Кристина Дод
Опасност в червена рокля (6)

Шест

Аз съм ти брат.

Гейбриъл Прескот гледаше как Карик Манли тръгва да си проправя път през наблъсканите маси на „Би уичид“, последното и най-добро място за продаване на сандвичи в Ню Йорк сити, и му се искаше да би имало по-добър начин да съобщи новината.

Аз съм твой полубрат.

Макар да го биваше много да манипулира една ситуация така, че да пасне на нуждите му, когато се стигнеше до тактичност, понякога се хващаше, че такава му липсва.

И съвсем не, защото не разбираше необходимостта от тактичност. Неговото семейство, семейството, което му бе дало фамилията си и се отнасяше към него така, сякаш е наистина член на това семейство… техен брат… те му бяха показвали постоянно колко важно е да си тактичен, за да можеш да поддържаш добри отношения с хората. Сестрите му непрекъснато му повтаряха, че се хващат повече мухи с мед, отколкото с оцет. Но в моменти на стрес той понякога изричаше нещата директно, без заобикалки.

Аз съм едно от копелетата на баща ти.

Новата сенаторка от Южна Каролина и съпругът й спряха да прегърнат Карик със самоувереността на стари приятели.

Гейбриъл не беше организирал специално тази среща с Карик. Двамата се бяха срещали и преди, много пъти. Всъщност, първия път, когато се запознаха, това беше грижливо планирана среща, не много след като Гейбриъл бе започнал да подозира кой е баща му.

Този контакт и вероятността Карик да е негов кръвен родственик го бяха накарали да се почувства така, сякаш гледа в огледало, изкривено от стари фамилни пари и дълго, известно родословие. Двамата нямаха нищо общо. Нищо!

Карик означаваше дизайнерски костюми, университети от Бръшлянената лига, семейства — основатели от Източния бряг и отбрани кънтри клубове.

Гейбриъл — детство при чужди хора в чужди домове, дълги дни самота, бой между банди и смътно спомняни кошмари, които те карат да се будиш, облян в студена пот. Беше тръгнал от нищото. Бе направил милион, после втори и го бе изгубил, на два пъти, по времето, когато беше на двайсет и една. Сега беше трийсет и осемгодишен. Притежаваше най-голямата охранителна фирма в Съединените щати, участваше в дузина различни предприемачески начинания и имаше нюх за бизнес. Знаеше как да си проправи път до една заседателна зала. Знаеше как да намери място в семейство Прескот, обичайки сестрите си от всички семейства, в които бе израсъл, както и техните съпрузи, и обожавайки децата им.

Но това, което владееше най-добре бяха неговите юмруци. С оръжие. Изправен с лице срещу бедствието. И печелейки.

Което не означаваше, че Карик не излъчва сила. Излъчваше. Но тя бе различна. На двайсет и шест, Карик притежаваше апартамент в Манхатън и къщата „Балфур“ на брега на Мейн. Имаше си приказката с всички правилни хора, знаеше как да управлява яхта и играеше поло — поло, за бога! Освен това Карик харчеше парите изключително разумно и показваше проницателност и същинска дарба да преценява хорските слабости.

Гейбриъл не беше сляп за недостатъците му; след като го назначи на работа, Карик понякога се държеше с него като английски аристократ със слугата си. Веднъж, когато Гейбриъл не се отнесе към задачата си по начина, по който според Карик би трябвало, той бе избухнал невъздържано. Гейбриъл не бе заслужил нито отношението, нито внезапното раздразнение. Но си каза, че с времето Карик ще помъдрее и ще стане като останалите братя Манли — силен, проницателен и доминантен.

Все пак Карик беше от семейството.

Гейбриъл трябваше да се справи с този проблем деликатно. Защото имаше голяма вероятност на Карик да не му хареса, че е роднина с някой, с произхода и миналото на Гейбриъл.

— Радвам се да те видя, Гейбриъл. Как върви? — Карик протегна ръка.

Гейбриъл я стисна в отговор и посочи на Карик стола отсреща.

Деликатно. Тактично.

Преди Гейбриъл да заговори, келнерката с огненочервена коса, бледа като слонова кост кожа и татуировка пеперуда на всяка китка, се приближи до масата и остави менюто пред тях.

