Кристина Дод
Опасност в червена рокля (1)

Едно

Хана Грей не можеше да си спомни някога да се е забавлявала толкова много на погребение.

Тя седеше на задния ред на Методистката църква; службата беше прекрасна, възрастният мъж в ковчега беше доволен да е тук, а най-хубавото от всичко беше, че членовете на семейството на Доналд Дресер, които го бяха изоставили на волята на съдбата приживе, бяха объркани от хвалебствията, които се сипеха върху него. Потомците му, внуци и правнуци, изглеждаха неловко, изпълнени с досада или благочестие, в зависимост от възрастта и характера си, и Хана предполагаше, че ненавиждат всяка мъчителна минута, докато слушат думите на свещеника за господин Дресер, за неговата смелост в битката, за вроденото му чувство за бизнес и посветеността му на обществото — качества, които никой от тях не бе наследил.

Докато наследниците на Дресер се точеха покрай ковчега и после преминаха във вестибюла, за да приемат съболезнования, Хана се изправи, свита в дългото си черно палто, и тръгна между редиците. Тя погледна към господин Дресер, облечен в униформата си от Втората световна война и скръстените му върху гърдите артритни пръсти. Той изглеждаше добре. Строг. Беше свадлив, стар кучи син, но си имаше причините. Както казваше на Хана почти всеки ден: Болен съм, уморих се да живея, ето, всичките ми приятели са мъртви, децата ми са некадърници и единственото, от което се нуждая, е една красива, млада медицинска сестра като теб, която да ми помага да се изпикая.

Тя беше доволна, че той най-после е намерил душевен мир, но изтри една сълза, когато прошепна:

— На добър път, старче. На добър път.

После се обърна, затърси ръкавиците си и отиде във вестибюла. Опечалените си бяха тръгнали, но Джеф Дресер продължаваше да стои сам, чакайки я.

Беше петдесетгодишен, красив, добре облечен и привлекателен — поне той се мислеше за привлекателен. Разликата беше голяма.

— От името на семейството бих искал да ви благодаря за грижите ви към нашия баща. Вие сте първата домашна медицинска сестра, която можа да изтрае тук повече от две седмици; ще изпратим последното ви възнаграждение на агенцията. — След което й подаде обикновен бял плик. — Но това тук е бонус за вас, приемете нашата признателност.

Тя погледна плика. После премести очи върху него. Забеляза, че дори на бащиното му погребение, когато тя бе облечена от главата до краката със скриващи всичко черни зимни дрехи, повехналият плейбой не можа да издържи да не я огледа преценяващо отгоре до долу.

— Благодаря, Джеф. Съжалявам, че баща ви трябваше да почине в такива мъки, но аз обичах да слушам историите на живота му. Той беше много интересен човек.

Вниманието на Джеф се върна върху нея.

— Говорил ви е? Разказвал ви е историите си? Ей богу, това е повече, отколкото би споделил някога с нас!

— Единственото, което правех, е да питам.

Той замръзна, долавяйки укора.

Тя пъхна плика в джоба на палтото си и тръгна.

— Довиждане.

Той промърмори нещо обидено, след което излезе.

Е, това беше. Краят на поредната работа. Време бе да се върне в агенцията за назначения.

Непознат мъж, около възрастта на Джеф, но внушителен, стоеше, задържайки вратата на църквата отворена, и студеният февруарски въздух изпълни фоайето.

— Госпожице Грей? Помните ли ме?

Тя пое протегнатата му ръка.

— Разбира се.

Стивън Буркхарт беше адвокат на господин Дресер. Двамата мъже бяха прекарали часове наред, затворени насаме в кабинета, и по време на неговите посещения той винаги беше вежлив, с уважение към ограниченията, които тя поставяше на пациента си, и бдителен. Много бдителен.

— Госпожице Грей — каза той, — в четири следобед в кабинета ми ще се чете завещанието. Господин Дресер помоли да присъствате.

— Защото… защото господин Дресер ми е оставил завещание? — Тя се усмихна и въздъхна, спомняйки си предишния случай, когато беше получила наследство от пациент и до каква степен семейството на господин Коулман беше негодувало дори срещу тази незначителна сума. Когато си помисли как наследниците Дресер нямат търпение да сложат ръка на солидното състояние на стареца, почти й се прииска господин Дресер да не си бе давал този труд. — Той се тревожеше, че нямам достатъчно средства — обясни тя. — Казах му, че веднъж да си изплатя студентския заем ще ми олекне и действително е така. Не съм правила намеци.

