Кристина Дод
Опасност в червена рокля (18)

Осемнайсет

Някой извика на Хана.

Карик.

Някой я хвана и я хвърли на леглото.

Сюзън Стивън.

Замаяна от ужас и невяра, Хана огледа стаята. Гостите и охраната, прислужниците, Нелсън изпълваха стаята, взираха се в нея и в неподвижната фигура на госпожа Манли.

— Сложи инжекция на майка и майка умря! — повтаряше Карик на висок глас.

Хана се освободи от хватката на Сюзън, наведе се над леглото и затвори очите на госпожа Манли.

Пациентката й беше мъртва. Приятелката й беше мъртва. Госпожа Манли… беше мъртва.

— Хана Грей е известна в Ню Хемпшир като ангела на смъртта. Сестринският й сертификат е бил отнет за неморално поведение. Разследването ще докаже, че е убила и тази си пациентка. — Карик не млъкваше.

Но какво се опитваше да постигне? Тя не беше убила друг пациент… Погледна неподвижното лице на старицата.

Един мъж, облечен като зомби, си проби път напред и започна да снима с мобилния си телефон. Някаква жена в костюм на котка снимаше с дигитален апарат, докато задаваше въпроси на Карик и на Хана. Това беше ненормално представление.

Мили боже, помогни ми.

— Ще извикам полицията — каза Нелсън. — Госпожа Грей трябва да бъде преместена от тази къща незабавно.

Хана беше невинна, но нито един човек тук не би й повярвал. Защото тя го беше направила. Тя беше убила госпожа Манли… с нетърпеливата помощ на Карик.

— Ще звънна на господин Сансуси — каза Сюзън Стивънс.

Хана си пое къс и болезнен дъх. Почувства се още по-обидена. О, да. Нека звъни на Трент Сансуси. За да се види унизена и в неговите очи.

Разтърка с ръка лицето си.

Какво си е мислел Карик, че прави?

Мислел си е, че ще й попречи да стигне до парите, разбира се. Тя си спомни колко бързо бе изчезнал, след като госпожа Манли му беше казала истината, и прокле разговора, който госпожа Манли бе провела с журналиста от Вашингтон. Защото това му бе дало време да се качи тук и… Тя погледна към подноса.

Ако госпожа Манли не бе в такъв стрес, ако Хана не бе бързала да й даде лекарствата, може би щеше да забележи, че едното шишенце е било подменено. А може би не. Ако само беше внимавала… ако само Карик съзнателно не беше накарал майка си да се ядоса толкова много, че да има нужда от успокоително… ако само…

Карик пристъпи между нея и подноса. Навеждайки се, той заби лице в нейното и произнесе тихо:

— Ако сега ми кажеш, ще ти осигуря най-добрите адвокати. Ще ги накарам да свалят от теб всички обвинения. Само ми кажи.

Изобщо не й хрумна да се прави на тъпа, нито пък да приеме сделката. Вместо това тя каза колкото се може по-тихо:

— Дано изгниеш в ада.

— А ти в затвора! — Той повиши глас. — Няма ли да кажеш нещо в свое оправдание? — От устата му се разлетяха слюнки и намокриха лицето й.

Тя ги изтри преднамерено бавно. Погледна го право в очите и отвърна:

— Невинна съм и вие го знаете.

Той се изправи.

— Изведете я оттук. Отдалечете я от горката ми мъртва майка. Махнете я от очите ми!

Сюзън Стивънс се опита да я изблъска в коридора. Хана устоя достатъчно дълго, за да изтръгне снимката от бюрото.

Сюзън се пресегна за нея.

Хана я притисна към гърдите си и я изгледа гневно.

— Помолих я за нейна снимка и тя обеща да ми я даде.

Сюзън се поколеба, после издърпа ръката си и побутна Хана към коридора. Хана я погледна.

— Не съм го направила.

— Изглежда като че сте го направили. — Но Сюзън не изглеждаше убедена. Като хвана Хана за ръката, тя се огледа. — Трябва да ви скрия някъде. — Телефонът на колана й иззвъня. Тя му хвърли поглед и направи физиономия. — Съобщение от… от Трент, който иска да знае какво става. Явно се е разчуло.

Хана трябваше да избяга. Веднага. Преди да дойдат ченгетата. Преди Трент да дойде. Преди съдът да се организира.

Тя каза:

— Ще повърна. — Не беше нужно много, за да изглежда бледа и отчаяна. — Ще повърна. — Просто ме пуснете… — Тя влезе, залитайки, за да изглежда слаба и замаяна, в спалнята, близо до тази на госпожа Манли, онази с библиотечния шкаф, който стоеше под четирийсет и пет сантиметров ъгъл. Шкафът с екземпляр на „Улис“.

Вътре имаше легло, бюро, стол и огромен, стар персийски килим, постлан върху избелял златист килим.

Сюзън остана на прага, явно чудейки се какво да направи.

— Лошо ли ви е? Да не би и вие да сте отровена? Искате ли да извикам някого?

