Кристина Дод
Опасност в червена рокля (7)

Седем

Къщата я наблюдаваше.

Хана върна подноса от закуската в кухнята и тръгна към апартамента на госпожа Манли… но спря по средата на широкото стълбище. Огледа се, взря се в сенките, едва ли не очаквайки да види очи, които я следят.

Къщата я наблюдаваше.

Погледът й мина по високия таван, по извивките на сводовете, по картините, окачени в редици по стените. Не видя нищо. Не чу нищо.

И все пак косъмчетата на тила й настръхнаха, а сърцето й заби учестено.

Къщата я наблюдаваше.

Първите два месеца от назначението си тя не беше гледала на къщата като на живо същество. Беше погълната от пациентката си, откривайки, че госпожа Манли става лесно раздразнителна от слънчева светлина, хапчета против артрит, инсулинови инжекции, здравословна храна, дисциплина и физически упражнения. Но лятото премина в есен и когато септември оцвети листата в златно и червено, госпожа Манли започна да се пали все повече за партито си по случай Хелоуин. Беше изтъкнала целта си: да се покаже като жена, която е преживяла предателството на Манли и не се е огънала.

Целта на Хана беше малко по-различна. Тя искаше госпожа Манли да живее дълго. Така че я ласкаеше, измъчваше, молеше й се и й нареждаше да се храни по-добре, да взема лекарствата си и да се отнася към бедното си, изтерзано тяло с уважение.

Постепенно бяха започнали да се разбират.

Госпожа Манли щеше да съдейства на Хана — до известна степен. А Хана на свой ред нямаше да я притиска.

И тогава, през последната седмица, се появи едно дразнещо съмнение, което с всеки изминал ден се засилваше.

Къщата наблюдаваше Хана и Хана… се плашеше.

Тя забърза по дългия коридор към вратата на госпожа Манли, натисна бравата и влезе в стаята. Затвори вратата след себе си и остана да стои няколко секунди задъхана, след което облегна гръб в стената.

— Какъв е проблемът, госпожице Грей? — попита рязко госпожа Манли.

— Глупаво е — каза Хана.

— Аз ще кажа дали е глупаво. — Госпожа Манли се раздвижи в леглото си като голям прилеп. — Какво има, госпожице Грей?

— Имам чувството — Къщата ме наблюдава, — че някой ме гледа. — Някак си това не прозвуча чак толкова нелепо, както да обвиняваш къща в зла умисъл.

— Може наистина някой да го прави. — Госпожа Манли й махна да се приближи. — По-бързо. Трябва да посетя барутния склад^[1].

Да се оправя с една дама бе далеч по-трудно, отколкото с човек като господин Дресер. Госпожа Манли използваше евфемизми по отношение телесните си функции; господин Дресер казваше просто, че иска да пикае. Но по някакъв начин те си приличаха; и двамата се стремяха към смъртта, предпочитаха я пред дългото, бавно старческо гаснене и страданието.

Хана отиде до старицата.

Госпожа Манли изпъшка, когато се опита да се изправи седнала.

Сутрините не бяха най-доброто й време от деня. Сутрините бяха мъчителни за болните от артрит. По време на съня ставите се сковаваха и движенията ставаха бавни и болезнени.

Бързо, уверено Хана масажира коленете и хълбоците на старицата, после избута инвалидния стол до леглото и й помогна да седне в него.

Госпожа Манли се насочи с него към тоалетната, после затвори вратата след себе си, оставяйки Хана да включи кафемашината. Веднага щом вратата се открехна, Хана побърза да помогне на госпожа Манли да се облече.

— Какво имате предвид като казвате, че може би някой ме гледа?

— Не знаеше ли? — изгледа я полуусмихната госпожа Манли. — В къщата е пълно с призраци.

— О, я стига.

— Скъпо момиче, при възрастта, на която е тази къща, допускаш ли, че не е виждала насилие? Страдание? Болка? На сцената й са се разигравали какви ли не човешки емоции, а къщата ги е попила всичките. — Докато говореше, гласът на госпожа Манли ставаше все по-нисък и по-нисък. — Защо, мислиш, нашите партита за Хелоуин са толкова успешни?

— Хубави гощавки — предположи Хана.

