Кристина Дод
Опасност в червена рокля (16)

Шестнайсет

— Изглеждаш щастлива. — Госпожа Манли си почиваше на леглото, облечена в костюма си и гледаше как Хана приготвя табличката със стерилни спринцовки и лекарства, от които пациентката й може би щеше да има нужда, когато се върне в стаята си.

— Щастлива съм. — Хана прехвърли списъка с възможности в съзнанието си. Кръвната захар на госпожа Манли е спаднала, значи е изтощена, кръвното й налягане е високо, може би има ангина, може би се нуждае от успокоително.

— Защото моментът за партито най-после настъпи?

— Да. Така е. — Хана се усмихна на стерилните спринцовки, които внимателно слагаше до всяко шишенце, провери етикетите още веднъж и се увери, че са подредени както трябва.

Тя беше щастлива. Онзи разговор от снощи я бе накарал да си спомни колко хубав може да е животът, когато човек има приятели и… любим.

Не че той предполагаше, че е неин любим. Именно поради тази причина фантазиите бяха напълно безопасни.

— Имаше много работа — каза госпожа Манли.

Доволна от спретнатия вид на табличката, Хана се обърна към старицата и се зае да провери пулса й, кръвното налягане и стойностите на кръвната захар.

— Доставяше ми удоволствие. Беше напълно различно от останалите ми ангажименти. Ако целият свят внезапно оздравее и уволнят всички медицински сестри, ще започна работа в агенция за организиране на партита.

— Ще си добра и в това. Ти си много ефективна. — Цветът на госпожа Манли беше добър; очите й бяха бистри.

— И вие очаквате с нетърпение партито — отбеляза Хана. Жизнените показатели на госпожа Манли бяха идеални; тя беше в добра форма за човек със свръхтегло, старчески диабет и сърдечни проблеми.

— Това е последното ми „ура“, преди да отида в съда заради парите на Натан. Искам да му се насладя. — Гласът й прозвуча раздразнено както винаги, но тя изглеждаше не чак толкова злобна.

Хана сложи ръка на рамото й.

— Когато отидете в съда, ще съм там до вас.

Госпожа Манли покри ръката й със своята.

— Приятно е да го чуя. Ти ми помогна и аз оценявам всеки миг, който прекарваме заедно.

— Дори когато ви принуждавам да се храните здравословно?

— Дори тогава. — Госпожа Манли се надигна на лакът. — Всъщност, като награда, поръчах да ушият специален костюм за теб.

Хана поставяше маншета за измерване на кръвното, но спря.

— И какъв е?

— Намира се в калъфа за дрехи на закачалката. — Госпожа Манли гледаше така, сякаш бе замислила пакост. — Иди и виж.

Хана отиде и дръпна ципа, разкривайки костюма в пълния му блясък.

Представляваше бяла униформа, от онези, които сестрите носеха през петдесетте години, бели дълги чорапи, бели бабешки обувки, колосана касинка и бяло домино за очите.

— Госпожо Манли! — Хана беше слисана.

Какво беше казал Трент снощи? Знаете ли какви фантазии съм имал за сестрите?

— Страхотен е, нали? — попита старицата. — Можеш да танцуваш спокойно в тези обувки. Чорапите са с ръб отзад…

Хана вдигна набрания колан за жартиери и прозрачните бели найлони, и погледна госпожа Манли шокирано.

Госпожа Манли се ухили.

— Ще си много популярна. Мъжете имат фантазии за медицинските сестри.

— И аз така съм чувала. — Хана нагласи тясното бяло домино над очите си. Погледна се в огледалото и си помисли колко много бяха споделили двамата с Трент един пред друг и колко много бяха оставили неизказано. Помисли си, че ще го види тази вечер и че той ще си помисли, че се е облякла по този начин… заради него.

Запита се дали най-после късметът й се беше променил към по-добро.

— Благодаря ви, госпожо Манли. Сигурна съм, че ще се наслаждавам в еднаква степен на костюма и на партито.

— Хубаво. — Госпожа Манли направи знак към банята: — Иди и се преоблечи. Искам да си готова, когато първият от гостите пристигне.

* * *

Гейбриъл стоеше на стълбите на имението „Балфур“, облечен в черен бизнес костюм и черна кадифена маска на „Фантома от операта“, и гледаше гостите, които прииждаха на партито.

Сигурно бяха повече от двеста души, на различна възраст и с различен произход. Всеки, получил покана, бе дошъл с приятел, а тъй като мнозина от тези приятели бяха известни политици, звезди от „Бродуей“, прочути лекари и актьори, с чиито имена се свързваха скандални романси, те не можеха да бъдат наречени официално „парти разбивачи“. Бяха по-скоро „взет под наем престиж за едно неизменно бляскаво събитие“.

