Кристина Дод
Опасност в червена рокля (10)

Десет

На следващата сутрин, сякаш избухването от предишния ден не се бе случвало, Хана заведе госпожа Манли във фоайето и зададе въпроса, който задаваше всеки път:

— Дали, преди да се захванем с работата по партито, да не се разходим?

— Да.

Хана едва не се препъна в собствените си крака. Въпреки че винаги закачаше проходилката на гърба на инвалидната количка, тя никога не бе използвана, тъй като госпожа Манли никога не поиска да излезе. Затова колебливо попита:

— Да излезем ли навън?

— Че къде другаде можем да се разхождаме? В коридора? Разбира се, че ще излезем навън. — Госпожа Манли седеше като истукана, изчаквайки, докато Хана се опитва да разбере какво се е променило. Защото госпожа Манли не беше излизала навън през цялото време, откакто Хана беше тук, а ако можеше да се вярва на Карик, майка му не си бе показвала носа навън от петнайсет години.

— Какъв е проблемът, момиче? — Госпожа Манли направи жест с отрупаните си с пръстени ръце. — Хайде, бутай количката.

Хана хвана дръжките на количката и се насочи към вратата.

— Отворете вратата — помоли тя иконома.

— Госпожице Грей? — засуети се нерешително Нелсън.

Гласът на Хана се втвърди.

— Отворете вратата и доведете двама яки мъже да ми помогнат да сложим госпожа Манли на проходилката.

— Не мога да го направя. Госпожа Манли не излиза навън — каза той.

Старата дама се наклони напред в стола. С бавни, отчетливи думи тя произнесе:

— Госпожа Манли прави каквото поиска. Госпожа Манли е собственичка на тази къща и ако в следващите две минути не доведете някой да помогне на госпожица Грей, госпожа Манли ще ви уволни, а до момента, когато синът ми чуе за това, да не се заблуждаваме, вие отдавна ще сте си заминали и никога няма да се върнете.

Когато гласът й се повиши и твърдият й характер намекна недвусмислено за себе си, по лицето на иконома плъзна червенина. Той вдървено се поклони.

— Да, госпожо Манли — и излезе.

— Наглец — промърмори старата дама. — Може Карик да го е назначил, но аз му плащам. Трябва да научи някои неща.

След секунди Нелсън се върна с двама млади мъже, облечени в дочени дрехи отгоре до долу и с изцапани ръце.

— Извинявам се за вида им — каза Нелсън. — Градинари са.

Госпожа Манли му махна да се отдалечи.

— Просто ме изнесете навън.

— Аз ще я избутам през вратата. А вие, момчета, й помогнете да слезе на рампата и… къде искате да отидете, госпожо Манли? — попита Хана.

— Заведете ме на върха на скалата — отвърна тя.

Нелсън изгледа Хана толкова разтревожено, че Хана се запита какво ли му е казал Карик. Когато изкара количката навън, тя повтори:

— Чухте госпожа Манли. На върха на скалата.

Мястото не беше чак толкова диво, както звучеше; всеки ден Хана тичаше покрай скалата. След миг се показа павирана пътека, която се виеше нагоре към купчина гладки гранитни камъни, после се спускаше към сребрист плаж и накрая отново се изкачваше към границата на земите на Балфур. През лятото туристите и местните се разхождаха тук, преминавайки през частния имот с мълчаливото съгласие на семейството. Все пак изкачването беше стръмно и двамата градинари се изпотиха здравата, докато стигнат най-горе.

Хана застопори инвалидната количка.

Госпожа Манли вдигна ръка властно:

— Върнете се за нас след час.

Двамата мъже се размърдаха несигурно. След това наведоха неохотно глави и поеха по пътеката. Госпожа Манли поклати глава.

— В наши дни никой не проявява дори елементарна учтивост.

Хана потисна усмивката си.

— Трябва да им дадете възможност да опитват.

— Възможност да опитват — изсумтя старицата. — Подай ми ръка.

Хана се приближи и протегна ръка.

— Какво правите?

— Вървя.

— Но… вие… — Тук, където нямаше никой, който да помогне, в случай че падне, госпожа Манли искаше да върви!

