Кристина Дод
Опасност в червена рокля (27)

Двайсет и седем

Гейбриъл се събуди от ярката дневна светлина с термометър в ухото и от гласа на д-р Белота, който прогърмя:

— Прескот, ти си най-големият късметлия, когото познавам.

Гейбриъл отвори очи.

— Бях, преди да цъфнеш тук.

Дийн Белота се разсмя.

— Бих казал, че си кисел, защото се възстановяваш, но в последно време си непрестанно кисел.

Даниел също се разсмя.

На Гейбриъл, обаче, не му беше весело.

Хана, застанала зад таблата на леглото, каза:

— Господа, разстройвате пациента.

От хладното смъмряне тримата мъже потиснаха смеха си и той премина в кашлица.

Хана. Хана беше тук.

Гейбриъл се надигна до седнало положение и се обърна да я погледне.

Тя стоеше облечена в неговата пижама и халат, държеше куп възглавници, и гледаше свирепо. Беше бледа, устата й беше напрегната, очите — потънали в сянка.

Въпреки всичко му се усмихна успокояващо и се наведе над матрака, подпъхвайки възглавниците зад гърба му.

— Д-р Белота е тук да ви прегледа, но температурата ви е нормална, цветът ви е добър. Сигурна съм, че това е по-скоро формалност.

— За бога, Грейс — промърмори Гейбриъл, — седнете, преди да сте паднала на пода.

При тези думи тя побледня още повече. Наведе се още и каза:

— Добре съм.

Д-р Белота я хвана под ръка.

— Така става, когато не слушате доктора си. Казах ви да не ставате.

Гейбриъл направи гримаса от болка, но се изви настрани.

— Сложете я да легне тук.

— Добре съм — повтори Хана.

Никой не обърна внимание.

Даниел сложи една възглавница.

Д-р Белота я настани на леглото.

Всички наблюдаваха проснатото й тяло със загриженост.

— Добре съм! — сопна се тя.

— Оставете ме аз да преценя това. — Д-р Белота измери пулса й, кръвното налягане и температурата. Прегледа зениците й и прислуша белите дробове. Накрая разви бинта на китката й и погледна; присви вежди. Хвърли многозначителен поглед на Гейбриъл.

Гейбриъл кимна.

— Права сте, Грейс — каза д-р Белота. — Добре сте.

— Казах ви. — Тя понечи да стане.

Д-р Белота я натисна надолу.

— С изключение на това, че страдате от изтощение и недохранване; ще изпратя пластичен хирург да погледне тази китка. Ще са нужни шевове, антибиотици, болкоуспокоителни, да не споменаваме пълния режим на легло и хранене три пъти дневно.

Тя се опита да възрази.

Д-р Белота заговори над нея:

— Плюс няколко междинни закуски.

Даниел се измъкна от стаята и се върна с поднос с две димящи купи.

— Мислех да ви сервирам, след като докторът си тръгне, но нека е сега.

Гледаше го как подрежда храната.

— Създадох ви допълнителна работа.

— Това са пилешко и кнедли.

Тя вдъхна богатия аромат на хляб с босилек и лицето й порозовя.

Гейбриъл можеше да се закълне, че е бягала, че е гладувала. И макар да знаеше, че заслужава всички злочестини, които са я сполетели, не можеше да не изпитва състрадание.

— Не се безпокойте, госпожице Грейс. — Даниел сложи лъжица в ръката й. — Докато сте тук това дали ще се грижа за един, или двама инвалиди, не променя много нещата.

— Точно тук ли? — Тя се засмя слабо и сръбна първата лъжица. Очите й се притвориха от удоволствие. — Имате предвид в този апартамент?

С хумор и почти недоловими палави искрици в очите Даниел каза:

— Ако се намирахте от другата страна на тази голяма дневна, щеше да е притеснително, но тъй като ще споделяте тази спалня с господин Прескот, ще мога да държа и двама ви под око.