— Призраци има тук, скъпа, те са, които гледат. — Госпожа Манли вдигна очи към ужасеното лице на Хана и се разсмя. Всъщност, изкудкудяка. — Май се поддаваш?

— Да не би да се шегувате? Когато бях дете, гледах някакъв филм за призраци и после седмици наред не можах да спя. — Хана говореше безгрижно, но не се шегуваше.

— О, скъпа. — Госпожа Манли се опита да потисне веселостта си. — Само се пошегувах за призраците.

— Добре. — Защото Хана не знаеше кое е по-лошото — къщата да я наблюдава, или в нея да има призраци. Тя наля чаша кафе на старицата.

Когато й я подаде, госпожа Манли произнесе тихо:

— И все пак тук има други тайни, много по-смъртоносни от призраци.

— Искам ли да ги знам?

— Боя се, че се налага. Това е твоето наказание за неизменната честност, която си показала. — Но госпожа Манли сякаш изостави тази насока на мислене и махна към широката лавица за книги, сгушена в един ъгъл.

Тъмните, наситено махагонови рафтове бяха разположени под четирийсет и петградусов ъгъл спрямо стените. Те се издигаха от пода до извисяващия се над три метра нагоре таван, и върху тях бяха резбовани цяла поредица келтски възли, които ги превръщаха в красиво, сложно произведение на изкуството от 19 век.

Хана се намръщи, когато се приближи към библиотечната лавица. Едно доста прашно произведение на изкуството.

— Ще говоря с иконома. Това не е чистено от месеци.

— Не е чистено от смъртта на Торес. Не позволявам на никого да бърше праха от книгите ми.

Хана и преди беше работила при ексцентрици и предвид агорафобията на госпожа Манли старицата се държеше удивително нормално. Но да придиря за това кой ще чисти книгите й…

— Поверявам на теб да го направиш. — Госпожа Манли разтегна устни, скривайки усмивка в чашата си.

Хана взе една от евтините кърпи, които държеше под ръка за чистене, примъкна стълбата за библиотеката, изкачи се до най-горната етажерка и се захвана с работа. Келтските украшения бяха изгравирани във формата на лица с очи, които гледат втренчено, и с познатите ухилени изражения. Беше си мислила, че къщата я наблюдава; тези библиотечни шкафове всъщност я следяха зорко.

Хана изваждаше всеки том, избърсваше го и го оставяше настрана. Един от друг по-различни, един от друг по-стари, с твърди корици, смесени с други с изтъркани от четене меки корици, в подредбата им цареше пълен хаос. Тя изтри праха от полиците. После, когато поставяше книгите обратно, попита:

— Това ли са любимите ви?

— Да. Стари приятели, повечето от тях.

Хана разлисти „Илиада“-та.

— Четете гръцки?

— И латински. Учих в „Уелсли“ и баща ми настояваше за традиционен курс на обучение, независимо от пазара на труда. Беше старомоден човек. Мислеше, че ще се омъжа веднага щом се дипломирам. Вместо това аз все чаках моя принц от мечтите… но всички знаем какво излезе от това.

За първи път госпожа Манли споменаваше за скандала, който я бе накарал да се крие, да не си показва носа в продължение на петнайсет години.

— Знам. — Хана деликатно замълча, после се престраши да попита: — Но не разбирам. Как можахте…

— Как е могла жена като Мелинда Балфур, жена, която може да проследи предците си до Мейфлауър, и състоянието на семейството си до най-ранните земевладелци, да се омъжи за човек, който я унижава непрекъснато със смяната на една жена подир друга? Това ли ме питаш?

— Да. Да, точно това ви питам.

— Съвсем просто. Натан може да омае птиците по клоните. Той определено ме омая. — Сякаш болките и артритът я завладяха, госпожа Манли бавно се размърда в стола си. — Когато го срещнах, той беше на двайсет и три, дързък, великолепен, чудото на капиталовата борса. Помислих си, че е гений. Помислих си, че трябва да съм най-щастливото момиче на света, щом съм го хванала. И през ум не ми мина, че не аз съм го хванала — а че той ме е хванал. Баща ми се опита да ме предупреди. — Гласът й изскърца в гърлото: — Баща ми ми каза, че никога не съм била привлекателна и че съм стара. Десет години по-стара от Натан. Каза ми, че Натан ме искал заради парите ми.