— За бога, момиче. Ако падна, мобилният ми телефон е тук. А сега ми подай ръка.

Хана се подчини, измъкна я от инвалидния стол и избута проходилката.

Госпожа Манли се облегна на нея и едва когато каза: „Добре, държа се“, Хана отстъпи назад.

Тук пътеката беше равна и старицата тръгна към купчината камъни. Когато стигна до тях, предпазливо се облегна на най-широкия и затвори очи, сякаш напрежението я бе изтощило. Но когато Хана забърза към нея, тя ги отвори отново и произнесе раздразнено:

— Престани да гледаш толкова разтревожено. Нали това искаше?

— Да. Но си мислех, че ще го правим постепенно. Госпожа Манли се усмихна, болезнена гримаса, която изчезна, когато погледът й се обърна към океана.

— Не мисля, че можем. Избутай настрани количката. И ела.

Хана се подчини на инструкциите, върна се и седна до госпожа Манли на затопления гранит.

— Това наистина е най-хубавото място на света — каза госпожа Манли. — Бях забравила колко е красиво, така че може би трябва да съм благодарна. Но… бремето на къщата ме тегли надолу от толкова дълго. Прекалено дълго.

Бризът шепнеше около тях, носейки мирис на море, на сол и приключения.

— Не трябва да оставате тук. — Хана посочи през океана към сушата и към тънката плажна ивица. — Можете да го продадете, да го дадете на щата за парк, да избягате…

Госпожа Манли се засмя, дълъг, безумен кикот.

— Не мога. Прикована съм тук до деня, когато ще умра. — Тя се наведе напред. — Защото знам къде Натан е оставил състоянието си.

— О, не. — Хана се плъзна назад и се отпусна по гръб на скалата, като се взираше в синьото небе и се опитваше да не чува, да не разбира. — Не ми казвайте това.

— На кого другиго мога да го кажа? — Лицето на госпожа Манли закри гледката от разпръснати, бързо движещи се облаци. — Ти си единствената, на която мога да се доверя.

Хана погледна в настоятелните очи на старата жена.

— Преди на кого сте се доверявали?

— На Торес.

— По дяволите. — Хана закри очите си с ръка, опитвайки се да се предпази от ужасната истина.

Госпожа Манли издърпа ръката й.

— Предполагаше се, че Торес ще ме надживее. А вместо това се гътна от сърдечен удар на шейсет.

— Проклет кучи син.

— В наши дни не може да се намери човек, на кого да се разчита. — Устата на госпожа Манли се изкриви цинично.

— Вие със сигурност не можете. — Хана вдигна глава. — Откъде знаете на кое място… на кое място той е скрил парите?

— Наблюдавах. Анализирах. Надничах в архивите. Открих офшорна сметка на Натан. Никога не съм била толкова глупава, колкото той ме смяташе.

Не. Не, госпожа Манли изобщо не беше глупава.

Госпожа Манли погледна към имението, оставено на разрухата.

— От деня, в който Натан ме остави, мечтая да източа парите от сметката и да ги върна на хората, които работеха и инвестираха в компанията. След като умра, имам предвид. Нямам намерение да съм тук по време на тази гюрултия.

— Разбира се, че не — каза Хана иронично.

— Така че първо уредих никой да не може да се добере до тази сметка. Аз съм Балфур. Разбирам от финанси.

Хана изпита страхопочитание.

— Как установихте кой трябва да получи парите? Хората, които е измамил, са били хиляди.

— Аз съм му съпруга. Имам достъп до финансите. Да, наистина са хиляди, и да, написването на компютърната програма за връщане на парите отне две години. — Госпожа Манли се усмихна самодоволно. — Затова назначих Торес. Карик винаги го е смятал за лош иконом. Всъщност, той беше хакер от Аржентина, нелегално в страната. Действаше като мой иконом и движеше програмата. Плащах му много добре за работата и го държах далеч от граничната полиция.

— Толкова много ли сте му вярвали?

— Не вярвам на никого, когато се отнася до толкова много пари, така че се научих на компютърно програмиране достатъчно добре, за да го накарам да бъде честен.

— Значи ще върнете парите на хората, които Натан е ограбил, защото те са тези, които са били засегнати най-много от неговото предателство.

