Кристина Дод
Опасност в червена рокля (24)

Двайсет и четири

Когато Хана влезе вътре след Гейбриъл, малката болница зажужа от възбуда. Сестрите от спешното донесоха носилка, сложиха в нея Гейбриъл и го понесоха към една частна стая за прегледи.

Хана застана на прага.

— Съобщено е на д-р Белота — информира я една от сестрите, сякаш тя имаше право да знае, и я избута към един метален стол с права облегалка.

Хана пусна раницата си върху него и остана права, искаше й се да тръгне, искаше й се да се измъкне оттук, преди да е попаднала в капан, но също така искаше да види, че Гейбриъл ще се оправи, че няма някой друг да попадне в заплетената мрежа на Манли… и да бъде убит.

Докторът влезе уверено. Беше нисък, пълен, около шейсетте, с рошава бяла коса и остри кафяви очи, с внушително присъствие, което показваше, че той е завеждащият.

— Гейбриъл, сега пък какво си направил? — За мъж, прострелян само преди половин час и увиснал на ръката на шофьора си преди пет минути, Гейбриъл прозвуча твърдо и рационално.

— Ако Грейс не беше се провикнала да внимавам, куршумът щеше да ме удари доста по-високо и леко по-фатално.

— Съвсем леко, а? — Докато д-р Белота миеше ръцете си, хвърли остър поглед към окървавените й ръце и дрехи.

— Грейс, вас улучиха ли ви?

Хана се беше обучавала в болница като тази и познатите звуци, миризми и гледки я върнаха в спомените й и тя отвърна ясно и кратко:

— Не, докторе, той пое куршума. Раната е с вход и изход, с голяма загуба на кръв, но не са засегнати кости, нито жизненоважни органи.

Докато бършеше ръцете си и слагаше ръкавици, д-р Белота я изгледа замислено, после проследи как сестрите режат канапа и окървавените тениски, и свалят панталоните на Гейбриъл.

— Добра работа — кимна той на Хана. — Имате ли медицинска квалификация?

— Да. — Грешен отговор. — Не. Курс по оказване на първа помощ.

— Браво на този курс. Де да бяха всички толкова схватливи. — Той се наведе над раната на Гейбриъл. — Чист изстрел. Което улеснява работата ми.

— Някакви дълготрайни увреждания? — попита Гейбриъл.

— Не изглежда така, но само времето ще покаже.

Хана се облегна отново на стената, замаяна от облекчение.

— Имаше много кръв.

— Винаги е така. — Д-р Белота отново се наведе над Гейбриъл. — От Хюстънското полицейско управление е тръгнал полицай за насам.

Хана се сви в един ъгъл.

Докторът продължи:

— Ако можеш да издържиш, бих искал да се въздържа от болкоуспокоителни, докато не говориш с полицая.

Гейбриъл погледна Хана, докато произнасяше:

— Няма да вземам болкоуспокоителни, докато не се прибера вкъщи.

Д-р Белота изсумтя:

— Не можеше да се прибереш. Съдейки по дрехите и превръзките, които свалихме, си загубил най-малко половин литър кръв. Оставям те за наблюдение.

— Не, не ме оставяш. — Гейбриъл беше категоричен.

— По дяволите, Гейбриъл…

— Стига, Дийн. Няма да остана тук.

— Ще ти е необходима медицинска сестра.

— Грейс може да се справи.

Д-р Белота я изгледа отново.

— Тя казва, че не е сестра.

Гейбриъл му заговори тихо:

Двамата проведоха кратка консултация, което накара Хана да се доближи още до вратата.

Д-р Белота извика една от сестрите.

Тя отиде до Хана и с любезната усмивка на професионален лечител каза:

— Грейс, аз съм Зоуи и съм медицинска сестра. Д-р Белота иска да отидем с вас долу и да прегледам ръката ви.

Хана се сви още.

— Добре съм.

Зоуи внимателно я издърпа. Хвърли един поглед и заговори остро:

— Това не е добре. Докторе, елате и вижте.

Хана погледна китката си. Очакваше да види ожулване. Вместо това забеляза, че нещо е разкъсало кожата й, откривайки мускулите и костта… и че има кръв. Много кръв.