— Познавате по-добре господин Дресер. Той не беше от хората, които се поддават на намеци. — Господин Буркхарт сложи ръка на рамото й. — Заповядайте в офиса ми в четири.

* * *

Хана спря на прага на заседателната зала на „Буркхарт, Буркхарт и Гаргано“, адвокати, и се улови, че гледа дългата полирана маса, около която седяха нервната Кайла Томас от Агенцията за социално подпомагане в Тайнмаут, Ню Хемпшир, шестнайсетимата навъсени Дресер и Стивън Буркхарт с непроницаемо лице.

— Стив, старецът и на медицинската сестра ли е направил завещание? Мили боже, на всеки самотник ли, с когото се запознае, оставя пари този човек? — Доналд Джуниър се завъртя към Кайла Томас. — Той вече даде една пачка на Агенцията, а сега и тя е дошла с протегната ръка.

Кайла пламна.

— Тук съм, защото господин Буркхарт ме помоли да дойда.

Господин Буркхарт срещна възмутения поглед на Доналд Джуниър.

— Става въпрос за редовно завещание, в което се изясняват намеренията на господин Дресер.

Хана се плъзна на най-близкия стол. Юридическата помощничка я последва, затвори вратата след нея, настани се и се приготви да записва.

Господин Буркхарт обяви:

— Господин Дресер първоначално беше накарал баща ми да изготви последната му воля и завещание, но преди пет месеца ме помоли да му помогна да го поправи.

Семейство Дресер зашепнаха и се размърдаха.

Адвокатът ги игнорира.

— От негово име записах час за преглед в Хартфордската психиатрична клиника, където да бъде проверено психическото му състояние. След като беше установено, че е ментално здрав, двамата обсъдихме желанията му, после написахме завещанието, което сега ще чуете. — И като разгърна дебелите листове, той прочете: — Аз, Доналд Дресер от Тайнмаут, Ню Хемпшир, декларирам, че това е последната ми воля и завещание, в резултат на което категорично отменям всички завещания и допълнения, направени преди от мен…

Докато Буркхарт изреждаше формалностите, Хана наблюдаваше лицата на членовете на семейството. Доналд Джуниър и съпругата му изглеждаха нетърпеливи. Джеф се наведе напред, проницателните му очи се заковаха върху адвоката. Единствената дъщеря на господин Дресер, Синтия, гризеше нокътя на палеца си.

Кайла Томас се беше подпряла на масата.

Всички очакваха нещо и Хана усети същото безпокойство, което беше завладяло тях, да опъва и нейните нерви.

— На госпожица Хана Грей оставям петдесет хиляди долара като признание за нейната сърдечност и предана служба, с най-добри пожелания за бъдещето й.

Дъхът на Хана спря в гърдите й.

Петдесет хиляди долара?

Тя никога не бе имала баща. Майка й ги беше издържала със скромната си заплата на юридическа помощничка, но имаше толкова медицински разходи. Сега за първи път в живота си Хана имаше финансов гръб и облекчението я накара да се задъха. В този миг усети шестнайсетте чифта обвинителни погледи на Дресер.

Адвокатът продължи:

— На семейството си оставям шанса да се спаси само. На всеки от живите ми наследници оставям по петдесет хиляди долара…

Откъм редицата на семейство Дресер се чу ахване.

Господин Буркхарт не се смути.

— … и шанса да работят в „Застрахователна компания Дресер“ под надзора на действащия в момента директорски борд.

Синтия скочи на крака.

— Не вярвам на това!

Доналд Джуниър почука силно с кокалчета по масата.

— Кой държи контрола над татковото състояние?

Господин Буркхарт прочете:

— На Агенцията за социално подпомагане в Тайнмаут, Ню Хемпшир оставям по-голямата част от състоянието си, което да бъде контролирано и разпределяно от Кайла Томас, млада жена, чиято находчивост и прозорливост с времето започнах да уважавам все повече…

В този момент семейство Дресер се изправиха на крака и се разкрещяха на адвоката, на пребледнялата Кайла Томас и на още един човек, докато Хана наблюдаваше сцената първоначално с ужас, а после с известно веселие. Тя знаеше, че не беше нито мястото, нито времето, не и толкова скоро след погребението на господин Дресер, и въпреки всичко, докато гледаше Синтия да тропа с крак, Доналд Джуниър да блъска по масата и Джеф да размахва ръце като вятърна мелница, я напуши смях.

Петдесетте хиляди долара, които в очите й изглеждаха цяло състояние, бяха оскърбление за тези хора, средства за един месец, пари за хазарт или за един тур по магазините.

