Кристина Дод
Опасност в червена рокля (19)

Деветнайсет

Гейбриъл изтича с тежки стъпки нагоре по стълбището, разблъсквайки гостите и прислугата, като се вслушваше във виковете, които се носеха от радиостанцията му; искаше му се да не бе изпускал Хана от поглед. Защото нещо се беше случило — не можа да разбере какво точно му казваше Сюзън, но долови нещо като убийство и Карик и Хана.

Стигна до стаята на госпожа Манли и Сюзън изтича към него.

— Какво? — попита той. — Какво?

Тя го хвана за ръката.

— Хана уби госпожа Манли. Карик я хвана. Тя ме увери, че й се повръща, за да й позволя да влезе в спалнята, съседна с тази на госпожа Манли, и след като влезе вътре, изрита Карик през вратата.

Гейбриъл погледна към гърчещия се върху пода Карик, който се държеше за гърдите и пъшкаше. Сюзън продължи:

— Барикадирала се е вътре. Не знам какво си мисли. В капан е.

— Убила е госпожа Манли? — Гейбриъл дори не беше смлял първото изречение.

— Не че съм видяла да се случва… Помислих, че тя… Боже, Гейбриъл, толкова съжалявам.

Тя сложи ръката си върху неговата и невярата и съчувствието й сякаш направиха нещата да изглеждат толкова реални, колкото всъщност бяха.

Гейбриъл надникна в спалнята на госпожа Манли, там продължаваха да се мотаят пъстро облечени гости и прислуга. Чу ги да шепнат думи като „убита“ и „отровена“. Един репортер правеше снимка след снимка на неподвижното бледо тяло в леглото. Някакъв тип, облечен като зомби, използваше мобилния си телефон да заснеме сцената от всеки ъгъл. Стройна жена в костюм на котка се бе навела над подноса с лекарства, правеше снимки и докато Гейбриъл гледаше, тя премести спринцовката в по-подходяща за фотографиране позиция.

С глас, който да привлече вниманието на присъстващите, Гейбриъл извика:

— Всички, които не са тук по работа, да излязат! — После се обърна директно към жената: — Не пипайте нищо!

Прислужниците изглеждаха стреснати, гостите — възмутени. Жената отвърна:

— Репортерка съм от „Бенгър Фрий Прес“ и имам правото…

— Вън! — Той посочи към изхода.

Жената се наежи, но нещо в него трябва да я беше убедило, че не говори празни приказки, затова тръгна към вратата, мърморейки:

— Хората имат правото да знаят.

— А вие имате правото да отидете в затвора за замърсяване сцената на престъпление — каза той студено. Ченгетата щяха да изпаднат в истерия.

Тя го знаеше също, защото излезе бързешком, вероятно да изпрати заснетите снимки.

Нелсън се зае, изблъска навън тълпата. В коридора дойде един от хората на Гейбриъл и бързо ги насочи към стъпалата.

Като се обърна към Сюзън, Гейбриъл я попита тихо:

— Сигурна ли си, че Хана го е направила?

— Карик е бил свидетел на деянието. — Сюзън посочи към все още пъшкащия Карик. — Имаме видеото. Искаш ли да видим…

— По-късно. Нека първо… — Той отиде до спалнята, където се беше скрила Хана. Завъртя топката на вратата.

Беше заключена.

Блъсна вратата с рамо.

Беше от солидно дъбово дърво.

Престана да мисли. Блъскаше отново и отново, влагайки цялата сила на разбитите си илюзии.

— Спри! — Сюзън хвана ръката му и той загуби равновесие. — Остави ме да отворя ключалката.

Той отстъпи, дишайки тежко, наблюдаваше я как коленичи пред вратата, как извади дълъг, тънък нож от джоба на якето си. Оръжие, което в този момент се превърна в шперц.

— Гейбриъл. Гейбриъл, извикай… линейка — каза Карик слабо.

Нелсън дотича от спалнята на госпожа Манли.

— Сър! — озова се той за секунда до Карик. — Какво е станало?

— Тя ме удари… с една лампа. — Нелсън помогна на Карик да се вдигне и да се облегне на стената. — Счупени ребра. Отново. По-лошо.

Гейбриъл прехвърли вниманието си към Карик, прецени го визуално и реши, че той е прав. Имаше едно или две счупени ребра. Щеше да живее.

— Бих казал, че ребрата ти са най-малкият ни проблем.

— Освен това уби майка ми. — Гласът на Карик заглъхна и от ъгъла на окото му се процеди сълза.

— Линейката е на път за насам. — Гейбриъл чуваше воя на сирените.

Сюзън завъртя топката на вратата.

— Отворено е. — Натисна вратата. Тя се блъсна в нещо. Нещо голямо.

Гейбриъл поднови атаката си, удряйки вратата с рамо.

— Хана! Хана, отвори проклетата врата!

Нищо. Хана не каза нищо.

И внезапно чувството му на ярост и предателство се превърна в тревога.

— Сюзън! Накарай някой да слезе под прозореца, в случай че тя реши да скочи!

