Кристина Дод
Опасност в червена рокля (39)

Трийсет и девет

— Мисля, че ще искате да видите това. — Секретарката на Гейбриъл сложи едно писмо пред него на бюрото.

Той погледна към бланката, след това вдигна поглед към госпожа Мартинес.

— Защо ми е да чета някаква си молба за пари от Тексаския университет?

— Не е молба за пари. Молят ви да дадете препоръка за една тяхна студентка.

Той се намръщи.

— Препоръка? За кого?

— Прочетете и ще видите. — Госпожа Мартинес, обикновено строга и сдържана, почти танцуваше от радост. — Тази умна млада дама е кандидатствала и е била приета в тяхната магистърска програма за подготовка на асистенти на лекари.

Той взе писмото и зачете. В думите имаше логика, но не си позволи да повярва, че е истина. Така че започна да чете отново. За пръв път от месеци си пое дълбоко и свободно въздух. Вдигна очи към секретарката си, която работеше при него от шест години. Тя бе достатъчно възрастна, за да му бъде баба и му беше давала кураж през последните четири месеца. С напрегнатост, която обикновено пазеше за трудни ситуации, свързани със сигурността, той произнесе:

— Ако можете да ми кажете къде е тя сега, ще увелича двойно заплатата ви.

— Доколкото разбрах, госпожица Грейс се мести в жилищния блок на „Саут Брейсууд“.

— Благодаря. — Ставайки, той завъртя госпожа Мартинес в широк кръг, целуна я по двете бузи, грабна якето си от облегалката на стола и излезе. — Благодаря ви!

* * *

Хана прочете надрасканото с черен маркер — кухня — взе малкия кашон, сложи го на плота и се върна при камиона, паркиран на тротоара. Беше прекарала повече от час, питайки се дали върши правилното нещо като се връща в Хюстън, дали Гейбриъл е получил писмото от Тексаския университет, дали изобщо е забелязал или тя трябваше да събере кураж, да отиде в офиса му и да му обясни, че може би е прав, че може би го обича, но че беше дразнещо за мъж да приема нещата за дадени…

Някакъв човек се изкачваше по стъпалата, лицето му бе наполовина скрито от кутията в ръцете му.

Тя спря. Отстъпи встрани. Направи му път. Гледаше го как се изкачва. И осъзна, че това е нейния кашон и че той й изглежда някак много познат. Много познат. И много… неин.

Значи беше получил писмото и това бе неговият отговор. Слава богу.

— Гейбриъл! — Тя хукна след него. — Какво за бога правиш тук?

— Помагам ти да се нанесеш. — Той отвори вратата с крак и влезе в апартамента й.

Тя застана на прага и вдигна брадичка към него, макар че той не би могъл да я види.

Изглежда добре. Здрав. Наистина изглежда добре.

Гейбриъл остави кашона на масичката за кафе и понечи да се обърне към нея.

Тогава тя осъзна, че още не е готова за тази конфронтация. Не че беше страхливка, но се нуждаеше от няколко минути, за да събере мислите си.

Завъртя се и забърза надолу към камиона. Вярно, че бе имала месеци да обмисли, но сега, когато той бе тук, тя се почувства… не точно уплашена, а по-скоро нервна. Напрегната. Изпълнена с надежда, една толкова дълго лелеяна надежда, която не си бе позволявала да изпита. Да пренася кашони с вещи вероятно беше по-добра идея, отколкото да изтича нагоре по стъпалата и да го целува, докато останат само неговият аромат, неговото докосване, усещането на кожата му под върховете на пръстите й, тласъкът на неговото тяло в нейното…

Не. Не мисли за това. Идеята е лоша. Защото те трябваше първо да говорят.

Гейбриъл трябваше да даде някакво обяснение.

Един внушителен чернокож тип отиваше до камиона, вземаше кашони и мебели и ги носеше отпред.

— Даниел. Виждам, че Гейбриъл е довел целия екип.

— Хана стоеше с ръце на кръста и го гледаше с престорена строгост.

Той обаче не беше впечатлен.

— Здрасти, госпожице Хана. Добре дошли в Хюстън.