— Карик. — Хана се облегна на стената срещу една уродлива стояща лампа от шейсетте. — Трябва да говоря с Карик.

Сюзън не помръдна, но се провикна към коридора:

— Хей! Вие! Нелсън! Доведете Карик тук!

Хана седна до стената и внимателно сложи рамкираната снимка на пода. Като охкаше нещастно, тя отпусна глава между краката си. Не защото наистина беше болна, а защото трябваше да скрие пламтящите си страни.

Карик дойде.

— Какво има?

Един кратък поглед показа, че той стои на прага, а Сюзън наднича зад рамото му.

— Искам… искам да… — Хана изпъшка сърцераздирателно. — Искам да призная. Карик, ще направя онова, което искаш.

Той направи няколко нетърпеливи стъпки навътре.

— Готова си да говориш?

— Да. Каквото кажеш. — Тя се изправи несигурно на краката си, хвана лампата и се подпря на нея, отвръщайки лице от него.

— Ти! Както там се казваш! — Той се обърна към Сюзън: — Остави ни сами!

С тон на отвращение Сюзън произнесе:

— Сър, това е наистина лоша идея.

Не знаеш и половината от това. Хана хвана лампата с две ръце.

— Върви. Хайде. — Карик прозвуча ожесточено и развълнувано. — Хайде. Изчезвай.

Телефонът на Сюзън иззвъня. Тя изруга, но го вдигна:

— Побързай, шефе. Нуждаем се от теб. — Гласът й заглъхна надолу по коридора.

Беше си тръгнала.

Трент идваше.

Хана нямаше време.

Със спокойно движение тя вдигна лампата, обърна се и замахна. Изпълни я удовлетворение, когато очите на Карик се разшириха от ужас.

Удари го в гърдите с основата на лампата.

Той излетя през отворената врата в коридора.

Тя пусна лампата и ритна с крак вратата да я затвори. Автоматичната брава щракна и се заключи.

В същия момент някой се хвърли към нея.

Но това бе стара къща със солидни дървени врати и каси. Трябваше да се използва брадва, за да се влезе.

Или ключ.

Хана издърпа изящния дървен стол до бюрото и го нагласи под топката на вратата. През тежката дъбова врата можеше да чуе неясно виковете в коридора и отвън, воя на сирените. С бюрото не беше толкова лесно; то беше тежко и когато застана зад него и го забута, то се обърна настрани и падна с грохот, разтърсвайки пода. Трябваше да приложи цялата си сила, за да го изтласка срещу касата, и дори тогава пак не можа да го допре плътно.

Двама силни мъже биха го избутали лесно настрани.

Изпотена и ругаеща, тя издърпа персийския килим по пода и го напъха между краката на стола.

Това щеше да ги забави.

Изтича към библиотеката и затърси характерната кожена подвързия на „Улис“. Първия път не я забеляза, пое си дълбоко дъх и си напомни, че госпожа Манли я беше уверила, че е тук.

Намираше се на втория рафт отляво близо до стената. Тя я дръпна силно, залитайки назад. Шкафът се отвори с остро изскърцване. Обхваната от страх и вълнение, Хана побърза да влезе в тъмната, прилична на пещера дупка — но спря.

Рамката на картината. Не можеше да я остави. Нуждаеше се от тези пари.

Искаше тази снимка.

Отвън в коридора блъскаха по вратата с нещо голямо. При всеки удар мазилката от стената до касата се ронеше. Хана грабна снимката и изтича към тайния проход. Вътре беше тъмно и тихо като в гробница — в което и щеше да се превърне, ако я хванеха тук. Тя се опита да затвори шкафа след себе си, но скърцащият стар механизъм се съпротивляваше на опитите й.

Ключалката на вратата на спалнята издаде металически звук, сякаш се отключва. Вратата се открехна с няколко сантиметра и се блъсна в стола и бюрото.

— Хана! — Прозвуча като Трент… но не съвсем. Този глас беше по-груб, по-дълбок, с акцент, който не можеше да определи. Който и да беше мъжът, в момента блъскаше със страшна сила по вратата. — Хана, отвори проклетата врата!

Скоро щяха да бъдат в стаята.

Тя пусна снимката. Стъклото потрепери. Хана стисна зъби и напрегна всичките си сили. Резето изщрака на мястото си. Тя дишаше на пресекулки и дробовете я боляха.

Беше сама, отчаяна, без приятели. Имаше думата на госпожа Манли, че този таен проход ще я изведе незабелязано на брега.

Но Хана не беше стъпвала вътре, а госпожа Манли от години не бе напускала стаята си.

Възможно беше Карик да е открил тайните изходи на имението „Балфур“ и ако го бе направил, това бягство нямаше да е нищо повече от капан — капан, който щеше да я заведе до затвора… или до смъртта.

Като извади малкото фенерче от джоба си, тя го включи.

Проработи.

Вдигна снимката от пода, обходи с тесния лъч наоколо и забеляза края на стълбите.

Добре че имаше двойни батерии.

После закрачи в тъмнината.