Не само Гейбриъл беше прострелян. Куршумът беше преминал през крака му и през нейната китка и кръвта по нея… не беше единствено неговата.

Зави й се свят. Усети бучене в ушите. И с лек стон се свлече на земята.

* * *

Гейбриъл се подпря на лакът и загледа как д-р Белота преглежда загубилата съзнание жена на пода. Как преглежда Хана Грей.

Беше бяла като платно, устните и клепачите й бяха почти сини. Кръвта се стичаше по евтините й дрехи и образуваше локвичка под ръката й. Тя беше слаба, даже прекалено слаба, почти мъртва от изпитанието да убие госпожа Манли и да бяга… от него.

Зоуи превърза бинт около китката й.

Белота вдигна клепачите на Хана.

— Откога не е яла?

— Не знам. Срещнах я на улицата, когато се хвърли върху мен. — Нещо, което безпокоеше доста Гейбриъл. Би предпочел тя да изпищи и да избяга. Би било по-естествено за една убийца.

От друга страна, той вече знаеше, че тя е сложна, че с противоречива личност.

— Била е простреляна, но по-големият проблем е, че е недохранена. Можеш ли да подпишеш една бланка за лечение вместо нея? — Белота наблюдаваше немигащо Гейбриъл. — Ти си неин брат или съпруг, нали така?

— Разбира се. Аз съм също така човекът, който плаща за лечението й. — Той нямаше да позволи Хана Грей да умре точно сега, когато беше в ръцете му.

— Хубаво. — Белота остана, докато Зоуи вкара една носилка. — Влей й физиологичен разтвор.

— Калиев хлорид в пет процентна гликоза? — попита Зоуи.

— Точно така, нека да повишим кръвната й захар. После направи ядрено-магнитен резонанс на тази китка. Не позволявай на онези в лабораторията да ти кажат, че нямат време.

— Тогава, докторе, вие им се обадете. — Зоуи нагласи системата, след което вкара иглата в ръката на Хана.

Хана помръдна. Клепачите й потрепнаха.

Гейбриъл въздъхна с облекчение. Тя реагираше. Не напълно, но беше жива.

Белота изсумтя, но изпълни молбата на Зоуи. Когато затвори телефона, каза:

— Лабораторията ще я поеме веднага. Каквото искаш прави, но не й позволявай да става.

— Не й позволявай да си тръгне — добави Гейбриъл. Когато Зоуи вдигна вежди, той каза: — Дръж я под око. И разкарай полицията.

— Добре — кимна сестрата.

Гейбриъл я познаваше отпреди; Белота я уважаваше, беше умна жена, която разбираше нещата и без думи.

Тя му кимна, после избута носилката в коридора.

Гейбриъл се отпусна обратно в адски неудобното легло.

— Сега вече ще останеш в болницата — каза доволен Белота, — защото се налага и тя да остане.

— Ще избяга веднага, ако може, а аз станах луд, докато я намеря. Така че ме подготви за изписване, защото си тръгваме.

Колкото и да си бе представял начина, по който ще стане това залавяне, подобен сценарий никога не му беше минавал през ума. Беше обмислял вариант да я убеди да се предаде. Обмисляше да я накара да му се довери, после да съобщи кой е и да й щракне белезниците. Обмисляше да я прелъсти и после… Добре де, по-нататък не беше стигал.

Със сигурност обаче не беше му хрумвало, че може да изпитва едновременно и благодарност към нея, и да я съжалява.

— Доведи Даниел тук, моля те. Трябва да говоря с него.

Белота кимна към една от сестрите, после се зае с Гейбриъл.

— В какво си се забъркал този път, по дяволите?

— И аз не знам. Точно затова искам да говоря с Даниел. — Защото Гейбриъл не вярваше в съвпадения, следователно: защо някой ще тръгне да стреля по него?

* * *

Хана се събуди върху носилка, която се носеше по болничен коридор. Тя впери очи в отминаващите флуоресцентни лампи на тавана, мислейки си, че не иска да се чувства толкова окаяно. Оказа се, че тя също е простреляна. Полицията щеше да иска да вземе показания от нея. Трябваше да избяга… но ако се надигнеше, щеше да повърне. И да се срине на пода.