— Даниел посочи към кашона отпред. — Вземете го. Това са чаршафи. Разопаковайте ги и си оправете леглото, така че да има къде да се отпуснете вечерта, когато свършите.

Тя го изгледа.

— Повярвайте ми — каза той. — После ще ми благодарите.

Тя вдигна кашона и тръгна нагоре. Размина се с Гейбриъл.

Беше отслабнал може би със седем-осем килограма, но в раменете изглеждаше огромен. Сякаш докато бе чакал кракът му да се оправи, бе вдигал тежести.

Имаше логика. Тя бе прекарала времето си, лекувайки счупената си гръдна кост, с ходене по осем километра на ден. В резултат бе станала по-здрава и по-мускулеста. Гейбриъл не го знаеше, но тя можеше да смачка мъж между бедрата си.

Той сигурно нямаше да има нищо против.

Тя оправи леглото, и съвсем не защото искаше да се търкулне на матрака с Гейбриъл, а защото Даниел все пак беше прав. Когато денят свършеше, щеше да е изтощена и да се нуждае от място, където да спи.

Преди да може да слезе отново долу, трябваше да изчака, докато Даниел и Гейбриъл завият с новата й маса от „Икеа“ около ъгъла на сградата и над перилата на стълбите.

Гейбриъл куцаше. Леко. Почти недоловимо. Но все пак куцаше.

Глупав човек. Беше толкова глупав. Защото щом показваше изобщо някакъв знак за слабост, това означаваше, че го боли много.

Тя спря в кухнята, откри чайника и го включи да кипне вода.

Той също спря на прага и я загледа. Изсеченото му лице й беше близко, по-скъпо, отколкото й се искаше да признае, а гладът в зелените му очи накара дъха й да спре. Но гласът му прозвуча прозаично, когато попита:

— Студен чай ли правиш? Защото мога да убия човек за чаша хубав студен чай.

Тя погледна към котлона. Канеше се да запари горещ чай, но…

— Мога да направя студен. — Не се бе сетила, но студеният чай щеше да е по-подходящ в този топъл, задушен януарски ден.

Той уморено се отпусна на стола до шкафа.

— Следващия път, когато ми правиш студен чай, трябва да използваш „Лусиан“. Той е най-хубав.

— Следващият път?

— Следващият път — повтори той.

— Ще се помъча да го запомня.

— Благодаря. — Дори да бе забелязал сарказма, не го показа по никакъв начин.

Когато намери кутийката с пликчета чай тя осъзна, че единствените звуци в кухнята бяха от водата, която бе започнала да се загрява и собственото й дишане.

Гейбриъл я наблюдаваше, тя чувстваше погледа му толкова ясно, колкото и в онези дни в къщата „Балфур“, когато я бе следил с видеокамерите си. Нахълтвайки в нейното уединение. Изучавайки я прекалено добре.

Той чакаше и чакаше, тя също чакаше. Имаше прекалено много за казване, всичко това беше толкова трудно и трябваше да го направят по правилния начин. Ако не успееха, наказанието беше прекалено голямо, за да може да се понесе.

Това беше техният шанс.

— Виж… — започна тя.

— Ето ни най-после тук… — каза той в същото време.

И тя усети магичните искрици на шампанското в кръвта си.

— Ти започни — подкани го тя.

Той наклони глава, гласът му беше топъл и дълбок. И леко несигурен.

— Ето ни тук. Не ни остава нищо друго, освен да говорим. Така че… би ли говорила с мен?

— Само ако си готов да ми обясниш нещо. — Тя не възнамеряваше да прозвучи толкова войнствено. Но така се беше получило.

— Искаш да знаеш защо съм повярвал на Карик за теб? — Беше плашещо колко точно знаеше какво я безпокои най-много.

— Да. Да! — Раздразнението и смущението й се върнаха отново и тя се обърна към него. — Защо толкова умен и проницателен мъж като теб взе неговата дума за истина пред моята?

Гейбриъл стана и закуцука към нея. Наведе се, настоявайки безмълвно тя да погледне към него, да го изслуша.

