Кристина Дод
Опасност в червена рокля (20)

Двайсет

Хана бързаше надолу по стъпалата в тайния проход, сърцето й биеше до пръсване. Мразеше тишината, толкова пълна, толкова самотна. Мразеше тази гъста и стара тъмнина. В същото време се страхуваше от звук, от светлина, страхуваше се от момента, когато преследвачите й ще намерят библиотечния шкаф, ще отворят тайния проход и ще се впуснат да я гонят като настървени ловджийски кучета.

Стълбите продължаваха да се вият, минаваха на зигзаг през скритите части на къщата „Балфур“. Накрая се изравниха с нивото на първия етаж и когато тя продължи покрай дългата стена, можеше да чуе неясно музиката и гласовете. Балната зала. Още няколко стъпки и отново стана тихо. Премина през един вход, гърба на библиотечен шкаф. После се спусна отново надолу, стъпалата се извиваха, изравняваха се, извиваха се пак и това продължи сякаш вечност. Разбра, че е в мазето, когато видя за пореден път очертанието на библиотечен шкаф.

Поколеба се, сложила ръка на резето.

Ако беше добър човек, щеше да направи каквото бе обещала на госпожа Манли. Щеше да излезе от скривалището, да отиде до компютъра в офиса на иконома, да изтегли програмата, да набере кода и да върне парите на Натан обратно на хората.

Но Хана не беше добър човек. Тя искаше да живее, да бъде свободна, а ако я хванат, тя знаеше със сигурност, че ще бъде обвинена за убийство и осъдена на затвор — или дори екзекутирана. Съдиите и журито се славеха с безчувствеността си към сестри, които са предали доверието на пациентите си.

Тя нямаше да направи правилното нещо. Тя беше страхливка.

Но вината я измъчваше. Тя извади тънката писалка от горния си джоб и написа с дребни букви върху дървения гръб на библиотеката:

Домакински сметки. Сребърни съдове, Опис. Главно „Б“. Главно „Х“. Малко „н“. Главно „М“. Малко „с“. Три звезди. 1898.

В случай че забравеше. В случай че умреше и някой намереше кода. Не Карик, но… някой.

След това продължи с бързи крачки нататък.

Стълбите отново се извиха надолу, тя стигна до площадка и стените и подът изведнъж станаха от дървени каменни. Тя спря и освети с фенерчето наоколо. Намираше се в пещера. Беше суха, но студена. Подът беше наклонен. Таванът се спускаше ниско. А в далечния край се виждаше стена.

Госпожа Манли не й бе скроила капан? Нали?

Хана тръгна напред, доволна, че обувките й са с гумени подметки, и че може да стигне до стената в края на тунела. Стената с дебела метална врата.

По пантите и ключалката се виждаха следи от ръжда и лостът изскриптя, когато го натисна надолу.

Не се отвори.

Вдигна го нагоре.

Не се отвори.

Хана облиза сухите си устни и обходи трескаво с лъча на фенерчето вътрешността на пещерата.

Там. Там на пода. Мътен блясък на метал. Ключ на халка.

Взе го, пъхна го в ключалката и завъртя. Усети стържене, дължащо се на действието на ръждата… и заключващите механизми изскърцаха и се раздвижиха бавно, съвсем бавно точно сега, когато трябваше да бърза.

Натисна ключа. Той започна да се изкривява и да се огъва. Вече бе започнала да се плаши, че ще се счупи вътре, когато се чу изщракване.

Натисна вратата. Беше студена. Ледена под дланта й. Какво имаше от другата страна? Кой стоеше там? Полиция? Бесният, способен на убийство Карик? Или обвиняващият със студени очи Трент?

Въпреки всичко се налагаше да продължи напред.

Коленичи на грубия каменен под, остави рамкираната снимка долу и я отвори отзад. Точно както госпожа Манли беше обещала, парите се намираха тук. Банкноти по петдесет и по двайсет долара. Можеха да спасят живота й — ако животът й изобщо можеше да бъде спасен. Ако можеше да избяга от къщата „Балфур“ и имението, без да бъде проследена.