— Аз съм Джасмин и обслужвам вашата маса. Какво да ви донеса за пиене?

Гейбриъл раздразнено се обърна към нея.

Момичето отстъпи назад.

В този миг той осъзна, че сигурно е направил някоя от войнствените си физиономии. Това плашеше жените, особено младите, а Джасмин просто вършеше работата си.

— Хубав ли е студеният ви чай? — Той се опита да се усмихне.

Тя не се хвана. Остана на разстояние, когато отговори:

— Приготвяме го всеки ден.

— Ароматизиран? — Усмивката му се разшири.

Тя отстъпи още.

— Обикновен черен чай и зелен с джинджифил и праскова.

Той се отказа да я умилостивява и поръча кратко:

— Черен без захар и не ме карайте да чакам.

— Разбира се. — Тя си записа поръчката на таблета.

Карик взе менюто и си поръча капучино с такъв чар, че коленете й омекнаха. След което се отправи кръшно към кухнята.

Като се обърна към Гейбриъл, Карик поиска да знае:

— Какво ти става? Що за разпит беше това за студения чай?

— Искам да е приготвен днес, искам да е направен в чист чайник и в никакъв случай да не е някакъв китайски боклук. — По дяволите келнерката! В момента Гейбриъл нямаше представа кой е подходящият момент да съобщи на Карик новината. Преди да им донесат напитките? Или след като хапнат от сандвичите?

— Вие, тексасци, сте луди хора. Китайският чай е стил.

— Стил? — Гейбриъл се раздразни още повече. — Не ме интересуват никакви стилове.

— Виждам. — Карик изгледа с присвити очи джинсите на Гейбриъл, черния чай и маратонките му.

Боже, нюйоркчани бяха сноби.

— „Най“ е китайската дума за „Пометохме чаените листенца от пода“.

— Добре. — Карик не се засмя.

Всъщност, Гейбриъл предположи, че си е отпуснал няколко минути за разговор, през които нямаше никакво намерение да слуша, и когато тези минути изтекоха, той безмилостно обърна разговора към себе си.

— Имам нужда отново да те наема.

Мамка му. Не. Гейбриъл не искаше да работи за Карик.

Но преди да си е отворил устата, Карик му махна с ръка да замълчи.

— Наех онова момиче да се грижи за майка ми. Хана Грей. Хана ми каза, че била домашна медицинска сестра и имала опит с болни от артрит пациенти. Признавам, че не я проучих. — Карик се усмихна като момче, което не иска да признае грешката си. — Имаше такова невинно лице!

— Да не би да се е оказало, че не е сестра?

— О, сестра е, с диплома и регистрация, които го доказват. — Карик дръпна стола си напред и понижи глас: — Но е същински Распутин. Хипнотизира пациентите си, кара ги да я обичат. В Ню Хемпшир са й отнели лиценза за неморално поведение. Явно докато се е грижела за господин Доналд Дресер е спала с него — а той беше стар — старецът бил толкова благодарен, че й оставил петдесет хиляди долара. Нещо повече, оказало се, че не е първият, който я включва в завещанието си.

Карик сега бе получил пълното внимание на Гейбриъл.

— Някакви следи за нечестна игра?

— Не, но те не правят аутопсии на възрастни, освен ако няма някаква причина.

— Мислиш ли, че тази сестра и майка ти са… — Гейбриъл удари юмруците си един в друг.

— Боже, не! — Ужасът на Карик беше почти смехотворен. — Не е това. Само че майка ми не иска да чуе и една лоша дума за Хана Грей.

Джасмин остави чашите на масата.

— Ще поръчате ли нещо друго?

— Ще взема каквото и той — каза Гейбриъл и й махна да се отдалечи. Искаше проблема на Карик да се реши, за да може най-сетне да му каже за роднинската връзка между тях. Все пак заради това беше дошъл днес.

— Хана е убедила майка ми, че трябва да възроди старото парти за Хелоуин — каза Карик толкова разпалено, че обърка Гейбриъл.

Той сви рамене.

— Не знам какво трябва да означава.

