама е, че мога да обикалям страната, когато поискам — каза Сюзън уверено. — Но ви обещавам, че ще съм тук за партито ви.

— Като охранител? — Хана беше изненадана. — Мислех, че сте технически експерт.

— Такава съм. Работя всичко, което се налага. В този бизнес е най-добре да те бива за всичко. Ето. — Сюзън се наведе напред. — Това е докладът ми с три различни плана за повишаване на сигурността в имението.

Сюзън заговори ентусиазирано за поставянето на камери и микрофони отвън, на всички входове, в коридорите и публичните помещения, но госпожа Манли не слушаше. Хана можеше да се закълне, че не слушаше. Хана имаше чувството, че същата смесица от изражения преминава и по собственото й лице: първо очакване, после объркване и накрая, когато Сюзън продължаваше упорито да не казва нищо за намирането на камери и микрофони, скрити в коридорите и стаите, разочарование.

Когато Сюзън завърши, тя се облегна назад и отпи кафе.

— Разбира се, знам, че нашите клиенти винаги се интересуват от различни опции, но в този случай, при положение че къщата е историческа и пълна с ценни антики, бих препоръчала пълния пакет охранителни услуги. Честно казано, учудена съм, че не са влизали крадци до този момент.

— Аз… Мислех, че имаме някакви инсталирани камери. Не открихте ли такива? — попита госпожа Манли.

— Не. — Сюзън прозвуча леко озадачено. — Имате една старомодна алармена система, но тя не функционира от години.

— Разбирам. — Госпожа Манли остави офертите на бюрото. — Ще обмисля предложенията ви. Благодаря ви много, Сюзън, ще се видим след три дни, а може и по-скоро.

Сюзън я погледна равнодушно.

— На Хелоуин — напомни й госпожа Манли.

— Да. На партито. — Сюзън остави чашата си и се изправи. — Ще съм единствената, облечена като охранител — в тъмен костюм. — Тя се засмя.

— Непременно да носите маска — предупреди я госпожа Манли. — Не се позволява на гостите да идват без костюми и очаквам охранителите да уважат желанията ми, доколкото могат.

Сюзън погледна изненадано.

— Не се притеснявайте — каза госпожа Манли. — Ще донеса допълнителни маски.

Когато Сюзън си тръгна, госпожа Манли се обърна към Хана:

— На някои хора не им е приятно да се присъединят към духа на Хелоуин.

— А на други им е приятно.

Госпожа Манли гледаше вратата, която служителката от охранителната фирма бе затворила след себе си.

— Какво мислиш, Хана? Дали е некомпетентна? Дали не е забелязала камерите и микрофоните?

— Определено създава впечатление, че си разбира от работата. — Хана взе списъка с офертите и го прегледа. — Изглежда пълен. Не знам какво друго би могла да добави.

— Ами ако има някаква причина да скрие факта, че сме наблюдавани?

— Не знам каква може да бъде. Карик може да я е подкупил, но тогава би трябвало да подкупи и „Охрана Сансуси“, което изглежда толкова… невероятно.

— Далновидно — поправи я госпожа Манли. — Нещо повече, познавам Карик. Той никога не би наел малка местна фирма. Винаги иска най-доброто, а очевидно е, че най-доброто няма как да е тук.

— Що се касае до истината… ние мислим, че тя казва истината. — Когато госпожа Манли я погледна изпитателно, Хана каза: — Разговаряме свободно, както не сме го правили, откакто за пръв път говорихме на скалата над океана.

Госпожа Манли въздъхна.

— Права си. Но…

— Но защо косъмчетата на врата ми настръхват? Защо постоянно имам чувството, че някой ме гледа? Щом не е някой подлизурко, нает от Карик да ни шпионира… тогава кой е? Призракът на някой праотец Балфур? — Хана си помисли, че тя се шегува.

Но потръпна. Нищо чудно, че Хелоуин се честваше на прага на зимата. В това нямаше смисъл, но нещо в недостатъчното слънце караше човек да се връща към спомените на предците си за вампири и духове, за многокраки и дългоръки чудовища. Независимо от казаното от Сюзън, Хана беше убедена, че нещо тъмно — някакъв спомен, заключен горе на тавана — властва над тази къща.

— Глупости. — Госпожа Манли се изсмя. — Ти май наистина се поддаваш на атмосферата, а?

Отвън във фоайето вратата се отвори и затвори, отвори се пак и пак се затвори. Чуха се гласове. След това Нелсън влезе и съобщи:

— Господин Манли дойде.

— Господин Манли? — Цветът изчезна от лицето на старата дама. Тя сложи ръка на сърцето си и Хана осъзна, че не беше чак толкова непресторена, каквато се правеше, че е.

След малко Карик прекрачи прага.

Старицата се отпусна обратно в стола си.

— О, това си ти, Карик. — Обръщайки се към Нелсън като към свирепо дворно куче, тя каза: — Господин Натан Манли го няма, изчезна Бог знае къде. Моят син е Карик. Само Карик. Запомнете това.

Нелсън също леко пребледня.

— Да, госпожо Манли.