Сюзън понечи да каже нещо, може би да изтъкне, че един скок от втория етаж няма да убие Хана. Той я предизвика с поглед.

— Или в случай че има дърво, по което може да се спусне долу.

— Хубаво. — Сюзън извика за подкрепление отвън.

— Не би посмяла да скочи — обади се Карик. — По-скоро не.

Гейбриъл си отбеляза, че Карик говореше съвсем като здрав, когато е ядосан.

— Нелсън, вземи няколко от най-яките си хора. Една жена е барикадирала тази врата. Трябва да я отворим.

Успяха, но се наложи да се намесят четирима души.

Гейбриъл се вмъкна пръв, подготвен за удар в главата, изстрел, подготвен за засада, за всичко… но не и за празна стая. Той се огледа и видя, че прозорецът е затворен от вътрешната страна.

— Хана! Излез! — извика той.

Никакъв отговор.

С нарастващо изумление той надникна в банята, после в килера.

Нямаше я.

Сюзън влезе след него, избутвайки мебелите и килима навътре от вратата.

Карик я последва, подкрепян от Нелсън от едната страна и един от слугите от другата.

— Къде е тази кучка? Искам да видя лицето й, когато… Къде е тя?

— Не мърдай — нареди Гейбриъл.

Карик продължи да върви.

— Казах: не мърдай.

Карик замръзна.

Гейбриъл стоеше в средата на стаята, вперил очи в шарките на килима. Преди партито някаква прислужница го беше изчистила с прахосмукачка и след това никой, освен Хана, не беше влизал вътре. Той видя стъпките й от вратата до стената, отпечатъка, който бе оставила, докато е седяла на пода. Видя лампата, която беше използвала, за да удари Карик и след това… след това имаше следи покрай библиотечния шкаф. Нещо се бе отворило там. Той се приближи и дръпна един шкаф. Нищо не помръдна. Шкафът беше монолитен. Като се завъртя, той прониза Карик с поглед:

— Случайно да има скривалища в стената?

— Не. Във всеки случай аз не съм намирал. Говореше се, че имало тайни проходи, но не намерих и такива. — Гласът на Карик се повиши: — Гейбриъл, да не би да се опитваш да ми кажеш, че си я изпуснал? Че си изпуснал жената, която уби майка ми? Че е избягала незнайно как през някакъв загадъчен таен проход и аз никога няма да я видя изправена пред правосъдието?

Гейбриъл изгледа Карик замислено.

— Тъй като не аз съм човекът, който й е позволил да го удари с лампа, ще трябва да ти кажа, че не, не съм я изпуснал. Ти си я изпуснал. А сега — Нелсън, доведи някой да разбие проклетия шкаф. Обади ми се веднага, когато го направиш. Той се обърна към Сюзън. — Хайде. Трябва да прегледаме видеото.

Те минаха покрай побеснелия му брат и излязоха в охранявания сега от хората на Гейбриъл коридор, в който щъкаха съдебни медици и парамедици от спешното.

— Има ли видео за спалнята? За тази с библиотечния шкаф? — попита Сюзън.

— Не. Не съм инсталирал в празните стаи. Голям съм глупак! — Гейбриъл закрачи към офиса си с монитори покрай стените и уреди за дигитално наблюдение. Отне му само секунда да проследи видеото за последния час от живота на госпожа Манли. Прегледа балната зала, коридорите, асансьора и стаята й едновременно и почти веднага видяха Карик в спалнята на госпожа Манли.

— Какво, по дяволите, прави той вътре? — учуди се Сюзън.

Леглото беше неоправено и Карик приглади възглавницата, след което сложи роза в центъра.

Сюзън въздъхна и се отпусна.

— Горкият.

В същото време те видяха как госпожа Манли и Хана влизат в асансьора.

Госпожа Манли беше бясна:

— Този малък глупак. Имаше дързостта…

Гейбриъл увеличи звука.

Сюзън посочи към зачервеното лице на госпожа Манли.

— Тя вече изглежда зле тук.

— Да — съгласи се Гейбриъл. Жената беше от дълго време с лошо здраве и дори най-лекото притеснение би могло да влоши необратимо състоянието й. А кой знаеше това по-добре от Хана?

Госпожа Манли продължи: — Карик каза, че знам къде са парите. Каза, че прокурорът е убеден, че аз знам. — Двете жени излязоха от асансьора. Хана издаде някакъв успокоителен звук. — Попитах откъде са разбрали, а той… този нещастник!

— Казал е на прокурора, че вие знаете за състоянието? — попита Хана.

— Еха! Мислиш ли, че е истина? — попита Сюзън.

— Не. Не знам. — Гейбриъл не искаше да мисли за това. Имаше нужда да слуша, да гледа.

В спалнята на госпожа Манли… — Направи го, за да ме вбеси — каза госпожа Манли.

Хана отиде при лекарствата и спринцовките, подредени спретнато върху един поднос. — Но вие не сте признали, че е истина.

— Наистина ли казва това, което си мисля, че казва? — вдигна вежди Сюзън.