Една от младите дами, облечена в оскъден костюм на Клеопатра, спря и го огледа.

— Какъв трябва да сте? — Тя имаше страстен глас, който пасваше отлично на прозрачното златисто облекло, толкова фино, че тялото й се виждаше напълно през него.

— Охранител, мадам — отвърна той без намек за хумор.

Зад маската очите й бяха кръгли, широко отворени, а гърдите й се издигаха с такава възбуда, че зърната й щяха да изскочат.

— Това е чудесен костюм.

Ама тя наистина ли беше толкова тъпа?

— Благодаря.

— Когато престанете да се правите на охрана, елате и двамата ще потанцуваме.

Баща й — не, любовникът й, ако се съдеше по това как бе обвил ръка около кръста й по начин, който казваше „моя“ — се обади нетърпеливо:

— Спри да флиртуваш с прислугата.

Забележката му към нея и Гейбриъл щеше да е по-ефикасна, ако не беше облякъл опънати до коляното чорапи, копринени къси панталони и не бе сложил бяла перука. Той също го знаеше, защото заби крака и изправи рамене пред Гейбриъл.

Гейбриъл го изгледа безстрастно.

Когато мъжът не получи реакция на предизвикателството си, той подвикна на момичето, че трябвало да се размърда. Девойката се приближи до него, после продължи покорно към вратата. Но все пак изпрати на Гейбриъл една сладострастна усмивка, която му подсказа, че не я интересува дали той е прислуга или не — тя би танцувала с него.

Сюзън Стивънс се приближи към него, изоставяйки мястото си от другата страна на стълбището.

Гейбриъл се стегна.

С фалшив, дрезгав глас, който трудно се връзваше с тънката й фигура, тя каза:

— О, господин Охранител, толкова сте висок и силен, няма ли да сбъднете мечтите ми?

— Ревнуваш, че не дойде при теб.

— Не. — Сюзън се върна към обичайния си нисък, секси глас: — Слава, примесена с глупост и лудост, а аз не мога да се справя с такова нещо.

— Слава?

— Говоря за момичето.

Той погледна към отворената врата.

— Познаваш ли я?

— А ти не я ли познаваш?

— Трябва ли?

Сюзън въздъхна дълбоко.

— Тя е най-горещата певица за момента, секс символ от тринайсетгодишна…

— Пфу.

— … И живее с продуцента си, който е малко старичък за нея.

Гейбриъл обърна глава към къщата.

— Това той ли е?

— Да. Стив Чапман.

— Ето защо очите й шарят, а него го свива под лъжичката. — Гейбриъл погледна към редицата коли, които пълзяха по алеята; най-после краят им се виждаше. Прииждаха от два часа, а той нямаше търпение да влезе вътре и… да види Хана.

Веднага щом си помисли за нея, споменът за това как се бе самозадоволявала нахлу в съзнанието му. Беше я гледал как си представя любовник и в най-върховния момент я чу да простенва неговото име. Беше я наблюдавал дълго след като изгаси светлината и заспа, и дори сега сцената накара тялото му да се стегне в очакване.

След снощната вечер той определено искаше да види Хана.

— Изглежда, че най-лошото е минало — каза Сюзън. — Защо не влезеш и не провериш как се развива партито, шефе?

Гейбриъл я погледна.

— Защо?

— По причина, че не си дежурен. Което е достатъчно добра причина. Изглеждаш разсеян. Може би вътре има нещо, което привлича интереса ти? — Тя му се усмихна по начин, който го увери, че у нея няма никакво съмнение.

Беше се концентрирал върху работата си, но Сюзън имаше способност да усеща хората, талант, който той уважаваше, защото тя не само усещаше — тя интерпретираше техните действия и разсъждаваше — обикновено правилно — над техните мотивации, планове и намерения.

Тази вечер бе видяла нещо различно в него. Нещо повече.

Беше забелязала неговата вманиаченост по Хана Грей.

Само че нямаше никакво намерение да си признава каквото и да било. Ако откриеше, че е поемал всичките работни смени, така че да може да гледа как тяхната първа заподозряна си мие зъбите, Сюзън никога не би му позволила дори да чуе края на тази история.

— Добре. Отивам да направя една обиколка. Звънни на Марк, ако ти потрябва.