— Знам какво е любов. Наистина. Виждал съм го. Чувствал съм го. Имах приемно семейство, което ме обичаше и което и аз обичах. Виждам сестрите ми със съпрузите и децата им и почти успявам да сгрея сърцето си на пламъка на тяхната любов. Почти. Но това не е същият вид любов, която чувствам, когато те гледам, когато мисля за теб. Знаеш ли, когато в началото Карик ми показа твоя снимка, усетих нещо да ме пронизва. Жената, която той ми каза, че е крадла и ку… — Той млъкна.

— О, не спирай сега. — Хана махна с ръка. — Курва. Казал ти е, че съм курва и ти си му повярвал.

— Да. — Гейбриъл продължаваше да говори тихо, обяснявайки, без да се извинява или настоява, което я накара да се заслуша. — Повярвах му, защото ми беше брат. Бях прекарал съзнателния си живот фокусиран върху това да намеря баща си и семейството си, не защото приемното ми семейство не ми е било достатъчно, не защото не ми е стигала любовта им, а защото ме преследваше споменът за майка ми и за това колко… ужасна беше. Отчаяна. Тя беше отчаяна. Мислех си… мечтаех си, че може би ме е отвлякла далеч от един добър човек, който би се радвал да съм му син. Мислех си, че ако семейството ми е добро, за мен има шанс.

Поразена, Хана попита:

— Какво си мислел, че ще се случи, ако произхождаш от лошо семейство? Да не си мислел, че внезапно ще се побъркаш, ще грабнеш един автомат и ще започнеш да избиваш хора?

— Сега звучи тъпо, нали? — Той закуцука отново, приближи се до прозореца и погледна към съседната секция тухлени апартаменти.

Тя го последва, гневейки се още повече, докато говори:

— Гейбриъл, не помисли ли колко е тъпо да наемеш медицинска сестра да се грижи за теб, при положение че си ранен толкова зле, сестра, която вярваш, че е убила един от своите пациенти? Един или повече? Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувала. — Тя не знаеше кое я вбесява повече — че е повярвал, че тя е убила госпожа Манли, или че е бил дотолкова глупав да я наеме, при положение че го е вярвал.

— Обикновено не съм глупак.

— Но този път си бил.

— Бил ли съм? — Никога не го бе виждала разчувстван, но внезапно той се обърна към нея, надвеси се над нея. — Бил ли съм?

— Щом си повярвал…

— Повярвал ли съм?

Беше я хванал в капан. Навираше в лицето й факт, който тя в гнева си не искаше да гледа. Гейбриъл никога не би я наел, ако наистина е вярвал, че е извършила убийство. Би я качил в колата си, би я закарал в полицията и би я предал.

Хващайки китката й, той я завъртя към себе си.

— Независимо колко често Карик ми казваше, че си престъпница, независимо колко ужасни бяха доказателствата срещу теб, аз не можах да повярвам напълно. Видях те с госпожа Манли. Тя не беше глупава жена, наблюдавах те как се отнасяш към нея и как тя се отнася към теб. И видях колко презира собствения си син. — Сега той бе обгърнал напълно Хана с ръце и гледаше надолу към нея, борейки се отчаяно да получи прошка. — Първия път, когато те видях на снимка, разбрах, че виждам жената на мечтите си. Всичко в теб беше перфектно. Но мечтите ми се бяха разбивали на прах много пъти преди и се усъмних. Погледнах Карик и видях онова, което исках да видя. Желанието да имам идеалното семейство замъгли инстинктите и наблюдателността ми.

— Не забравяй да използваш за оправдание и загубата на лиценза ми за медицинска сестра — подигра му се тя, след това осъзна, че се мъчи да убеди сама себе си.

От близостта му раздразнението й започна да се топи — а това не биваше да става. Тя се опита да се отскубне от ръцете му.

Той я задържа.

— Остави ме да довърша. После ако искаш ще си ида и ще те оставя. Само ми позволи… да се извиня.

— Мъжете не се извиняват — каза тя равно. — Работила съм с достатъчно мъже, за да знам — мъж не се извинява. Независимо колко е виновен или какъв негодник е бил.

— Тогава ще се наложи да останеш и да чуеш. Това може никога повече да не се случи.

По дяволите. Биваше си го.

— Давай — каза тя неохотно.