— Госпожа Манли знае къде се намира състоянието и е казала на Хана. — Гейбриъл разбра, но направо не можеше да повярва. Непрекъснато гледане, непрекъснато слушане и да разбере чак сега, че тези две жени през цялото време са…

Гласът на Хана се издигна: — Госпожо Манли, не сте му казали, че знаете, нали? Нали не сте?

— Напротив. Казах му. Освен това му казах, че никога няма да го получи. Никога няма да получи и цент.

— Виж лицето й! — Сюзън посочи Хана. — Ужасена е. Сигурно се страхува, че Карик ще я накара да свидетелства за парите и тя ще ги загуби.

— Прекалено късно е за укори. Направено е. — Госпожа Манли се качи в леглото, сваляйки диадемата си. — Ядоса ме толкова много. Точно като баща си. Точно като баща си. Предавайки ме на всяка крачка. Какво ме боде, по дяволите? — Тя измъкна едно цвете изпод главата си и го хвърли на пода.

— Чуй я как говори. Тя едва диша — обади се Сюзън.

— Знам. — Гейбриъл предпочиташе да не знае.

Хана премери кръвното на госпожа Манли и кръвната й захар. След това се обади на 911.

Сюзън отбеляза:

— Тактическа грешка. Съдебното жури ще забележи, че вика линейка, преди да е необходимо.

Хана донесе подноса с лекарствата и спринцовките. Даде на госпожа Манли една таблетка и й каза да се успокои. Госпожа Манли й каза да върви и да изпрати парите.

— Прокурорът ще ви пъхне в затвора. — Хана приготви две инжекции.

— Прокурорът ще ме пъхне в затвора така или иначе, благодарение на моя син Юда. Освен това ти трябва да го направиш тази вечер. — Госпожа Манли изглеждаше така, сякаш съжалява. — Казах му, че ти знаеш.

Със спринцовка в ръката, Хана впери очи в госпожа Манли, а изражението на лицето й…

— Изглежда така, сякаш е готова да се развика на госпожа Манли — отбеляза Сюзън. — Госпожа Манли също го знае. Допускаш ли, че Хана е обиждала тази старица?

— Никога не съм наблюдавал такова нещо. — Но дали пък не беше виждал само това, което му се искаше да види? Дали не пропускаше умишлено лошото отношение, само защото харесваше прекалено много Хана Грей?

Госпожа Манли продължи да говори: — Знам. Беше глупаво. Бях бясна. Казах прекалено много. Но той просто е като баща си и не можах… За бога, трудно е човек да издържи такова предателство два пъти в рамките на един живот.

— Тя наистина не мисли много за Карик, нали? — попита Сюзън замислено. — И двете не мислят.

— Карик каза, че Хана влияела на майка му неблагоприятно. — Гейбриъл слушаше видеото и отговаряше на коментарите на Сюзън. Знаеше, че това има смисъл. И все пак никога не се бе чувствал по този начин досега, сякаш огромен камък бе сложен на гърдите му и изтласкваше въздуха от тях. Не, не, въздуха… надеждата. Защото той знаеше какво предстои. Трябваше да гледа, но не би могъл да го понесе. Не би могъл да понесе, ако Хана наистина беше убила госпожа Манли. А знаеше, че го е направила. Всяка дума от този разговор го потвърждаваше.

— Ще изпратя парите, но първо нека ви запазим жива още някой ден. Първо инсулина. — Хана сложи инжекцията бързо и уверено.

Сюзън посочи, когато госпожа Манли простена и разтърка мястото:

— Явно вече чувства болка.

Госпожа Манли каза: — Сложих пари зад снимката на бюрото ми. Две хиляди долара. Може да ти потрябват.

— Нищо чудно, че грабна тази снимка и толкова я бранеше! — изсумтя Сюзън.

Когато госпожа Манли даде специални инструкции за това как да стигне до тайния проход, Сюзън незабавно предаде информацията на Марк.

Старицата попита Хана дали си спомня кодовете за активиране на сметката и Хана спокойно го потвърди.

След това започна ужасът. Хана сложи на старицата още една инжекция.

— Не мога да дишам. — Госпожа Манли вкопчи нокти в гърлото й.

— Хипервентилирана сте. — Хана пъхна възглавница под главата й. — Просто дишайте бавно.

— Мило момиче, мисля, че ти ме уби. — И после: — Безполезно е — изохка госпожа Манли и извика да доведат сина й. — Карик…

Докато Хана проверяваше пулса й, докато поставяше още една инжекция, докато после правеше сърдечен масаж… Сюзън гледаше напрегнато записа.

— Хана прави всичко правилно, ако се съди по движенията.

— Дори изглежда разстроена. Може би не е знаела, че ще даде такъв ефект, преди да е успяла да избяга. — Гейбриъл беше горд от спокойния, аналитичен начин, по който прозвуча гласът му.

С последната си въздишка госпожа Манли прошепна: — Предадена… И умря.

Гейбриъл стоеше смазан, изпълнен с мъка и гняв.

— Видях достатъчно. Слизам долу, ще се присъединя към разследването. Ще я намеря.

Сюзън го проследи как се отдалечава и прошепна:

— Господ да пази Хана Грей, защото тя няма шанс.