— Хубаво. — Сюзън стъпи здраво с ниските си обувки „Стюарт Вайцман“ на стъпалата, сложи ръце на гърба си и проследи как друго младо и красиво създание, придружавано от поредното старче, излиза от един автомобил. — Истински парад — промърмори тя.

С кимане на неизменно бдителния Нелсън, костюмиран като лакей от осемнайсети век, Гейбриъл влезе през голямата двойна врата.

Не можеше да повярва на трансформацията на мястото. Всички кристални полилеи, всички мраморни подове, всяка прашинка върху старинните мебели беше изчистена, полирана и излъскана. Декорацията бе създадена от ръката на професионалист. Завесите от черна и пурпурна коприна, издуващи се под бавното дихание на поставените на подходящи места вентилатори, образуваха пещерообразен вход, който отвеждаше гостите към балната зала, където един оркестър връщаше атмосферата от четирийсетте с музика, примамваща гостите към танцовата площадка, докато келнерите сновяха с шампанско и аперитиви.

Тук завесите се смениха, станаха кадифени, оцветени така, че да напомнят стени на замък, които се издигат нагоре до тавана на втория етаж. Истински рози с истински бодли пълзяха по кадифените панели и тук-там червената и пурпурна коприна се полюшваше като танцуваща пола.

Да. Това беше замъкът на Спящата красавица. Дори Гейбриъл да не го бе познал, костюмът на госпожа Манли би му подсказал.

Тя седеше право в средата на най-дългата стена, на богато украсен трон, облечена в черна пелерина, поръбена с пурпурна коприна и шапка с два стърчащи черни рога, и държеше жезъл с кристална топка на върха, и препариран гарван над нея.

Костюмът беше своего рода маскировка. Госпожа Манли беше остаряла от последното си появяване сред обществото — не можеше да се скрие, — но тронът й позволяваше да седи, докато поздравява гостите си, светлозеленият нюанс на грима й скриваше бледността на кожата, а изгърбените рамене изглеждаха като част от дяволския й образ.

Като се замислеше човек, това не се дължеше толкова на дегизировката, колкото на едно откритие.

Гейбриъл погледна към Карик, застанал от дясната страна на майка си, и одобри костюма му — дълго черно наметало с вдигната яка, облечено над тъмни панталони и бяла риза с жабо. Като се изключи жабото, той нямаше вид на негодник.

Гейбриъл видя да преминава някакъв мъж, дегизиран като презерватив. Добре де, той не изглеждаше като негодник. Изглеждаше като нищожество.

Най-накрая той си позволи да погледне Хана.

Тя стоеше отзад, от лявата страна на трона на госпожа Манли, и макар да беше очевидно, че е компаньонка на старата дама, привличаше почти толкова внимание, колкото самата загадъчна госпожа Манли. Може би заради лошата си слава, която я преследваше. Може би защото госпожа Манли й представяше всички, които преминаваха. Гейбриъл обаче си мислеше, че се дължи на факта, че е толкова секси и се изпотяваше само докато я гледа.

Тя беше облечена в сестринска униформа: бяла престилка, вързана на кръста, с пола до коленете, дълги ръкави, с шпатула за преглеждане на гърло и малко фенерче в горния джоб. Касинката стоеше наперено върху русата й коса. Чорапите й бяха бели, с ръбове отзад и от начина, по който ги беше опънала, той не можеше да си я представи… там. Ако продължаваше да стои и да си представя какво носи под престилката, щеше да е напълно негоден за дежурство, защото тя бе облякла костюм на медицинска сестра… само заради него.

Тази жена го караше да иска да се престори на болен, за да я накара да стои до леглото му.

Той се взря дълго и настойчиво, сигурен, че очите му са скрити зад маската, но в този момент… тя сигурно бе усетила погледа му, защото се огледа. Не можеше да види очите й и тя не виждаше неговите, но за първи път двамата се гледаха очи в очи.

Точно както бе предрекъл, тя го позна.

На това ли се беше надявал? Че ще засвири музика и ще запеят птички? Ще се видят един друг в препълнената с хора стая и ще разберат, че са открили истинската любов? Той в един миг ще осъзнае, че тя е била невинна за всички грехове, в които е била обвинена?

Беше дяволски романтично. Беше също така дяволски глупаво да желае „Черна вдовица“^[1], която хваща жертвите си, изсмуква живота от тях и захвърля безжизнените им черупки настрана.

И все пак… той не беше жертва, беше предупреден. Можеше да се справи с това. Можеше да се справи с нея.

Госпожа Манли премести поглед от единия към другия, после заговори на Хана, която се сепна и насочи вниманието си към старицата.

Връзката между Гейбриъл и Хана се разпадна.