Всяка дума сгъстяваше боите на надвисваща катастрофа.

— Разбира се, че беше прав. — Устата на госпожа Манли се набръчка и тънките косъмчета на мустачките й настръхнаха. — Беше прав за всичко. Натан разбираше от пари. Обичаше парите. Но аз си мислех, че обича и мен, така че му поверих състоянието си, достойнството си и репутацията на семейството си. И той ги съсипа.

— Толкова съжалявам.

— И гордостта си. Поверих му цялата си гордост и първо тя бе разбита най-тежко. Но това нямаше значение, защото Натан взе парите ми и създаде компания с тях, успешна компания, която впечатли дори баща ми. После… все не можех да зачена и никой не се усъмни у кого е грешката.

Хана почти усети болката, която заля като вълна старицата.

— Грешка не е думата за това. Да обвиниш една жена, че не забременява е толкова абсурдно, колкото да кажеш, че жената забременява само когато изпитва удоволствие от това.

Изпълнена с ярост, госпожа Манли се обърна към нея.

— Дори баща ми обвини мен. Защото Натан имаше каквото е нужно за създаването на бебе. Чукаше наред всичките онези момичета, припозна всички онези копелета. — Внезапно сякаш си спомни неодобрението на Хана към думата и спря.

Но Хана чу тежкото й дишане, видя я как стисва зъби и замръзва като вкочанена. Хана се спусна едно стъпало по-долу, зае се със следващата полица и произнесе предпазливо:

— Добре поне, че е признал и е подкрепял децата. Проявил е достатъчно почтеност да го направи.

— Натан никога не е бил почтен. — Госпожа Манли избута инвалидния стол до нощната масичка, отвори едно чекмедже, извади снежнобяла кърпичка и попи потта над горната си устна. — Той не познаваше значението на тази дума. Перчеше се като петел, нафукан и самодоволен. Имаше синове. Много синове.

— Но вие все пак сте заченали. — Хана слезе още малко. Не беше свършила с горния рафт, но видът на госпожа Манли я разтревожи.

Жената беше почервеняла, като пред удар.

— След много ужасни години, след вземане на безброй хормони, които да стимулират яйчниците да произвеждат яйцеклетки. Знаеш ли какво става, когато ти правят това? Качване на килограми, коремни болки, повръщане… да не споменавам, че пометнах два пъти. Прекарах бременността на легло. И знаеш ли какво получих за болките си? Карик. — Тя изплю името му. — Моят син Карик.

Виж ти. Това отговаряше на някои от въпросите, които Хана имаше за отношенията между майка и син.

— Раждането на Карик направи ли… съпруга ви щастлив?

— Да. Но виж, той винаги се радваше, когато му се роди дете. Поредният син, който доказваше неговата мъжественост. — Яркочервеният цвят се оттегли от лицето на госпожа Манли и тя се усмихна, на устните й се появи високомерна усмивка. — След Карик не му се роди вече нито един син.

— Какво! — Хана стоеше, кацнала на стълбата и се взираше в работодателката си.

— Не много след раждането на Карик Натан минавал през Сентрал парк, връщайки се от къщата на любовницата си. Точно там, посред бял ден, бил нападнат и пребит. Единият му тестис беше смачкан и не можа да се оправи; наложи се да го ампутират. Другият… — Госпожа Манли изцъка с език с подправена скръб: — Когато се възстанови, откри, че вече не е онзи мъж, който е бил преди.

Дали Хана си въобрази, или госпожа Манли косвено си призна, че е организирала побоя над собствения си съпруг?

— Тогава се промени. Нямаше ги вече аферите, но въпреки всичко не се заседяваше вкъщи. Посещаваше синовете си. Известно време прекара в Пенсилвания, покрай бизнеса, който бе изградил там… — Госпожа Манли гледаше някъде отвъд в пространството, сякаш можеше да види отсъстващия си съпруг. — Тя превключи вниманието си към Хана толкова бързо, че главата на Хана се завъртя. — Подай ми „Улис“ от Джеймс Джойс.

Хана зяпна.