— Вижте. Не ми приписвайте заслуги и качества, каквито нямам. Не давам пет пари за тях и за жалките им, нещастни животи. Но аз съм Балфур. Ние сме хора на честта. Грижим се за хората си. — Гърдите на госпожа Манли се повдигнаха, сякаш да бъде на седемстотин метра над морското равнище й идваше прекалено много, сякаш не й достигаше кислород. — Натан избяга без нито веднъж да погледне назад, оставяйки ме аз да чистя мръсотията му. И аз ще го направя.

— Благородно задължение, а? — Хана й се усмихна, без да вярва на думица от изреченото.

Госпожа Манли изпухтя, не желаейки да признае никакви по-висши чувства, освен онези, които бе възпитана да изпитва.

— Бих казала на Карик, бих оставила всичко това на него, но Карик… той е моята грешка. По времето, когато забременях, вече знаех какъв е Натан. Знаех, че синът му може да е харизматичен, талантлив и напълно лишен от морал и достойнство. Но си помислих… позволих си да си мечтая за истинско дете, за законен син, който би възпрял Натан да скита. Била съм глупачка.

— Другите деца също са били истински — вметна Хана предпазливо.

— Не и за мен. Не ме беше грижа за първия. Или пък за втория. Възпитана съм да мисля, че всеки велик мъж има правото да има една-две метреси. И макар да знаех за изневерите, въпреки че Натан се перчеше със синовете си, можех да държа главата си вдигната, защото вече и аз имах син. — Госпожа Манли погледна към инвалидната количка. — Осъзнах почти веднага, че Карик е като баща си — чаровник, прогнил до корена. Мисля си, че ако имах Карик само за себе си, можех да го оправя. Да му изградя характер, някакви морални принципи. Вместо това трябваше да гледам как баща му връхлита всеки месец, как го учи на това колко успешен може да бъде един мъж, ако не прави правилните неща и погазва мнението на другите.

— Трудно е да се преодолее такъв поведенчески модел — каза Хана тихо.

— Знаеш ли, проследих кариерите на останалите му синове. Те са мъже. Истински мъже с амбиции и етика; в момента всички са женени и верни на жените си; и са щастливи. Тръгнаха с толкова по-малко от Карик, а сега имат всичко, защото изградиха живота си върху добра основа. — Ръцете на госпожа Манли трепереха. — Мразя Карик, защото е червей, готов да ме продаде за един долар. Той е моето поражение. Поражението ми.

— Майка ми казваше, че може да ме научи да правя правилните неща, но в края на краищата аз съм човекът, отговорен за това, което съм станала. Важи както за мен, така и за Карик. Той не е вашето поражение. Той е поражение на собственото си изграждане.

Госпожа Манли вдигна глава.

— Ти си добро момиче, но не си майка. Няма майка на света, която да вярва, че не би могла да направи най-доброто от детето си. Във всеки случай не и аз.

— Определено не и вие — съгласи се Хана. Определено не тази жена, която понасяше отговорност до такава степен.

— Не му вярвам. Къщата ни наблюдава, защото по някакъв начин той го е уредил. Всичко, което правя, се записва. Всичко, което кажа, се записва.

Хана погледна надолу по хълма.

— Според вас има записващо устройство дори в инвалидната ви количка?

— Не знам. Защо не провериш, за да сме сигурни?

— Ще го направя. — Хана понечи да се спусне от скалата.

Госпожа Манли я възпря с жест.

— След минутка. Точно сега не искам някой да знае, че ние знаем.

— Правилно. — Защото който и да бе поставил видеокамери в къщата на старата жена и микрофони в инвалидната й количка, беше голям мръсник.

— Защо не отидохте и не казахте, когато Натан изчезна? — попита Хана.

— Правителството ме подозира от самото начало. Ако бях признала, че знам къде са парите, нямаше да кажат: „Благодарим ти“. Щяха да кажат: „Бяхме сигурни през цялото време“, и да ме тикнат в затвора.

Хана изправи рамене.

— Добре. Кажете ми това, което трябва да знам.

Госпожа Манли дори не прояви любезността да се престори на изненадана от решението на Хана, и определено не изрази благодарност.