Натъпка банкнотите в обемистите джобове на дрехата си, после свали стъклото, притискащо фотографията. Тя показваше една Мелинда с грейнало лице, облечена в сватбена рокля, хванала под ръка красивия Натан.

Хана нямаше време, но не можеше да остави снимката тук, за да я намерят при разследването, или още по-лошо — никога да не я намерят. Сгъна я внимателно през средата, откъсна половината и мушна образа на госпожа Манли в горния си джоб. После яростно намачка другата половина с Натан и я хвърли настрана.

Изправи се и измъкна ключа от ключалката. Изключи фенерчето и го прибра в джоба си. Натисна резето надолу и се облегна на вратата. Нещо й оказваше съпротива, нещо по-силно от ръждясалите стари панти. Тя леко открехна.

Вятърът нахлу през отвора с цялата мощ на прииждаща зимна буря. Тя задържа бравата, отчаяна, че вратата не се затваря обратно и ще вдигне на крак всички, които я търсеха. После си пое дъх и излезе от студената пещера под поривите на вятъра. Внимателно затвори вратата и я заключи.

Преследвачите й нямаше да могат да я последват лесно.

Остана за миг в разширението на пещерата. В далечината можеше да види слаба светлина. Входът. А отвъд този вход се чуваше ревът на океана.

Нищо чудно, че металната ключалка на вратата беше ръждясала. Ден и нощ, нощ и ден вятърът носеше солени пръски и обсипваше с тях вратата.

Тя светна за кратко фенерчето и освети наоколо. Стените се стесняваха. Тук-там каменният покрив беше хлътнал. Изключи фенерчето и тръгна. Мирисът на морето ставаше все по-силен, камъните — все по-хлъзгави. Колкото по̀ наближаваше, толкова по-силно духаше вятърът, а сигурността й, че се намира в голяма беда, се увеличаваше. Госпожа Манли й беше обещала плаж.

А в момента газеше във вълните.

Подпря ръката си на една стена, но не спря. Не спря, когато ледената вода напълни обувките й. Не спря, когато стигна до бедрата й. Задържа дъх, когато една яростна вълна се разби в стомаха й. Зъбите й тракаха и от очите й закапаха сълзи. Тя пореше напред, надявайки се водата да не измъкне банкнотите от джобовете й, макар да осъзнаваше, че това е без значение, тъй като нямаше да излезе жива от това изпитание.

Точно когато се примири, че ще умре от хипотермия, стената под ръката й направи внезапен завой наляво. Пещерата се отвори и тя тръгна покрай основата на скалата, където вълните бяха прорязали гранита. С въздишка на облекчение Хана осъзна, че е била скрита отгоре за погледите на преследвачите си. Постепенно основата под краката й се изкачи и излезе извън водата.

Облаци покриваха пълната луна, скривайки чистата й светлина, но се виждаше достатъчно, за да разбере, че е на пътека, тясна пътека, която се виеше все нагоре, извеждайки към върха. Вятърът продължаваше да я блъска и тя потрепери от студ, когато пясъкът и водата започнаха да жвакат в обувките й.

Страхуваше се. Толкова се страхуваше. Страхуваше се, че вкочаненият й крак ще се подхлъзне и тя ще се сгромоляса върху камъните и океанските вълни долу… Страхуваше се, че някъде горе тълпата я чака…

Че Карик я чака…

Че я чака Трент…

И въпреки че откъм тихата, невидима къща идеше светлина, на скалата не се виждаше човешки силует.

Дали все още мислеха, че е в къщата „Балфур“?

Вероятно. Вероятно не допускаха, че е способна да направи това, което бе направила — да избяга. За бога, самата тя не вярваше, че е способна на такова нещо.

Стигна до върха на скалата и се наведе да прецени местоположението си. Къщата се намираше далече долу вляво. Беше успяла да излезе близо до мястото, където госпожа Манли за първи път й бе доверила за състоянието и я бе натоварила да го раздаде при смъртта й.

С кални ръце Хана избърса сълзите от страните си. Да, имаше чувството, че това щеше да се случва винаги.