— Искаш мъж, който да не те лъже, а аз те излъгах по всички възможни параграфи. Излъгах те за това кой съм. Излъгах те за това какво искам от теб. Излъгах те с тялото си и с думите си.

— Откъде знаеш какво искам в един мъж?

Той не отговори на въпроса й. Разбира се, че нямаше да отговори. Знаеше, защото я беше шпионирал. Тя се зачерви от гняв за пореден път. Той продължи да говори.

— Искаш мъж, който няма да те използва за свои собствени цели. Аз го направих. Използвах те, за да разкрия истината и едва не те убих. — Ръцете му се разтрепериха леко. Той я погледна, зелените му очи бяха изпълнени с болка и разкаяние.

Не бързаше с думите. Те излизаха бавно, предпазливо, сякаш беше обмислял речта си хиляди пъти, а едва доловимият му тексаски провлачен говор я накара да изпита топло чувство към него… и да пламне. Да остане без дъх.

— Когато Карик те простреля… Цял живот съм мислил, че гневът вътре в мен е най-големият враг, който трябва да бъде контролиран, от който трябва да се очистя. Но в онзи момент осъзнах, че за този гняв си има основателна причина — бил е вложен в мен, за да мога да го пусна и да убия човека, който те е наранил.

Някъде в дълбините на подсъзнанието си тя бе чула звука от стоварващите се юмруци на Гейбриъл по лицето на Карик и сега трепна при спомена.

— Той не е мъртъв — каза Гейбриъл, — и съжалявам за това.

— Все пак ти е брат.

— За това също съжалявам. — Треморът в ръцете му се успокои, но очите му продължаваха да гледат измъчено. — Всяка нощ в съзнанието ми се връща онзи момент, когато той вдигна оръжието си, и се опитвам да застана между вас, но всяка нощ се оказвам недостатъчно бърз и ти се свличаш долу… — Ръцете му се стегнаха около ребрата й. — Никой от кошмарите ми не може да се сравни с това. Никой от тях не е толкова мъчителен.

Не беше й хрумвало, че неговите кошмари могат да бъдат същите като нейните. Но нейните бяха за една друга стрелба, на една улица по-надолу от „Уол Март“, където живият плет бе толкова гъст и зелен, когато проехтя внезапен изстрел, а тя не реагира достатъчно бързо, за да спаси Гейбриъл…

Ръцете му се отпуснаха да хванат нейните, а дълбокият му глас беше дрезгав и топъл, когато произнесе:

— Хана, искам да се омъжиш за мен и да ми позволиш да поправя всичките глупости, които съм извършил.

— Това предложение за брак ли е? — Защото бе прозвучало плашещо реално.

— Не, само намек. Когато наистина ти предложа, се каня да падна на колене.

— Ще ми хареса.

— Така мисля и аз, а тренировките, както твърдят братята ми, ще ме направят добър.

Хана се засмя несигурно и се запита дали не се шегува.

— Сестрите ти ми казаха да се омъжа за теб заради парите ти.

— Сестрите ми са интригантки. — Като забоде нос в косата й, той вдъхна дълбоко, сякаш откриваше наново аромата й след месеци лишения.

— Едни много мили интригантки. — Тя отпусна глава на рамото му и се притисна към него. Той не беше единственият, прекарал в лишения.

— Да, аз наистина имам много пари. — Явно не се беше паникьосал от идеята тя да се омъжи заради тях.

— Хоуп, освен това подхвърли, че ако се омъжа за теб, ще стана част от вашето голямо семейство.

— Понякога голямото семейство е нещо хубаво. Понякога… не чак толкова. Както например, когато се държат интригантски. — Той прозвуча леко развеселено. — Искаш ли да знаеш защо мисля, че трябва да се омъжиш за мен?

Тя погледна нагоре.

— Защо? — беззвучно попита.

— Защото когато се моля, започвам с името ти и завършвам пак с него. Когато дишам, дишам за теб. Всяко нещо, което казвам, всяко хубаво нещо, което правя, правя, защото знам, че те има на този свят и аз… аз те обичам. — Той й се усмихна с устните си, с очите си… с душата си.

Накара я да се почувства така, сякаш сърцето й се разширява и изпълва целия й гръден кош, топли я, лекува я.