— Няма да казваш на никого, преди да умра. Рано или късно ще отида в затвора, когато правителството осъзнае, че съм знаела мястото на състоянието и съм го измъкнала от алчните им, мръсни ръце.

— Добре. — Хана кимна.

— Единственото, което трябва да направиш, е да слезеш до офиса на иконома в сутерена. Ти беше там в деня, когато пристигна.

— Спомням си. — Как би могла да забрави? Точно там бе открила коварството на Карик.

— Компютърът на бюрото има програма, наречена „Домакински сметки“.

— „Домакински сметки“ — повтори Хана.

— Отвори я, след това иди на „Сребърни съдове, опис“.

— „Сребърни съдове, опис“.

— Паролата е главно „Б“ като Балфур, главно „К“ като къща, малко „н“ като Натан, главно „М“ като Мелинда, малко „к“ като Карик, звездичка, 1898, което е годината, в която къщата „Балфур“ е била завършена. Не започната, а завършена.

Хана повтори всяка дума, прехвърли я в съзнанието си и после бавно я изписа с пръст върху камъка. Въпреки това я обзе страх. Не можеше да си позволи да забрави паролата. Не можеше да си позволи да напусне имението „Балфур“. Съзнаваше прекрасно несигурността на положението си. Беше затворена тук като в капан, чакайки Мелинда да умре или Карик да направи нещо безразсъдно. След смъртта на господин Дресер и след като бе живяла през целия си живот на ръба на катастрофата, бе зърнала финансова сигурност. Кратък проблясък, който изчезна бързо, изгубен в един безразсъден момент на предизвикателство, който я дамгоса като уличница, а господин Дресер като изкуфял стар глупак.

Сега отново бе стъпила на краката си, с малко пари в банката, работейки това, за което бе учила. Ако загубеше всичко отново и се наложеше да преживее серия от обстоятелства, които нямаха нищо общо с нея… нямаше да може да го понесе. Не искаше да носи цялото това бреме вместо Мелинда и се страхуваше, страхуваше се, че накрая ще свърши в затвора… или дори нещо по-лошо.

И все пак… Госпожа Манли беше изолирана, болна и предадена. Нямаше нищо. Нямаше си никого.

— След като въведеш паролата, появява се празен екран и искане за код. Съпругът ми измисли този код. — В гласа на госпожа Манли се усети горчивина. — Какъв мислиш, че е?

Хана бавно поклати глава.

— Моисинове. Без интервал. С главно „М“. — Горчивината изпълзя до усмивката на госпожа Манли. Кодът трябваше да прехвърля парите в сметката на Натан в Швейцария. Но Торес се зае и промени програмата. След като напечаташ кода, парите ще бъдат изпратени на семействата, които са инвестирали спестяванията си във фирмата и служителите, които са били лоялни до края. — Тя потупа Хана по ръката. — Боя се, че за теб няма нищо. Не мога да променя програмата. Не знам как. Твоята единствена награда е да знаеш, че вършиш правилното нещо.

— Не искам награда. Искам спокойствие.

— А справедливост?

— Аз наистина искам справедливост — стига някой друг да върши тежката работа. — Хана се шегуваше само донякъде.

Госпожа Манли се изкикоти и гласът й прозвуча като този на Злата вещица от Запада.

— Всички вземаме своите решения. Наистина ли смяташ, че можеш да живееш спокойно, като знаеш, че си оставила хиляди хора да бъдат ограбени от един измамник?

— Не, предполагам, че не. — Само че Хана и не искаше да умре за тях. — Всичките пари ли са там? Нищо ли не е използвал от тях?

— Замина без нищо. — Госпожа Манли го каза с удовлетворение.

— Значи състоянието е там и са се събирали лихви в продължение на петнайсет години. — Мисълта стресна Хана, но не чак толкова, колкото едно друго разкритие, което изникна, пусна корени и порасна. — Натан Манли… той къде е!

Госпожа Манли не се кикотеше вече. Усмихваше се високомерно с цялото презрение на американска аристократка към плебеи.

— Мъртъв е някъде, духът му крои отмъщение — за онзи, който е бил достатъчно глупав да го убие.