Това беше кошмарът й. Тя живееше в кошмар.

Нищо не се изплъзваше от зоркия поглед на Зоуи и някъде откъм главата на Хана медицинската сестра каза:

— Докторът нареди ядрено-магнитен резонанс на китката ти.

— Не мога да платя. — Макар че Зоуи сигурно го беше разбрала.

— Господин Прескот ще се погрижи — увери я тя и когато Хана понечи да възрази, добави: — Спасила си му живота. Това е най-малкото, което може да направи за теб.

— Добре. — Беше принудена да се съгласи. Нямаше избор. Карик я беше открил, така че се налагаше да бяга отново, а щом щеше да го прави, трябваше да е здрава.

Трябваха й също така пари, но за това щеше да мисли по-късно.

Начинът, по който докторът и сестрите се отнасяха към Гейбриъл, я убеди в едно:

— Наркодилър е, разбрах.

Зоуи се разсмя.

— Не, той е уважаван бизнесмен.

Тогава какво правеше в този квартал? Пазарува в „Уол Март“?

Но не изглеждаше като човек, който търси проститутки — неподходящо място за това — и Хана предположи, че е дошъл в някоя от големите богаташки къщи.

Което означаваше, че е бил прострелян вместо нея, и ако го знаеше, нямаше да й е толкова благодарен.

Медицинският екип беше бърз и ефективен, направиха ядрено-магнитния резонанс и й позволиха да види резултатите, без да й поставят условия.

Но Хана имаше условия. Раната трябваше да се зашие, няколко хубави шева, които да възстановят увредените мускули и сухожилия, но като цяло всичко изглеждаше доста прилично. Точно сега се чувстваше доста добре. Знаеше, че това е илюзия, дължаща се на физиологичния разтвор, но ако измислеше начин да се измъкне оттук…

— Снимките ще отидат долу при д-р Белота, за да ги разчете, след което може да ви изпрати при специалист — каза Зоуи.

— За да провери за увреждане на нерви.

Зоуи погледна внимателно как Хана огъва лявата си ръка, след което притиска един по един пръстите си към палеца.

— Сигурна ли си, че не работиш като медицински работник?

Разбира се, че Зоуи щеше да разпознае друга сестра и това беше другото парче от пъзела за идентичност, който Хана не можеше да позволи да бъде сглобен. Така че игнорира косвения упрек, като каза само:

— Добрата новина е, че ръката ми прави това, което искам да прави. Лошата е, че имам чувството, че ще се нуждая от зашиване. Ще го направите ли?

— Куршумът е нанесъл поражения. Д-р Белота ще поиска да ви прегледа пластичен хирург.

Хана сложи здравата си ръка върху тази на Зоуи, погледна я в очите и се опита да събуди в нея женска солидарност.

— Помогнете ми да изляза оттук.

Зоуи прехапа устната си, после внезапно реши:

— Не мога да направя шевовете, но… — Тя върна носилката с Хана отново в спешното и я вкара в стаята за прегледи. Бързо и ефикасно бинтова китката. — Ще занеса снимките на д-р Белота. И се връщам веднага. — Тя излетя от стаята и тръгна по коридора.

Хана нямаше да получи друга по-добра възможност. Откачи се от системата, прокле факта, че си е изгубила раницата и тръгна да излиза.

Почти го беше направила, когато Даниел се изпречи пред нея, елегантно блокирайки пътя й.

— Госпожице Грейс, господин Прескот е изписан и ме помоли да ви придружа до лимузината.

Тя остана като закована в чакалнята, после вдигна очи към едрия чернокож мъж и каза:

— Няма да се кача в никаква лимузина.

С хладен, търпелив глас мъжът произнесе:

— Вижте, госпожице Грейс, ако не отидете с господин Прескот у дома му, д-р Белота ще довтаса веднага тук. В случай че желаете да отидете първо някъде другаде, ще се радвам да ви закарам дотам и да си вземете нещата… — Той вдигна раницата й.

Тя сдържа дъха си. Всичките й неща бяха в раницата, която той държеше на една ръка разстояние.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се, госпожице. Ще я занеса в колата вместо вас. — Той й се усмихна по начин, който вероятно би бил успокоителен за един по-дребен, по-малко тъмен, по-малко решителен мъж.