Тя повдигна глава.

Той се наведе.

Устните им се докоснаха.

В този момент чайникът изсвири пронизително.

Двамата се пуснаха.

— Не се безпокойте, госпожице Хана. — Тя подскочи при звука от гласа на Даниел, застанал на прага.

Гейбриъл я стисна още по-здраво и погледна към своя подчинен и приятел.

Даниел влезе толкова бързо и се ухили толкова широко, че беше ясно, че е подслушвал зад вратата.

— Аз ще се погрижа.

Гейбриъл го следеше с очи как налива водата в чая.

— Даниел е свързан с интригантското семейство.

— Виждам. — Хана беше развеселена… и разочарована.

— Само исках да хвана водата, преди да е изкипяла. — Даниел отвори хладилника. Беше празен. — Ще отида до магазина и ще купя лед. Трябва ли ви нещо друго, госпожице Хана?

— Мляко — отговори бързо Хана. — Хляб. Банани… Да направя ли списък?

— Може би е добра идея. — Даниел погледна Гейбриъл и трепна. — А може би това трябва да почака за по-нататък? Лед, мляко, хляб, банани. Всичко, за което се сетя, че може да ви е необходимо. — Той погледна часовника си. — Ще се върна след трийсет минути.

— Не бързай — погледна го настойчиво Гейбриъл.

Даниел се засмя и затвори вратата след себе си.

— Той е добър човек. — Хана се отпусна в прегръдката на Гейбриъл.

— Нещо повече от добър, не е злопаметен.

— Не е злопаметен?

— Никога няма да чуе края на историята за това как му закопча белезници. Останалите охранители му се подиграват през цялото време. — Гейбриъл стегна хватката си около нея. — Аз ги окуражавам.

— Това беше едно хубаво сритване на задника от моя страна, нали? — Тя погледна лицето му, прибра косата на слепоочията му и изпита желание да го целуне веднага.

— Ти си легенда. — По широките му скули се разля гордост, повдигна ъгълчетата на устните му, проблесна в зелените му очи. — Закопча белезници на Даниел Хауърд, а мен хвана с ласо.

— Защо вие, тексасци, използвате толкова този израз? — Тя застина. — Не съм те хванала с ласо!

— Хвана ме с ласо като дългокрако теле. — Той я прегърна и опря чело в нейното. — За щастие, когато ти държиш другия край на ласото, двамата сме хванати стегнато. Така ли е?

Тя се предаде.

— Така е.

— Защото аз те обичам и ти…

— И аз те обичам.

— Кажи го пак.

Тя се засмя и избърса сантименталната влага от очите си.

— Обичам те.

— Ще се омъжиш ли тогава за мен?

Тя сдържа дъха си и усети, че губи здравия си разсъдък.

— В някакъв момент през следващата година, след като свикна в магистърската програма, ще се измъкнем и ще се оженим…

Той я целуна и възрази:

— Ще се омъжиш за мен това лято в ранчото в присъствието на цялото ми семейство.

— Никога не се отказваш от своето, знаеш ли. — Тя му се намръщи.

— Определено не. — Той отметна косата от челото й. Целуна бузата й, носа й, устните. — А когато се оженя ще съм кротък и послушен съпруг.

Спомняйки си братята му и техните съпруги, Хана не знаеше дали да вярва на думите му.

— Хей. — Гейбриъл я притисна още по-здраво към себе си. — Надникнах в спалнята. Явно си оправила леглото.

— Гейбриъл, нямам време за глупости. Чака ме местене.

— Моите роднини — интриганти ще се радват да участват в пренасянето на кашоните. Ще им се обадя… по-късно. — Той я поведе заднишком към спалнята, спирайки колкото да я целуне отново.

— Гейбриъл — извика тя и въздъхна, отвръщайки му на целувката.

Когато Даниел се върна с голяма торба от бакалията, отвори вратата много внимателно. Ослуша се, после с усмивка я затвори отново и се зае с охранителните си задължения.

До вечерта, когато сестрите Прескот, братята Манли и техните съпрузи, съпруги и деца пристигнаха, никой не обезпокои Гейбриъл и Хана.