— Успокой се, мамо. — Карик прекоси стаята с такава властност, като че ли е командир в битка. — Няма никаква опасност татко да се върне. Пие си шампанското на някой плаж, заобиколен от бебета.

Хана се запита как дори за миг е могла да си помисли, че този коравосърдечен негодник е привлекателен.

Чувствата й сигурно се бяха изписали на лицето й, защото той каза:

— Какво? След една седмица майка трябва да се яви във Федералния съд да свидетелства, че няма нищо общо с открадването на парите. И целият този скандал ще се завърти отново в центъра на общественото внимание.

Но никой не можеше да надхитри госпожа Манли. Когато той се наведе да я целуне, тя стисна брадичката му и обърна лицето му към светлината.

Лявото му око, лявата буза и носът му бяха подути и синьо-жълти със зеленикави оттенъци от скорошно удряне.

— Кого ядоса? — попита госпожа Манли.

— Бих се.

Хана забеляза, че той не изглежда толкова добре, колкото обикновено — не се беше бръснал от два дена, а панталоните му изглеждаха така, сякаш е спал с тях. Като се доближи до прозореца, тя погледна към двора за паркиране. Видя едно Камри, малкият му багажник зееше, отворен от един от слугите, който в момента измъкваше два куфара и една торба.

Значи този път Карик не беше наел Порше.

Госпожа Манли обърна пръстите му към светлината, но те не бяха засегнати.

— Много лошо, не си могъл да нанесеш и един удар.

По лицето му се изписа гняв и той дръпна ръцете си. Отдалечи се на няколко крачки и огледа кабинета, покрит с подредени купчини листове, договори с уредника на партито, декоратора, допълнителния персонал и доставчика на храна.

— Боже, майко! Ти си излязла от стаята си! Нямах представа, че госпожица Грей е чак такова чудо.

— Тя е най-хубавият подарък, който някога си ми правил. — Госпожа Манли се престори, че мисли. — Почакай. Тя е всъщност единственият подарък, който някога си ми поднасял. И, разбира се, трябва да й платя заплата.

Той сви рамене и хвърли такава сърдечна усмивка на Хана, че на нея й се прииска да застане на по-сигурно до госпожа Манли.

— Подранил си за партито. Остават още три дена. — Госпожа Манли седеше напълно неподвижна и гледаше сина си, докато той крачеше из стаята и разглеждаше договорите.

— Помислих си, че мога да помогна.

— Държим всичко под контрол — отвърна майка му. — Нали, Хана, скъпа?

— Така е. — На Хана не й се искаше госпожа Манли да я използва, за да обижда сина си. — Но съм сигурна, че когато моментът настъпи, ще изникнат спешни задачи и ще сме благодарни за помощта на Карик.

— Не бих разчитала на това — изсумтя госпожа Манли. — Той не е свикнал с работа. Но пък е свикнал с лукса. Всъщност, дори имам предположения защо е дошъл днес. Свършил е парите. Нали Карик, момчето ми?

Той се завъртя към майка си.

— Не мога да скрия нищо. Не че съм дошъл да ти искам. Не и когато харчиш — той взе договора с декоратора — двайсет и пет хиляди долара за превръщането на тази стара купчина камъни в дворец на Спящата красавица.

— Парите са си мои — подчерта госпожа Манли.

— Нямаш никакви пари, не и толкова, че да организираш подобно парти и да можеш да плащаш за поддръжката на имението през следващата година. — Той нападаше като човек, който е загубил всичко, което цени. — Какво си мислиш?

— Мисля си, че през следващата година ще живея в затвор — каза равнодушно госпожа Манли — и съдбата на имението няма да е моя грижа.

— Не трябва да става така. — Той се приближи до нея и коленичи в краката й. — Ако само ми кажеш къде са парите на татко…

— Не знам — отвърна госпожа Манли.

— Защо ли не ти вярвам? — Гласът му се извиси.

— Не знам. — Старицата го гледаше без никакво съжаление.

— Не ти вярвам. Ти знаеш нещо. — Той стана, изостави молбите и се изправи до майка си, стиснал юмруци.

Хана не можа да издържи. Това вече беше прекалено. Тя го блъсна.

Той се завъртя към нея с вдигнати юмруци, синините по лицето му се открояваха ясно на побледнялото му от ярост лице.

Беше грубиян и я плашеше. Прииска й се да отстъпи, да избяга. Но не можеше. Не можеше да изостави госпожа Манли на гнева му. Затова вдигна брадичка и застана между тях.

В продължение на един дълъг момент Карик се взира в нея, лицето му беше грозно и тя си помисли… зачуди се дали ще я удари. И ако го направи дали ще спре.

След това внезапно изражението му се проясни и той прие позата на обиден. Обиден и силно недоверчив.

— За бога, Хана, единственото, което ме вълнува, са нейните интереси. Тя ми е майка.

Хана хвана ръката на госпожа Манли. Както очакваше, пулсът на пациентката й се беше ускорил.

— Карик, извинете ни. Трябва да я откарам в стаята й.

— Никога не бих я наранил — възрази той отново.

Когато Хана избута количката й навън, госпожа Манли произнесе през рамо:

— Не и докато не измъкнеш тази информация от мен.