— Господин Прескот има приятен частен апартамент, който се намира в Галерията, където двамата ще можете да се възстановите на спокойствие.

— При положение че се налага аз да се възстановявам, за какво съм му на господин Прескот?

— Ще бъда там да му помагам да отнася мързеливия си задник в банята и за други дреболии. Не се тревожете. Няма да позволим да навредите на китката си като се занимавате с него.

Тя се опита да заобиколи Даниел.

Той й запречи пътя.

— Не се тревожете, че господин Прескот може да се държи дръзко с вас. Той никога не обижда жена, а освен това предполагам, че този изстрел би му попречил.

Искаше й се Даниел да я пусне да си тръгне. Да излезе под късното следобедно слънце и да изчезне в града, да измисли как да се скрие от хората на Карик. Защото те нямаше да пропуснат втори път.

О, боже, какво трябваше да направи? Да я подхвърлят от място на място като топка, докато убийците на Карик стрелят по невинни пешеходци?

— Почакайте само да видите апартамента, госпожице Грейс. Той е чудесен и повече от достатъчно голям за двама ви, освен това аз ще съм там да се грижа за вас, така че ще си имате и компаньонка. — Даниел погледна над рамото й. — Ето го, че вече идва, раздразнен, че не си върша работата и че не съм се оправил с вас.

Тя се обърна и видя Гейбриъл, седеше в инвалидната количка, бутана от самия д-р Белота.

Гейбриъл изглеждаше блед и потен.

Д-р Белота изглеждаше мрачен.

Той избута количката до нея.

— В пълен разрез с професионалната си преценка пускам Гейбриъл да се прибере вкъщи.

— Нямахте избор — каза Гейбриъл.

— Точно затова го правя. — Д-р Белота хвана китката на Хана и провери пулса й. — Как успяхте да убедите Зоуи, най-добрата помощничка, която някога съм имал, да ви пусне да…

— Не ме е пускала. Измамих я.

— Точно така. — Д-р Белота явно не повярва на това, но поне Зоуи избегна неприятностите. — Даниел, разчитам на теб да следиш да останат на легло — на легло — седем дни. Ако останат в болницата, ще са само пет дена, но не — той завърши със сарказъм: — Гейбриъл трябва да се прибере вкъщи.

— Заяждаш се — промърмори Гейбриъл.

— А Грей има важна среща с оная с косата. — Д-р Белота допря ръка до челото й. — Даниел, помогни й да излезе и да седне в колата.

Даниел обви ръка около кръста й, краткият й прилив на енергия беше изчезнал, и тя се облегна на него.

Д-р Белота избута количката с Гейбриъл отвън на влажната жега и я насочи към черната лимузина, паркирана в района на товарната рампа.

— Ще се отбия утре сутринта да ги прегледам — каза д-р Белота.

Доктор, който прави домашни визити. Гейбриъл Прескот сигурно наистина имаше много пари.

— Обадих се в аптеката да изпълнят рецептите, които съм написал. Лекарствата ви ще бъдат доставени след около час. Даниел, следвай точно инструкциите за дозите.

— Да, докторе. — Даниел помогна на Хана да се плъзне в колата на гладката кожена седалка, след което остави раницата в краката й.

— Не се тревожете, Грейс. Този апартамент е страхотно място за възстановяване — увери я д-р Белота.

— Да, точно това казах и аз. — Гейбриъл смигна на Даниел, когато мъжът го вдигна и го сложи на седалката до нея.

— Не ми създавайте неприятности, иначе ще ви въдворя в психиатричното отделение, където да ви пазят. — Д-р Белота прокара ръце през гъстата си бяла коса. — Обадете ми се, ако се наложи, иначе ще се видим утре сутринта.

Даниел затвори вратата и ги остави в тихото, прохладно и толкова удобното купе, заобиколи от другата страна и запали двигателя. Потеглиха в чезнещата светлина към апартамента, за който всички твърдяха, че бил напълно сигурен и удобен.

— Облегнете глава на рамото ми, преди да сте припаднали. — У Гейбриъл имаше нещо, което впечатляваше. Думите му прозвучаха по-скоро като заповед, отколкото като предложение.