Дяволският му старец! Той беше спретнал целия този театър. Знаел е какво ще се случи. Нищо чудно, че посещенията на адвоката му го оставяха със зачервено лице и блеснали очи. Беше очаквал епически фурор и тя знаеше, че някъде в отвъдното той сега потрива ръце и се смее.

А тя… тя не можа да се сдържи. Също се разсмя.

Сякаш това бе знак, мигновено се възцари мълчание и всички Дресер впериха очи в нея.

— Какво направихте, та да спечелите тези петдесет хиляди, госпожице Грей? — попита Джеф. — Що за услуги оказвахте на стареца, че да ви дари петдесет хиляди долара като заслужена благодарност?

Веселието на Хана се стопи.

— Не си позволявам секс с пациентите си, ако за това намеквате. Определено не и с баща ви, при положение че е толкова немощен.

Джеф изсумтя.

— Няма такова нещо като немощен мъж. Особено пък когато се отнася до баща ми.

— Джеф, достатъчно — обади се господин Буркхарт. — По време на посещенията ми госпожица Грей винаги се е държала като почтена медицинска сестра. И със сигурност не е спала с баща ви.

— Шегувате ли се? — Джеф посочи ядосано към Хана. — Вижте я, седи тук с невинното си изражение, изкусителното си тяло и петдесет хиляди долара от нашите пари. Не можете да ме убедите, че не тя е причината за смъртта на стареца.

Студен гняв се надига във вътрешността на Хана.

— Джеф. — Доналд Джуниър успя да се съвземе. — Млъкни. Ще оспорваме завещанието. Старецът очевидно не е бил с всичкия си.

При тази обида към господин Дресер гневът на Хана се разбушува още по-яростно, изпълзя по нервите й, обвивайки ги с лед.

— Чу Буркхарт. Чу заключението от психиатричния преглед на татко. Наистина ли мислиш, че Буркхарт не е затворил всичките възможни вратички? — Джеф посочи към адвоката със същата ярост, с която го бе направил към Хана. — Тази малка уличница е чукала стареца, докато го накара да оглупее и сега ни се надсмива. — Той отново се обърна към нея. — Така ли е? Чука ли го, докато оглупее?

При тази обида и клевета невъзмутимостта на Хана се пропука.

— Господин Дресер никога не е бил глупав. — Тя изгледа семейството с презрителен поглед, после върна вниманието си върху Джеф. — Аз се грижех за неговите… нужди. Удовлетворявах… потребностите му. Бях негова… приятелка… когато имаше нужда от такава. Разбирайте го както искате. — Тя прекрасно знаеше как ще го разберат те.

Господин Буркхарт й направи жест да млъкне.

Само че нямаше да я накара да го направи. Какво значение имаше, ако изгуби наследството, преди да го е получила? Беше обхваната от ярост, изпитваше желание да шамаросва с всяка дума мазника Джеф, давайки на Доналд Джуниър и Синтия да разберат, че бащата, когото бяха пренебрегвали, докато е бил жив, е имал нужда от грижа и внимание.

Тя се изправи и се усмихна хладно.

— Ако се замислите, петдесет хиляди е даже много евтино за обслужването ми. Ангажирах вниманието на господин Дресер, така че вие, останалите, да можете да се наслаждавате на последните си, отдадени на удоволствия, дни. Надявам се, че ще спечелите от работата си в „Застрахователна компания Дресер“. Да работите, за да си изкарвате прехраната, сигурно ще се окаже интересно занимание за всички ви. — И с върховно удовлетворение тя отвори вратата и се изнесе от заседателната зала.

— Върни се — извика Джеф. — Не си позволявай да си обръщаш гърба към мен!

Тя вървеше с отмерени крачки по коридора.

Зад нея Джеф не спираше да крещи.

Останалите от семейството се присъединиха, увеличавайки какофонията.

Хана продължи да върви, очите й бяха заковани в асансьора в дъното на коридора.

Пъхна ръка в джоба си и намери плика, който Джеф Дресер й беше дал по-рано. Бонусът, който семейство Дресер бяха снизходили да й отпуснат като благодарност за грижите, положени за починалия им роднина.

Тя влезе в асансьора и натисна бутона за първия етаж.

Джеф изтича след нея със стиснати юмруци.

Преди да е стигнал, вратата се затвори под носа му.

Тя почти чуваше гласа на Дресер: Гадна, малка кучка.

Извади плика от джоба си. Разпечата го, погледна чека… и се изсмя истерично.

— Наистина. Не е трябвало да се затруднявате — произнесе гласно.

Благодарността на семейство Дресер възлизаше на двайсет и пет долара.