Добре. Добре, по дяволите. Той трябваше да работи и щеше да е по-добре да остави Хана да чака.

Измъкна се към дъното на залата, за да провери хората си, да се увери, че няма неприятности, че спазват нарежданията му.

Спазваха ги. Гостите бяха ограничени до балната зала, коридорите и тоалетните, определени за използване, и въпреки че някои започнаха да мърморят, след като бяха върнати от предприетите от тях самостоятелни обиколки на имението, бързо се утешиха, когато се насочиха към трапезарията с отрупаните с храна маси.

Доволен, Гейбриъл спря да погледа гостите, и докато стоеше там, продължаваше да чува отново и отново повтарящата се тема.

— Какво ще се случи с вдовицата на Натан Манли?

— Според вас тя какво ще каже на федералните?

— Наистина ли мислите, че парите още са някъде тук?

— Натан ги е профукал.

— Правителството не би си губило времето. Явно знаят нещо.

— Тогава защо не я привикаха по-рано?

— Имат нова информация, разбира се.

Гейбриъл си помисли, че сенаторът, който каза това, вероятно имаше логичен довод, който си струваше да се разследва.

От тази гледна точка партито беше успешно. Нямаше инциденти на насилие, нито явно използване на дрога и не се наложи никой да бъде изхвърлен. Той си помисли, че госпожа Манли сигурно също смята партито за успешно: силните играчи от цял свят бяха тук, забавляваха се добре и виното и слуховете се лееха свободно.

Ето защо той се изненада, когато Нелсън го докосна по ръката.

— Господин Сансуси?

Не Гейбриъл Прескот, а Трент Сансуси.

— Да.

— Госпожа Манли иска да говори с вас.

Гейбриъл погледна към шумната бална зала и издигнатия трон. Карик беше изчезнал в тълпата, но госпожа Манли още стоеше там заедно с Хана, седнала на стол до нея.

— Благодаря — кимна той на Нелсън и си проби път през танцуващите към тях.

Когато приближи, госпожа Манли му направи знак.

— Ти ли си момчето на Ерик? — попита тя.

— Да, госпожо Манли.

Хана си пое шумно въздух и отмести леко стола си назад.

Да, скъпа, аз съм мъжът, който не е болен и който не може лесно да бъде убит, който не е плешив, не е дебел, нито пък нисък. Аз съм най-лошият ти кошмар.

Карик се насочи към тях с чаша в ръка.

— Да ти донеса ли нещо, майко?

— Не бъди досаден, Карик. Ако искам нещо, ще изпратя Хана — каза госпожа Манли със съкрушителна решителност.

— Хубаво. — Без видими знаци за обида той се обърна към Гейбриъл.

— Ами вие?

— Той е от охраната. — Госпожа Манли замислено огледа Гейбриъл. — Макар че никога не бих допуснала, че си син на Ерик. Изобщо не приличаш на него.

— Аз пък мисля, че прилича — обади се Карик.

Да, я по-добре се намеси, брато.

— Може би… — Госпожа Манли продължаваше да се взира в него. — Той наистина ми напомня на… някого. Предполагам, че на Ерик.

— Гените са интересно нещо — произнесе Гейбриъл с нисък, дрезгав глас. Беше изслушал запис на собствения си глас, преминал през трансформиращото устройство. Звучеше по-високо от нормално, с онзи носов акцент, характерен за Източното крайбрежие, и той го бе упражнявал, докато наистина се увери, че би могъл да заблуди Хана — ако не говореше прекалено много, разбира се.

Госпожа Манли се отказа.

— Настинал ли сте?

— Ларингит — отвърна той.

— Не е заразно, нали?

— Не. — Стига да се концентрираше, звучеше доста сносно. Сякаш беше от североизточния бряг.

— Добре. Достатъчно. Това е Хана. — Госпожа Манли махна с ръка към сестрата. — Говорили сте с нея по телефона. Престанете да я зяпате така, сякаш лигите ви ще потекат, изведете я и потанцувайте.

— Госпожо Манли! — Хана гледаше навсякъде, само не и към него.

— Благодаря, госпожо Манли. Ще го направя — произнесе Гейбриъл едновременно с нея. И протегна ръка към Хана.

Тя я погледна, после вдигна очи към него, отказвайки на мълчаливото му предложение.

Той се усмихна, бавно извиване на устните, което се надсмиваше над колебанието й.

— Госпожа Манли командва. Ние двамата се подчиняваме.

— Щом казвате… — Тя сложи ръката си в неговата.

Пръстите му се свиха около нейните.

И въздухът около тях се наелектризира.