— Вие сте в по-лошо положение от мен.

— Да, чувствам се отвратително, но едно хубаво момиче, облегнато на гърдите ми ще ме излекува по-бързо от лекарствата, които д-р Белота ми е предписал. — Той обви ръка около нея. — Хайде.

Тя се подчини. Подчини се като пълна глупачка.

От почти година беше сама, не бе докосвала никого, не бе доверявала нищо никому, на никого не каза истината, нащрек, вечно нащрек, вечно в страх. Сега, когато притисна носа си в широките гърди на мъжа, се почувства… в безопасност. Той миришеше на хубаво, на сапун за пране и на чист мъж, и под бузата си тя усети гръдният му кош корав, мускулест. Той излъчваше илюзия за подслон, а в момента тя се нуждаеше точно от това. Защото не беше преживявала подобно нещо след…

Пое си дъх и се изправи. След Трент Сансуси.

Гейбриъл вдигна ръката си.

— Какво направих?

— Не сте вие. Не мога да повярвам какво се случи. Не мога да повярвам… — Тя не можеше да повярва, че щяха да я заловят. Разтърка с ръка насълзените си очи.

— Разбирам. Разбирам.

Хана гледаше как влизат в Галерията, високият мол с ледена пързалка и толкова много скъпи магазини, в които идваха да пазаруват хора от Мексико и от целите Американски щати. Никога не беше влизала вътре.

В южния край на Галерията се издигаше висока сграда. Там лимузината влезе в тъмен гараж и се изкачи до една рампа. Вдигна се бариера, за да влязат в частен паркинг, след което се затвори зад тях. Паркираха на определеното за пентхауса място и Даниел каза:

— Почакайте секунда, докато извадя инвалидната количка от багажника.

Тя се наведе да докосне челото на Гейбриъл. Беше топло, но нямаше температура. Той хвана здравата й ръка.

— Вижте, не сме обсъдили заплатата ви.

Тя се дръпна назад.

— Какво?

— Ще разбера каква е тарифата за частна медицинска сестра и ще ви плащам заплата и половина.

Искаше й се да го удари.

— Аз също съм болна и съм ви в тежест. Така че за какво ще ми плащате?

Последва кратък смях.

— Не ви плащам за собствено удоволствие, ако това си мислите. Но знам, че моето възстановяване ще отнеме повече време, отколкото вашето и в момента, когато се почувствате по-добре, аз ще съм най-раздразнителният и капризен пациент, който някога сте имали. Мразя да бъда в такова състояние.

— Да. — Това беше за вярване. Повечето пациенти, особено мъже, бяха толкова по-толерантни, преди да им бъдат наложени ограничения във връзка с лечението.

— Освен това съм благодарен, че ме предупредихте за стрелеца, впечатлен съм, че се хвърлихте върху мен да ме предпазите, вместо да се погрижите за себе си. Плащането на добра заплата е единственият начин, по който да върна дълга си.

Тя помисли за миг.

— Добре. — Да, в това имаше логика. А на нея й трябваха пари в брой. Щом този човек беше толкова богат, а двамата — докторът му и шофьорът му бяха положили усилия да я убедят в това, тогава оставането й в апартамента му щеше да я спаси за известно време от улиците и да позволи на Карик да се успокои, а това определено означаваше, че не би могъл да влезе тук толкова лесно. — Добре тогава.

Даниел отвори вратата и протегна ръце да помогне на Гейбриъл да излезе от колата и да се качи в инвалидната количка.

Хана ги последва и когато Даниел видя раницата й, я взе вместо нея.

— Няма да я изпусна, госпожице, а вие ще си я вземете веднага щом се качим горе.

— Хубаво — промърмори тя и му я подаде. Не че това имаше значение. Единственото нещо, което имаше някаква стойност беше кодът за достъп, който госпожа Манли й беше дала, а тя го носеше в главата, не в раницата си. Но когато можеш да побереш цялото си имущество в една раница, се привързваш към нея.

Даниел пъхна електронна карта в таблото на асансьора и се изкачиха до най-горе с такава мълниеносна скорост, че на Хана ушите й заглъхнаха. Вратата се отвори към пентхауса на Гейбриъл Прескот и тя пристъпи в друг свят.