— Семейство Балфур са известни в Нова Англия и организират партита за Хелоуин от сто години. Когато бях дете, спомням си, че е идвал дори президентът на Съединените щати. Посрещали сме изпълнителния директор на „Тойота“, краля на Мароко. — Лицето му омекна. — Татко винаги си беше вкъщи за партито. Беше… — Реалността обаче се намеси в спомените му и той се върна към настоящето. — Представа нямаш какви са разходите по едно такова парти!

— Мислех си, че майка ти страда от агорафобия.

— Вярно е, а и като цяло здравословното й състояние е несигурно, а като се прибави към това и фактът, че кесията й е празна… — Карик се наведе напред. — Знаеш ли какво ще струва да се направи както трябва? А майка ми настоява да се направи именно така.

— Говорил ли си с майка си?

— Опитах. — Карик въздъхна тежко. — Майка би трябвало да се подготви за процеса. А вместо това единственото, което слушам е: „Хана казва…“.

— Но каква й е ползата на Хана Грей от всичко това? — Това беше важният въпрос.

— Онова, от което се страхувам… Отчаяно се боя, че тя…

Гейбриъл го изрече вместо него.

— Боиш се, че майка ти ще каже на Хана какво знае за състоянието на баща ти.

— Именно. — Карик хвана ръката на Гейбриъл и я стисна признателно.

— Мислиш, че ако са останали някакви пари, Хана ще ги прибере и ще остави майка ти да понесе последствията.

— Да!

Гейбриъл зададе въпроса, който витаеше между тях.

— Знае ли майка ти къде Натан Манли е сложил парите?

Карик избухна раздразнено.

— Представа нямам! Никога с нищо не е давала да се разбере, че знае, но ти не познаваш майка ми! Ядосана е заради татковото предателство, а тя никога не забравя и не прощава. Прибави и това, че е потайна и не вярва на никого, дори на мен. Колкото повече остарява, толкова по-лоша става. Именно по тази причина тези отношения с Хана Грей са толкова неестествени.

До тях се приближи Джасмин.

— Заповядайте, господа. — Тя сложи чиниите пред тях.

Карик изяде няколко хапки без никакъв апетит и се върна към проблема си.

— Знам, че майка ми е странна и че вероятно не е най-добрата майка на света, но тя е всичко, което имам. Не мога да й позволя да отиде в затвора.

Гейбриъл се предаде.

— Хубаво. Смятай ме за назначен. Какво искаш да направя?

— Мислиш ли, че можеш да инсталираш подслушвателни устройства в къщата? — попита нетърпеливо Карик. — Сложи ги така, че да можем да чуваме какво казва майка ми на Хана, за да предадем информацията в съда. Знам, че е гадно, но не вярвам, че майка ми ще преживее разпита, още по-малко пък процеса, и определено не, затвора. Ще направя всичко, за да спася живота й.

— Мога да направя каквото искаш.

— Майка ми е умна и наблюдателна. Има болно сърце и не искам да я тревожим.

Беше мило, че е толкова загрижен за майка си, макар тя да не се връзваше особено с образа на любяща, загрижена родителка.

— Ще инсталираме безжични камери с размери на молив. Става ли?

Карик се облегна назад с облекчение.

— Да. Така е много добре.

Честно казано, тази работа се хареса на Гейбриъл. Да отиде в къщата на баща си, да види мястото, на което е живял, в което се е разхождал… Беше проучил Натан Манли, опитвайки се да си създаде представа за човека, успял да изгради мултимилионен бизнес и да го срине, да се ожени за една жена и да разруши брака си, да поддържа романтични връзки с четири момичета и да ги остави бременни, да открадне състояние и да изостави всичко и всички, които познава.

Но ако Гейбриъл щеше да се занимава с това, той не можеше да каже на Карик, че са братя. Не тук. Не сега. Това трябваше да почака за друг път.

— Без малко да забравя. Ето. — Карик побутна нещо към Гейбриъл. — Това е Хана Грей.

Беше снимка, не особено добра, обаче. Зърниста и с неясни контури — от шофьорската й книжка или може би от сестринския й лиценз. Тя показваше русокоса жена, много бледа, със съвсем лек грим, сериозно лице и големи сини очи.

Но Гейбриъл се почувства така, сякаш са го блъснали в слабините.

Тя изглеждаше като жената на мечтите му.