— Бързо, момиче. Нямаме цял ден на разположение. Намира се на четвъртия рафт, средния, подвързана с кожа корица, жълто-кафява с черни букви.

Хана затърси.

— Обичате „Улис“? — Откри тома забутан между останалите с меки корици и дръпна силно.

Нищо не стана.

— Прочетох я в колежа. — Хана отново дръпна. — Лично аз намирам, че това е един от най-явните опити на един английски учител да накара учениците си да извършат самоубийство от чиста скука.

— Хвани я и дръпни — инструктира я госпожа Манли.

Хана обви ръка около „Улис“ и дръпна. Книгата се освободи с ясно доловим звук… и стената се отмести.

Не, не, стената, библиотечният шкаф. Хана се дръпна назад. Тя се втренчи в лакираното дърво, тежките томове, причудливите келтски фигури се завъртяха около една ос и разкриха отзад черна дупка. Притиснала ръка към гърдите си, Хана промърмори:

— О, боже. Има таен проход.

— Да. Има. Ти откъде си чувала за него? — попита госпожа Манли.

— Карик каза, че се говорело за такъв, но никога не го намерил. — Тя пъхна крак вътре, после провря главата си, тялото си и се огледа.

Стоеше на тясна площадка със стълби, които се изкачваха нагоре и други, които отиваха надолу. Отнякъде се процеждаше светлина — от невидим прозорец или от небето — и осветяваше прах и дребни камъчета. Оттатък стълбището друга част от стената беше отрязана под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

— Никога не казах на Карик за това. По времето, когато стана достатъчно голям, не му вярвах. — Гласът на госпожа Манли прозвуча по-близко, много по-близко.

Хана се обърна и се оказа лице в лице с нея.

— Да не би да има втори вход от другата страна на стълбището?

Госпожа Манли седеше в инвалидния си стол.

— Умно момиче. В спалнята до моята има друг библиотечен шкаф. Всички шкафове, които водят към прохода, са разположени под ъгъл и някъде по рафтовете има екземпляр на „Улис“ от Джеймс Джойс. Изваждаш го и той се отваря.

Диаболично. Госпожа Манли беше диаболична.

— Къде води проходът?

— От тавана до мазето и оттам в пещера, която излиза на брега. Щом издърпа „Улис“, човек може да влезе вътре, да се затвори и да избяга.

Хана натисна шкафа и сложи книгата на предишното й място.

— Да избяга от какво?

— От чудовището, което го преследва.

Хана си спомни всички неща, които Карик беше направил и казал, всички изпитания, които госпожа Манли беше понесла, и усети тръпки, сякаш по гърба й пълзяха малки паячета.

— Значи наистина има тайни?

— За някои от тях знам. За други само предполагам. — Госпожа Манли се избута с инвалидния стол към вратата. — Но нямам съмнение, че сме в беда, момиче. В голяма беда.

— Каква беда?

— Къщата ни наблюдава.

* * *

Гейбриъл зърна движение на монитора. В коридора извън стаята на госпожа Манли две фигури, младата жена и възрастната дама в инвалидна количка, се насочиха към асансьора и изчезнаха.

Той се обърна към следващия монитор. Вратата на асансьора се отвори на приземния етаж и жените излязоха. Хана Грей хвана дръжките на инвалидната количка и я насочи към трапезарията. Трети монитор ги хвана, докато настанява госпожа Манли на мястото й и тръгва по стъпалата към кухнята.

Беше разположил камерите добре. Имаше пълен изглед на коридора, фоайето, асансьора и трапезарията.

Докато госпожа Манли и Хана Грей бяха заети, той трябваше да организира поставянето на още камери на важните места.

Като събра апаратурата си, той изтича от спалнята, която заемаше в северното крило, и се насочи към апартамента на госпожа Манли. Преди да са се върнали от закуска, щеше да е свършил всичко.

Възнамеряваше да наблюдава Хана Грей всяка минута: докато работи, докато спи, докато е свободна и докато заговорничи. Възнамеряваше да слуша всеки разговор, да следи всеки неин телефонен разговор, да научи какво обича и какво мрази, кои са приятелите й и как си беше създала толкова врагове. Когато свършеше с Хана Грей, щеше да знае всичко за нея — а тя нямаше дори да подозира за неговото съществуване.