Гейбриъл му хвърли признателен поглед. Даниел беше зъл гений. Сега тя беше закотвена към неговото легло. С Даниел за охрана срещу всякакви смъртоносни „инциденти“, принудителната интимност на двама души в една спалня и малко изкусно използвано ласкателство от негова страна, тя скоро щеше да му каже онова, което той искаше да знае.

Тя хвърли ужасен поглед на Гейбриъл.

— Не, аз… аз не мога да спя при господин Прескот!

— Вижте, госпожице Грейс. — Гласът на Даниел прогърмя успокояващо. — При положение че и двамата сте толкова зле пострадали, никой няма да си помисли, че може да става дума за някакво хоризонтално танго. Ха, господин Прескот е прекалено слаб дори да изтананика един тон.

— Даниел — изръмжа заплашително Гейбриъл.

Бледото лице на Хана порозовя.

— Даниел, нали няма да ми давате по двайсет блюда на ден?

— Три пъти и две закуски — преди обяд и следобед — обади се д-р Белота.

— Даниел не готви. Той взема храна за вкъщи — обясни Гейбриъл.

— Понеже това ще продължи известно време, мисля да се обадя на някоя от онези фирми, които доставят храна по домовете. — Даниел се насочи към вратата. — По този начин можем да контролираме храната.

— Добър план — одобри го Гейбриъл. Те тримата затваряха вратата на Ханиния затвор.

Тя се намръщи и се опита да прозвучи авторитетно — малко трудно, при положение че ядеше.

— Трябва да се върна на работното си място в „Уол Март“.

— Можете да се грижите за Гейбриъл, след като се оправите — каза д-р Белота.

— Той също ще се оправи. — Тя погледна надолу, изненадана, когато лъжицата й изтропа в празната купа.

Д-р Белота взе подноса, после изтръска в ръка таблетките и й ги подаде с чаша вода.

— Това е прострелна рана. Няма да съм във форма поне още шест месеца — увери я Гейбриъл.

Сякаш това оправяше всичко, д-р Белота избърса ножицата си и каза:

— Гейбриъл, нека видим онзи крак, за да се уверим, че глупостта да се прибереш у дома не е влошила нещата дотам, че да те събори за много повече от шест месеца. — Той се зае да реже превръзката и докато почисти раната, докато я превърже наново и нахока Гейбриъл, че е напуснал болницата… Хана беше заспала. Не задремала, а дълбоко заспала с ръка, подпъхната под бузата и леко разтворени устни, като дете.

Д-р Белота отново измери пулса й и с фамилиарност, резултат от дълго познанство, каза:

— Надявам се да знаеш какво правиш, Гейбриъл Прескот, държейки тази жена за заложница.

— Преди да дойде тук е живяла в приют. Със сигурност това тук е по-добро място.

Д-р Белота продължи, сякаш Гейбриъл не беше казал нищо.

— Била е медицинска сестра, никакво съмнение. Защо й е да лъже, нямам представа, но не е добре.

— Спя леко. Не може да се обърне, без да я усетя.

— Ти ли спиш леко? Направо те нямаше, когато… ох — д-р Белота въздъхна. — Обещай ми да се откажеш от болкоуспокоителните.

— Обещавам.

— Ти си глупак, но тъй като продължаваш да си пиеш антибиотика, ще се оправиш — кимна д-р Белота. — Ще изпратя д-р Холуей днес следобед, за да се заеме с китката й, а утре ще дойда да ви прегледам двамата.

— Ще те очакваме. Няма нещо, което да обичам повече от това някой тип с ръце като кебапчета да бърника в отворената ми рана.

— Можеше да бъде и по-зле. Можеше да е нещо с простатата — д-р Белота прозвуча доста весело, но се намръщи, докато затваряше чантата си.

— Дийн, знам какво правя. — Гейбриъл се отпусна на възглавницата. — Нали си чувал поговорката: „Дръж приятелите си близко, а враговете — още по-близко“? Така че я държа близко.

— Каква е тя — приятел или враг?

Гейбриъл се усмихна горчиво.

— По-лоша и от враг. Стара любовница — но още не съм приключил с нея.