През усилващия се вой на вятъра можеше да чуе писъка на сирените. Пред входната врата на къщата се виждаха коли на спешна помощ и на полицията, които присветваха с червени и сини светлини. На поляната се беше изсипала тълпа от хора, които тъпчеха цветните лехи. С горчива усмивка Хана осъзна, че госпожа Манли е осъществила желанието си — партито й да се превърне в най-обсъжданото събитие на годината.

Като стана, тя прекоси възвишението и погледна от другата страна, и в този миг осъзна, че е намерила обещаното място.

Коли. Стотици коли бяха паркирани върху равната повърхност отдолу. Лимузини. Мерцедеси. Беемвета. Няколко луксозни джипа.

Някъде, по някакъв начин някой сигурно бе оставил ключовете на таблото.

Тя се заспуска по стръмнината, потръпвайки на студа, като си повтаряше, че трябва само да побърза, за да се стопли, но знаейки, че това са глупости, при положение че температурата падаше и вятърът сковаваше всичко.

Продължи да върви. Не можеше да се откаже сега, не и когато виждаше редиците от коли, незащитени от нищо, освен от изолираността си в едно пространство на скалния бряг на Атлантическия океан. Незащитени, защото… защото шофьорите и камериерите бяха хукнали към къщата, за да бъдат част от възбудата, може би?

Да. Вероятно.

Несъмнено.

Тя стигна до първата кола и надникна вътре. Ключовете блестяха на седалката.

Сърцето й слезе в петите при този пръв обрат на късмета.

Но колата беше блокирана. Не можеше да излезе с нея. Трябваше да намери такава, която се намира в самия край. Окуражена, тя тръгна напред, от време на време надзъртайки в някой автомобил, и винаги виждаше ключове. Ключове на седалките, на таблата. При наличие на охрана в имението нямаше опасност някой да открадне тези коли.

Тя стигна до външния кръг от автомобили и спря нерешително.

Какво трябваше да открадне? Една лимузина би била твърде очевидна, но този открит спортен Мерцедес SL 600 изглеждаше много над нейната класа… Вратата се отвори под ръката й и тежката миризма на нова кола и скъпа кожа изпълни ноздрите й. Привлечена от топлината в купето, тя се вмъкна на шофьорската седалка и се огледа за ключовете.

Не се виждаха никакви.

За разлика от коженото палто, което бе на най-видно място.

Хана го взе и наметна раменете си с него. Студената копринена подплата бързо затопли тялото й. Пъхна ръце в ръкавите. Дръпна разкошната кожа под себе си и около бедрата си.

Затвори вратата и развърза обувките си. Хвърли ги отзад, размърда измръзналите си пръсти и си помисли, че изпитва разкаяние, съсипвайки визона на жената с мокрото си, солено тяло.

От устните й се откъсна дрезгав смях.

Палтото беше най-малкото нещо. Тя се канеше да открадне кола.

Тази кола, стига да разбереше къде са скрити ключовете. Провери в жабката и отгоре на таблото, огледа и отзад. Остана да седи обезкуражена и отчаяна, и пъхна измръзналите си ръце в джобовете на палтото.

Ето къде бяха! Извади ги и се взря в тях. Гледаше ги и бавно осъзнаваше, че запалването на тази кола е безключово. Вярно, бяха тук, но можеше да запали двигателя, когато си поиска.

Така че го направи.

Излезе между редиците коли, затаила дъх, страхувайки се да не бъде внезапно разкрита. Но двигателят беше скъп и безшумен. Никой не усети, че колата потегля, а и да беше, вероятно си бе помислил, че собственичката е зад волана.

С изключени фарове тя предпазливо подкара около руините на стария навес за файтони и после надолу по тесния, виещ се път…

Най-накрая колата загря и тя включи отоплението. Най-накрая тесният път стигна до главната магистрала и тя зави на север, далеч от къщата „Балфур“. След това пое на запад. Възнамеряваше да напусне изобщо Мейн.

Надяваше се никога да не се върне.

Съвсем никога… Усмихна се с усмивка, която повече приличаше на озъбване. Никога, докато беше жива, нямаше да забрави звука, който Карик издаде, когато го удари с лампата и изкара въздуха от гърдите му. Това беше най-хубавото нещо, което се бе случило през този ден.

Отказа да мисли за Трент.

По-добре щеше да е да го забрави.